Карън Робърдс
Преследване (21)

Глава 21

Джес се обърна бързо с лице към експлозията, покрила уста с длани. За миг остана неподвижна, онемяла и вцепенена, а горещината я обгърна и навсякъде около нея се посипаха отломъци. Секунда по-късно, части от джипа засипаха шосето и тревата наоколо, макар че не достигнаха до мястото, където стоеше тя — може би на трийсет крачки оттам. Пламъците напълно погълнаха джипа и осветиха нощта като огромен огън. Към небето се издигна черен дим. В ноздрите я удари мирисът на изгоряло и веднага предизвика ужасни и отвратителни спомени за друга горяща кола…

— Марк! — извика тя и миналото беше заличено от новия ужас. — Марк!

„Той беше вътре.“

Тя затича към него така, както не й се вярваше вече да може, адреналинът даваше сила на краката й. Приближаваше се до колата много по-бързо, отколкото се беше отдалечила. Задъхвайки се, тя гледаше как пламъците поглъщат превозното средство и знаеше, че не може да помогне.

„Прекалено късно“, мисълта звучеше в главата й като отчаяното биене на барабан.

Тръгна колебливо нагоре по склона, усети върху лицето си и кожата на ръцете си горещината, която струеше като от запалена фурна, чу пукането на огъня, долови мириса на изгоряла гума и газ — и не искаше да мисли на още какво — видя, че асфалтът под джипа вече започва да се топи.

В следващия миг вече беше на шосето и тичаше към предната част на джипа, очите й пареха, гърлото я болеше, знаеше, че е безполезно, но… Докато се опитваше да се примири с реалността, която правеше всеки опит за спасяване безполезен, тя го видя. Сърцето й подскочи.

Той не беше в колата. Лежеше по корем на банкета от другата страна на шосето. Пламъците, които се извисяваха към небето и осветяваха нощта, го къпеха в оранжеви отблясъци така, че се виждаха само тъмните очертания на тялото му.

„О, слава богу, бил е изхвърлен от колата.“

— Марк!

Тя се втурна към него. Дали беше ударен? Или пък мъртъв?

— Марк!

Коленичи до него и го огледа от главата до петите, постави длани на раменете му и усети силата на мускулите им, спусна ръце по-надолу, за да провери дали гърдите му се повдигат и спускат, което би показало, че още диша, провери, доколкото можа на светлината на пламъците, какви са нараняванията му.

„Моля те. Господи, моля те, Господи, моля те…“

Той нададе стон и се претърколи, после седна и премигна — като човек, стреснат от дълбок сън.

— Марк!

Тя го прегърна, притисна буза до неговата, целуна го нежно — толкова се радваше, че е жив, че напълно забрави за всичко друго. Почувства силната му ръка около кръста си, той я потупа непохватно по гърба. Това я върна в реалността поне до известна степен и тя се отдръпна от него, седна на пети и смръщи вежди. Той престана да я потупва, но все още леко я прегръщаше — жест, който беше ненатрапчив, но интимен.

Погледът му минаваше покрай нея — беше насочен към горящата кола, в която двамата бяха допреди малко.

— По дяволите! — възкликна той.

— Ударен ли си? — запита го тя. Кой знае, в гласа й се усещаше остра нотка.

Той смръщи вежди, после поклати глава.

— Не мисля. Малко съм замаян може би. Исусе Христе, ако не беше изскочила от колата като полудяла, а аз не се бях втурнал след теб, и двамата щяхме да се изпечем живи.

Думите му я накараха изведнъж да си спомни всичко, да се върне рязко в реалността. „Той щеше да ме заведе обратно в дома си, за да бъда убита“. Широко отворените й от страх очи срещнаха неговите, които бяха присвити. Мигът беше пълен с напрежение, всеки усещаше ясно какво мисли другият. После тя отблъсна ръцете му и се изправи. Той се наведе рязко напред и я сграбчи за китката — дългите му пръсти се сключиха около нея като менгеме.

