Карън Робърдс
Преследване (22)

Глава 22

— Марк. Марк. — Джес се скова като дъска в ръцете му, а името му, произнесено с тревожен шепот, му даде да разбере, че предстоят лоши новини. — Приближава кола. Мисля, че е възможно да са те. Трябва да се скрием.

— По дяволите!

Той хвърли бърз поглед през рамо и побягна с всички сили към магазина през сенките, които ограждаха паркинга. Отчаяно търсеше алтернативно решение и оглеждаше трескаво паркинга, докато го прекосяваше тичешком. Видя произведен през 1990 година „Форд Ескорт“, сив „Фолксваген Джета“ от 2005 или 2006 година и зелен джип „Тойота“, паркирани пред денонощния магазин, който беше добре осветен и му позволяваше да вижда и клиентите, както и единственият, служител в момента — мъж, който обслужваше касата. На бензиностанцията стоеше бял пикап „Шевролет Силверадо“, произведен в далечната 1986 година. Просто стоеше, не зареждаше. В нито едно от превозните средства нямаше и човек, поне доколкото той можеше да каже, и никой не ги наблюдаваше. Взел бързо решение, погледна отново „Шевролета“. Обърна се и затича към него, без да го изпуска от поглед. В задната му част имаше стълба и разни инструменти. Пикапът очевидно се използваше за работа.

Бинго. Точно от това имаха нужда: средство, което да им помогне да се измъкнат.

Другият избор — а именно, да се крият в горичките и да чакат пристигането на репортера — беше доста по-рискован. Както беше казал на Джес, Лоуъл и компания знаеха, че той пътува към кръстовището на шосета седмо и единайсето, което обясняваше и защо онзи автомобил ги преследва. Който и да беше в него — макар никак да не му се искаше да го признае, много беше възможно това да е Фийлдинг, Уендъл или Матюс — щеше да спре и да ги изчака. Последното, което щяха да позволят на Джес, беше да разговаря с представител на медиите. Щяха да я спрат, независимо с какви средства. При тези обстоятелства най-добрият сценарий беше той и Джес въобще да не са наоколо, когато се появеше репортерът.

— Какво правиш? — Джес се опитваше да запази спокойствие, но лицето й беше силно пребледняло. Тя очевидно беше очаквала да потърсят прикритие в магазина.

— Измъквам ни оттук. Прибери си нещата. — Марк спря рязко до задната част на пикапа, огледа се за последен път — беше чисто — и наблъска Джес, обувките, чантата и всичко друго вътре. — Скрий се под платнището. Бързо.

— Какво?

Тя като че ли наистина беше изумена. Пикапът се залюля леко, когато тя се приземи вътре. Въпреки че зададе въпрос, Джес май беше схванала идеята, защото бързо се скри от погледа му. Чу се възможно най-лекият шум, вероятно издаден от глупавите й обувки. Марк се повдигна и също се качи. Преви се на две и отново се огледа. Точно както подозираше, едната й обувка се оказа почти в краката му. Той я грабна. Не можеше да остави нещо, което лесно би ги издало на собственика или пък на някой друг, решил да надзърне в ремаркето. Районът около колонките за зареждане беше сравнително добре осветен и елегантната обувка с високото токче вероятно щеше да бъде забелязана. Джес вече беше повдигнала платнището и се канеше да се скрие под него. Погледна с ококорени очи. Очилата й бяха малко накриво, устните й бяха разделени, босите й крака се белееха, полата на деловия й костюм се беше повдигнала до средата на стройните й бедра. Той тъкмо им се наслаждаваше, когато и двамата видяха опасно приближилата се светлина на фаровете — всъщност автомобилът вече навлизаше в паркинга. Марк почувства как стомахът му тревожно се свива, и забрави за съблазнителните й бедра. Не знаеше кой е в автомобила — дали някой от тримата му колеги, някои от които може би бяха невинни и не знаеха нищо, или пък екип, изпратен да убие и Джес, и него.

— Ами ако някой погледне в пикапа? — Джес, вече почти скрила се, звучеше като изпаднал в паника човек. Светлината на фаровете попадна за кратко и върху пикапа, преди автомобилът да продължи нататък.

— Ще видим.