— О, не, този път няма да ми избягаш!

Тя се опита да се освободи.

— Пусни ме, кучи…

— Какво ти става, за бога? — Той я държеше здраво. — Нима искаш да им позволиш да те убият?

— А ти какво? Да не мислиш, че съм глупава? Или че съм глуха? Чух разговора ти по телефона. Чух онзи мъж да ти нарежда да ме върнеш в къщата. И ти се съгласи да го направиш!

Той направи гримаса, претърколи се отново и се изправи на крака, без да я пусне.

— Съгласих се само за да спечеля малко време. Исусе, нямаме време за кавги. Аз съм на твоя страна, окей?

„На твоя страна.“

— Ако имаш нужда от убеждаване, погледни колата ми. Тази бомба щеше да сложи край и на моя живот.

Бомба. За първи път осъзна случилото се с пълна сила. В джипа е била поставена бомба. Престана да се бори с него и загледа димящите останки. Пожарът бързо поглъщаше всичко. Горещите оранжеви пламъци пукаха и съскаха, топлината беше достатъчна да разтопи асфалта. Земята дори под краката им беше топла. Ако някой от тях беше останал вътре, щеше вече да се е превърнал в прах.

— Дай ми чантата си.

Очевидно беше усетил, че я е убедил, или пък беше решил, че няма значение, защото тя нямаше къде да избяга, затова освободи китката й, грабна чантата от рамото й и дръпна ципа на страничния джоб.

— Какво правиш? — Действията му я изненадаха до такава степен, че изпита възмущение и безполезно се опита да му отнеме чантата.

— Тук вътре има проследяващо устройство. Как мислиш, че те открих, по дяволите? — Той извади нещо от джобчето, направи крачка напред и го запрати в огъня. Онемяла, Джес го гледаше как се приземява сред пламъците. — Къде е телефонът ти?

Той вече ровеше из по-големите джобове на чантата й.

— Какво? Не…

Прекалено късно. Той хвърли и телефона й в огъня, после и своя собствен.

— Ако сме с тях, ще могат да ни проследят навсякъде. — Подаде й обратно чантата. — Хайде, да вървим. Трябва да изчезнем, преди те да са дошли.

Думата я плашеше много повече от бомбата. Караше сърцето й да подскача при всяко нейно споменаване. Той я сграбчи за ръката и я задърпа в посоката, в която тя се канеше да избяга, когато слезе от колата. А тя случайно погледна покрай пламъците, погледът й се стрелна нагоре по шосето към къщата му.

Онова, което видя, извика истински ужас у нея! Кръгли бели светлини проблясваха сред дърветата. Бяха още малки, защото бяха далеч, но се приближаваха прекалено бързо.

Автомобил.

Джес гледаше втренчено, наелектризирана. Разбира се, може би не бяха те… По това време сутринта? Шегуваш ли се? Кой друг би могъл да бъде?

— Фарове! — Тя го дръпна за ръката и посочи. — Идва кола.

— По дяволите!

Погледът му проследи нейния. Той вече беше направил две крачки надолу по склона, докато тя все още стоеше на нивото на шосето, достатъчно близо до огъня, за да усеща горещината му дори през сакото си. Той я дръпна и двамата бързо се озоваха в подножието на склона. Този път тя почти не усещаше боцкането на чакъла по босите си стъпала. Сметна, че е проявила забележително присъствие на духа, когато взе обувките си от земята — оттам, където преди ги беше захвърлила. Високите токчета бяха проблем, но вече беше научила — тежък житейски опит — че е много по-трудно да ходиш бос.

— Хайде.

Тя се препъна точно когато стигнаха долу, и щеше да падне на колене, ако той не я беше хванал. Той издаде звук, който показа нетърпението и раздразнението му, взе я на ръце и хукна с всички сили към гората.