Като чу този не особено убедителен отговор, Джес стисна устни и се плъзна под платнището, без да каже и дума повече. Навел ниско глава, Марк протегна ръка към кобура си и припълзя до Джес. Извади пистолета си, подаде злополучната обувка на Джес и легна до нея така, че лицата им едва ли не се допираха, а обувката и чантата й се забиваха в стомаха му. Платнището покриваше и двамата, но се усещаше силният мирис на боя — в отворения пластмасов контейнер зад Джес, в който гърбът й опираше плътно, имаше кутии боя и различни инструменти. Той държеше пистолета в ръка, която изпъна по бедрото си, и познатата му тежест и хладина го накараха да се почувства по-уверен.

— Какво мислиш, че правят? — Тя наклони глава назад, за да може да говори. Въпросът беше зададен толкова тихо, че беше просто раздвижване на въздуха.

— Не знам. Вероятно паркират.

По-верния отговор беше, че са по следите на двама души, обаче нямаше нужда да го казва. Факт беше, че ако ги откриеха, щеше да последва престрелка. В момента нямаше къде да избягат, бяха като хванати в капан животни и стрелбата беше единствената им възможност. Като се замислеше, че трябва да пусне куршум в тялото на Фийлдинг, Уендъл или Матюс, можеше да превърти. Дали щеше да има сили да го направи? Усещаше как Джес трепери до него. Заради нея? О, да. Щеше да може.

Точно както те можеха да пуснат един куршум в неговото тяло.

Шумът от гумите на приближаващия автомобил накара Марк да се напрегне и да се изпълни с лошо предчувствие. Каквото и да се случеше, щеше да е скоро. Ръката му се сключи още по-силно около „Глок“-а. Джес очевидно също беше чула. Тя потрепери и се притисна толкова силно в него, че той усещаше как бие сърцето й. Или пък може би беше неговото сърце. Трудно беше да се каже. Той напрегна слух, за да долови абсолютно всички шумове, които долитаха отвън. Рядко се беше чувствал толкова безпомощен в живота си. Тъй като заради платнището не можеше да види нищо, трябваше да разчита единствено на ушите си. Наградата му беше приглушеното затваряне на две автомобилни врати. Звукът накара Джес да подскочи. Той чу как свисти въздухът, когато тя си пое дълбоко дъх.

Значи бяха поне двама.

Отчаяно искаше да погледне навън, да се освободи от проклетото, ограничаващо го платнище и да види със собствените си очи как се развиват нещата и дали наистина ги преследват колегите му — искаше да ги погледне право в очите и хладнокръвно да ги запита какво, по дяволите, мислят, че правят — но не го направи. Не можеше. Трябваше да мисли за Джес.

Ако бяха тук, не му бяха повече приятели, а негови врагове — така трябваше да мисли за тях сега. Най-много се страхуваше от екип убийци. Те обикновено бяха добри специалисти, на които се плащаше щедро, за да се справят с проблеми като Джес. Те никога не проявяваха милост, бяха студени и твърди като лед.

Той беше направил своя избор, беше съединил съдбата си с тази на Джес, така че онзи, който беше отвън, беше и негов проблем. Бомбата (Лоуъл или който и да беше вдигнал колата му във въздуха, можеше да върви по дяволите, защото той още две години щеше да погасява вноските по кредита за купуването й.) ясно показваше, че те знаят коя страна е взел. Нямаше връщане назад за никого от тях: това щеше да бъде битка до смърт.

— А как ще разберем кога Соломон, репортерът, е дошъл? — прошепна Джес.

— Няма как. Тихо.

Чу — или така му се стори — някакъв шум, който идваше съвсем отблизо. Приглушени стъпки, шумолене на дрехи… Той едва дишаше, сетивата му бяха така изострени, като че ли цялото му тяло беше един-единствен оголен нерв. Бавно пусна пистолета и постави ръка на рамото на Джес. Ако беше достатъчно бърз, можеше да се покаже и да даде няколко изстрела и да свали може би един или повече от тях, преди да са разбрали какво става.

Да, а може би също така можеше да върви по вода?

Мълчаливо гледаше как Джес забеляза пистолета, трепна с мигли и замръзна, а след това навлажни устни с език. Жестът накара сърцето му да се свие. Знаеше, че е ужасена, виждаше различни признаци за това — тялото й беше като вкочанено, гърдите й се повдигаха и спускаха бързо, дишането й беше неравно, дланта, която почиваше на кръста му, се сви в юмрук. И тогава тя вдигна поглед към него и той видя, че тя все пак успява да запази относително спокойствие, както беше и по време на цялото това изпитание. И той осъзна, че й се възхищава.

Момичето определено имаше кураж.

Шофьорът се беше върнал. Беше в кабината. Едва осъзнал този факт, Марк чу рева на двигателя. Цялото му тяло се отпусна от облекчение.

— Ами Соломон? — прошепна настоятелно Джес.

Двигателят на пикапа се задави два пъти, колкото отново да увеличи напрежението, после пикапът бавно потегли.

— Не можем да го чакаме тук. Прекалено е късно вече, търсят ни. Затова и дойдоха толкова бързо.

Пикапът се движеше толкова шумно, че вече не се тревожеха, че някой може да ги чуе. Джес призна истината в думите му с мълчание, което трая, докато пикапът не излезе от паркинга с ужасно подрусване, от което задната врата се отвори. Първо се чу силният удар, който накара Марк да повдигне леко платнището — като в същото време пусна и малко свеж въздух, от който имаха спешна нужда. Понадигна глава, за да види дали някой не ги чака на кръстовището.

„Новодошлият“ на паркинга беше черно „БМВ“ с регистрационен номер от щата Вирджиния, BCW-248. А не колата на Фийлдинг, която напоследък виждаше паркирана зад гаража си. Този автомобил той не беше виждал преди. Което нищо не означаваше. При първа възможност щеше да провери номера му. А за момента можеше само да прави догадки.

Миризмата на боя беше задушаваща. Очите му вече се насълзяваха. Вероятно на Джес й беше още по-трудно, тя се беше притиснала толкова плътно в него, че усещаше топлия й дъх върху врата си и всяка извивка на съблазнителното й тяло — там, където не му убиваше някаква част от оборудването.

— Поне никой не ни преследва.

Шепотът на Джес беше неестествено тънък и писклив. Тя също протегна врат към отвора, очевидно зарадвала се на прилива на кислород. А той го разшири, доколкото се осмеляваше, после го затисна с тялото си, за да не се налага да го държи. Камионът беше на детелината, която щеше да го изведе на шосе 1–95. Тъй като задната врата продължаваше да е отворена, той виждаше ясно пътя зад тях почти до кръстовището. Добрата новина беше, че не ги следваше нито едно превозно средство.

— Къде отиваме според теб? — Джес също надничаше навън.

Пикапът пътуваше на север и непрекъснато набираше скорост. Друсането също ставаше по-силно. Марк отстрани обувката и чантата на Джес, които до този момент бяха между тях двамата, след едно особено жестоко смушкване в ребрата и ги сложи зад краката си, където не можеха да го наранят.

— Не знам. Може би във Вашингтон. Ще видим, когато пристигнем.

— Те няма да се откажат, нали?

— Не, естествено.

Той беше прибрал пистолета обратно в кобура си, защото според него непосредствената опасност беше отминала, и се опитваше да направи пътуването им възможно най-удобно. Щом слезеха от пикапа, най-вероятно щяха да бягат отново и тъй като въобще не беше успял да мигне предната нощ, може би беше мъдро да си почине сега. Трябваше да внимават обаче да не би шофьорът да долови някакво движение в огледалото за обратно виждане и да реши да провери какво го е предизвикало, затова прошепна тихо на Джес да се претърколи. Тя се подчини и той просто я обгърна с ръцете си, за да я предпазва с тялото си при по-силните раздрусвания. Тя беше с гръб към него и двамата можеха да дишат по-свободно. Тялото й беше плътно притиснато в неговото и той откри, че се чувства по много различни начини. Но не и удобно. Спомни си колко беше съблазнителна само по хавлия, а после трябваше да положи доста усилия, за да изхвърли този образ от главата си. Тя се размърда — като че ли в опит да се намести по-удобно — което не му помогна особено. Спомни си и как го беше целунала, когато беше открила, че е жив след експлозията. Тогава едва беше усетил допира на устните й, защото все още беше в силен шок, но сега, в ретроспекция, преживя всичко с нова сила.

— Марк. — Дрезгавият й шепот накара кръвта му да закипи.

— Да.