— Няма нужда да ме носиш.

— Искам да живея, бейби.

Окей, в думите му имаше смисъл. Очевидно той щеше да ги изведе от опасността по-бързо, отколкото ако тя се опитваше да стори това сама. Обувките й бяха безполезни, земята щеше да разкъса кожата на ходилата й. Краката вече я боляха заради предишните й опити, болката пулсираше в основата на гръбнака й. Изпита силно желание да вземе няколко хапчета от болкоуспокояващите, които бяха в чантата й, обаче нямаше време. Притиснала обувките си до тялото и поставила чантата на корема си, Джес отстъпи пред неотложността на бягството, прегърна Марк през врата, сгуши се на гърдите му и загледа с пресъхнала уста бързо приближаващите се светлини на фаровете.

Бяха на мястото, където свършваше високата трева и започваше гората, когато автомобилът първо намали скорост, а после спря на няколко метра зад горящата кола. По гръбнака й полазиха ледените тръпки на страха.

— Марк — прошепна тя тихо, но настойчиво в ухото му. Виждаше само очертанията на профила му на фона на стволовете на дърветата. Погледна отново назад и видя проблясването на вътрешните светлини, когато вратата на автомобила се отвори и затвори. А после се скриха сред дърветата и тя вече не виждаше нищо. Не знаеше дали от автомобила е слязъл човек, но предполагаше, че точно това е станало. — Те са там. В колата.

Под дърветата имаше преплетена растителност, която го принуди да намали темпото. Той вече не бягаше, а по-скоро си проправяше път през бодливите клони, които растяха на височината на гърдите му и драскаха голите й крака, а увивните растения я удряха през лицето като студени мокри ръце. Усещаше се острият мирис на мокра пръст и растителност. Тук, сред дърветата, хорът на щурците беше достатъчно висок, за да заглуши дори далечното бучене на огъня. Той я вдигна малко по-нависоко на гърдите си в напразен опит да я предпази от драскащите клонки, обърна се настрани, за да си проправи път през един особено гъст шубрак, и хвърли бърз поглед назад, обаче не спря — всъщност дори не намали темпото. Тя разбра, че и без това нищо не вижда, когато погледът й проследи неговия — с изключение на двете точки бяла светлина, представляващи фаровете на автомобила, насочени към ярко оранжевата жар, останала от онова, което някога беше джип.

— Ако имаме късмет, през следващите петнайсет минути ще мислят, че сме били в колата.

— А какво ще стане, ако нямаме късмет?

— Ще започнат да ни търсят по-скоро.

Стомахът й се сви. Пое си дълбоко дъх, за да се успокои.

План. План. Какъв беше планът? Аха, тя имаше такъв!

— С когото и да си говорил по телефона, той беше прав. Аз се обадих на един познат репортер. Марти Соломон от „Поуст“. Трябва да се срещна с него на кръстовището на шосета седмо и единайсето. Той сигурно вече е там. Ако стигнем до него преди…

Гласът й заглъхна, защото беше очевидно преди какво. Преди да бъдат заловени.

— Нима не ти казах, че идеята да се обърнеш към пресата не е добра?

Той се задъхваше. През тънката риза тя усещаше как тялото му се сгорещява все повече. Добре беше, че мускулите му са толкова развити, защото, колкото и дребна да беше, пак щеше да представлява солиден товар при дадените обстоятелства. Глезените й започваха да се схващат и тя се опита да ги разтегне, без да попречи на движението му.

— Обзалагам се, че си се обадила от твоя телефон. Познах ли?

— Със сигурност не бих се обадила от апарата в дома ти.

— Е, знаеш ли какво? Обажданията ти се подслушваха. Някой е бил напълно осведомен за разговора ти с репортера, чул е всяка казана от теб дума.

— И ти си знаел за това? — Гласът на Джес, макар все още едва доловим шепот, беше пълен с възмущение.