Полата й отново се беше вдигнала. Той усещаше това с всяка своя частица. Спомни си колко секси бяха краката й. А после се улови, че е позволил на въображението си да се развихри и се опитва да си представи бельото й. Памучни бикини? Коприна и дантели? Прашки? Не. Трябваше да прогони от главата си тези съблазнителни образи.

— Кракът ми се схвана. Трябва да се обърна.

Тя отново се размърда. Този път той разбра, че се опитва да изпъне краката си. И услужливо отпусна хватката, с която я прегръщаше през кръста. Тя се обърна и въздъхна от облекчение. А той, с известно униние, осъзна, че тялото му е в хармония с нейното. Усети допира на гърдите й до гръдния си кош и се опита да насочи мислите си към нещо друго — за нещастие, безуспешно, особено след като подскачането на пикапа непрекъснато я запращаше към него.

— Трябва да имаме план — каза тя, прегърна го през кръста и отново заизвива тяло, този път вероятно за да избегне допира с пластмасовото кошче за боклук.

Главата й продължаваше да почива върху ръката му и той усещаше топлия й дъх от долната страна на брадичката си. Сведе поглед и видя, че лицето й е вдигнато към него. Очилата й придаваха вид на библиотекарка, но ако човек ги игнорираше, щеше да забележи красотата на очите й, пълните устни и млечнобялата кожа, за която вече му беше известно, че е копринена на допир. И косата й с цвят на шоколад, която изглеждаше дяволски секси така, разпиляна върху ръката му. Очилата й отново бяха накриво. Той ги намести върху носа й изключително нежно, видя пламъчето на изненада в очите й и постави ръката си там, където й беше мястото — на гърба й.

— Но ние имаме план. — Ако в гласа му се усещаше дрезгава нотка на недоволство, то това беше малка цена за упражняването на самоконтрол.

— О, така ли? Какъв?

— Да оцелеем.

Извърна поглед от нея, за да намали сексуалното напрежение, което, както виждаше, съществуваше само от негова страна. Зазоряваше се и небето бавно сменяше цвета си от тъмнопурпурно към лавандулово. Видимостта ставаше все по-добра с всяка изминала минута, което, при дадените обстоятелства, не беше добре. Дори толкова рано сутринта уличното движение беше интензивно. Като знаеха колко натоварена е магистралата в пиковите часове, хората вече бяха тръгнали към работните си места. Голям камион с осемнайсет колела хвърли сянка върху платнището, когато премина покрай тях. Въздухът, раздвижен от масата му, донесе мириса на изгорели автомобилни газове. Но дори това беше по-добро от задушаващата ги миризма на боя. Марк с огорчение осъзна, че започва да му прилошава. Струваше му се, че ще припадне.

Добрата новина беше, че когато ти е лошо, можеш по-лесно да откъснеш мисли от жената, която държиш в ръцете си. А лошата, че когато те гонят висококвалифицирани убийци, това няма как да е плюс.

— Не е забавно. — Джес го смушка в ребрата, което го накара да я погледне. Тя се мръщеше — сякаш му казваше да внимава какво говори. Или стомахът й беше много поздрав от неговия, или тя успяваше да прикрива по-добре от него неразположенията си. — Мисля, че е най-добре да се обадим на Соломон от първия телефонен автомат.

Марк поклати глава.

— Не можеш да се свържеш с него отново. Те вече го наблюдават и ако му се обадиш, ще се нахвърлят върху нас като лешояди върху мърша. Правило първо, когато се криеш: не можеш да се свържеш с никого от познатите си. Те всички ще са под наблюдение.

Щеше да продължи, обаче имаше нужда от въздух. Обърна глава към отвора и започна да диша дълбоко, с което пропусна отговора й. Знаеше само, че започваше с: „Но…“ Разбира се, тя щеше да спори с него — започваше да научава, че това е една от характерните й черти. Обаче наистина не се чувстваше добре и не искаше да слуша. Опита се да съсредоточи поглед върху хоризонта, който, за негово нещастие, беше почти скрит от движещите се автомобили.

— … трябва да е президентът — каза тя и тонът й му подсказа, че това е завършекът на едно доста дълго изречение.

— Какво? — Той я погледна изненадан. — Съжалявам, не чух нищо.

Тя му хвърли поглед, който красноречиво издаваше нетърпението й.

— Трябва сериозно да обмислим възможността президентът също да стои зад всичко това. Лоуъл е шефът на охраната и точно той ти се обади, за да се увери, че и двамата сме в джипа точно преди бомбата да избухне. А кой друг би дал подобна заповед на „Тайните служби“.

Марк не можеше да използва всичките си мозъчни клетки в момента, но въпреки че едва сдържаше напъните за повръщане, беше сигурен в две неща: Дейвид Купър обичаше съпругата си, а в „Тайните служби“ никога не беше имало предател.

— Предположенията са опасно нещо. — Говореше колкото на нея, толкова и на себе си. — Могат да замъглят преценката ти, да те направят невъзприемчив за истината. Например само защото Лоуъл ми се обади преди избухването на джипа, не означава, че той го е вдигнал във въздуха.

Наложи се отново да прекъсне, за да поеме глътка въздух, преди да стигне до някакви по-дълбоки прозрения. Знаеше, че е абсолютно необходимо да узнаят кой стои зад това, обаче в момента не му се мислеше. Имаше нужда от свеж въздух и твърда земя. Зад тях, докъдето стигаше погледът, се простираше двойна редица автомобили. Движението беше натоварено и по двете платна, автомобилите бяха като мравки, които жужат насам-натам, а средната ивица беше единственото неподвижно нещо в пейзажа. Старият пикап друсаше и тракаше, люлееше се като танцьорка на пилон.

Джес каза нещо, което той не чу. На Марк му се искаше да затвори очи, обаче имаше чувството, че това ще се окаже фатално — за стомаха му, не за живота му. После, изведнъж, и слава богу, движението намаля. Шофьорът на пикапа натисна спирачките и се вля в дясното платно, където скоро се озоваха и други автомобили, и отново започна да пълзи. Проблемите в движението не бяха свързани по никакъв начин с тях, но той продължаваше да се пита дали някой от шофьорите не е съобщил по мобилния си телефон за подозрителен товар в пикапа. Също толкова лоша за тях би била и внезапна проверка за алкохол или…

— … ли ти нещо? Пребледнял си като платно. — Шепотът на Джес достигна до съзнанието му, той пое риска и сведе поглед към нея и с радост установи, че вече не му прилошава от мириса на боя. — Има ли нещо, което не ми казваш?

Тя имаше уморен и тревожен вид и също беше бледа. Беше вдигнала лице към него, главата й почиваше на ръката му. Беше толкова близо до него, че можеше да преброи луничките по носа и бузите й.

— Не.

Той беше смръщил вежди и изглеждаше дори по-разтревожен от нея.

— Не ти вярвам. Не ме слушаш и не ми отговаряш. Трябва да има някаква причина. — Тя навлажни устни, тялото й се напрегна. Той почувства как дланта й, която беше отпусната на гърба му, се свива. — И така, какво не знам? Ако има нещо, моля те, кажи ми. Не ме интересува какво е, просто трябва да знам.

Страхът се излъчваше от нея на вълни. Погледът й задаваше милиони въпроси, търсеше някаква ужасна истина, която подозираше, че той пази от нея.

— Виж, не се тревожи за това.

— Марк, моля те.

Той изкриви устни с нескрита горчивина.

— Миризмата на боя и движението въобще ли не ти се отразяват?

— Какво? — Бръчката между веждите й стана по-дълбока, тя го гледаше с очевидно неразбиране. — Да не би да искаш да кажеш, че ти прилошава в автомобил?

— Не — отговори Марк, възмутен от образа на злощастен мъж, който думите й извикаха в съзнанието му. — Не, не казвам това. Казвам само, че миризмата на боя не ми е особено приятна.

— Лошо ти е. — Тя се усмихна, после, като видя изражението на лицето му, открито се засмя.

— Може би.

Марк реши да я смъмри със смръщване на вежди и сърдито изражение, но тя изглеждаше така развеселена, очите й бяха блеснали и той не посмя да развали настроението й.

Усмихна се кисело и осъзна, че за първи път я вижда да се смее.

— Смешно, а?

— Малко.

Като я гледаше как се усмихва, той си казваше, че си е струвало да се направи леко на глупак.

— Знаеш ли какво? Много си красива, когато се усмихваш — каза й той. Думите му я накараха изведнъж да стане сериозна и да добие леко срамежлив вид, а той беше така изненадан от начина, по който тя го гледаше, че я целуна.