Той не отговори. Вместо това, устните му се изкривиха в горчива гримаса. Което беше достатъчно добър отговор за нея.

— Така е. Знаел си!

— Да, знаех.

— Ти си сложил проследяващото устройство в чантата ми! Знаел си, че подслушват телефона ми! Излъга за резултатите от тестовете на течността в банката! Съгласи се да ме върнеш в дома си, където, знаеш толкова добре, колкото и аз, щяха да ме убият! И трябва да ти повярвам, че си на моя страна?

— В случай, че се е изплъзнало от вниманието ти, аз също така нося задника ти през тези проклети дървета, а джипът ми беше вдигнат във въздуха. Мисля, че със същия успех би могла да предположиш, че се опитвам да те опазя жива.

Окей, в това отново имаше истина.

— Както и да е, мисля, че пропускаш основното — продължи той. — Съвсем сигурно е, че са подслушали разговора ти с репортера и ако ти си уредила срещата тогава, в онзи разговор, и ако те имат поне малко мозък, ще се сетят накъде сме тръгнали.

Стомахът на Джес се сви още повече, ако това беше възможно.

— Да, така беше, уговорихме се по телефона къде да се срещнем — каза тя едва чуто.

— И аз така предположих. — Той звучеше по-скоро разочарован, отколкото разтревожен. — Добрата новина е, че имаме малко време. Който и да е нашият човек, той все още се надява, че бомбата си е свършила работата. Когато разберат, че не е така, ще трябва да му се обадят и онзи, който е подслушал разговора ти, да си спомни за уговорената ти среща. Така че, ако твоят приятел е вече на кръстовището и ние сме наистина бързи, имаме шанс да се измъкнем.

Джес попи информацията.

— А ти с кого разговаря преди малко?

Настъпи едва доловима пауза. Той като че ли се питаше дали да й отговори.

— С Харис Лоуъл.

Челюстта на Джес увисна.

— С шефа на охраната на Белия дом?

— Да, точно с него.

— О, мили боже! — Стори й се, че нейният свят ще се срути всеки момент. — Сега вярваш ли, че „Тайните служби“ са замесени?

— Така изглежда.

— И един от твоите агенти приятели ме нападна в болницата.

— Да, сега това ми се струва повече от вероятно.

Не беше признанието, което й се искаше да чуе, но засега и това беше достатъчно, защото точно в този миг стигнаха края на гората. Теренът пред тях беше облян в лунна светлина. Беше открит, в сравнение с мрака и защитата на дърветата, които оставяха зад себе си. Джес осъзна, че вижда всичко прекалено ясно: ивица висока трева, широка около трийсет метра, тясна канавка, а после шосето, което по-нататък се съединяваше с онова, върху което джипът продължаваше да гори. От другата страна на пътя се простираше поляна с висока трева, която също граничеше с горичка. Кръстовището на шосетата седмо и единайсето беше вляво. Джес не го виждаше от мястото, където стояха. Виждаше се само шосето, което щеше да ги отведе до там и което се виеше като черна ивица през дърветата. И не лунната светлина беше причината да се вижда толкова ясно, осъзна Джес и изведнъж й стана трудно да диша. Студените пипала на страха отново я обгръщаха. Вече не беше така тъмно, както преди. Мракът на нощта бавно се стопяваше и скоро щеше да премине в сивотата на ранната зора. Скоро…

Дъхът на Джес заседна в гърлото й, защото й хрумна ужасна мисъл.

— Ако още не знаят, че не сме били в колата, ще го разберат веднага, щом съмне. И ще видят следата, която оставихме в тревата.

— Да. — Марк не звучеше така, сякаш думите й го изненадаха. Очевидно вече се беше сетил. — Макар да мисля, че разговорът ти с репортера е лоша идея по принцип, ето, че сега разчитаме на това. По-добре се моли той да е там, защото времето ни изтича.

— А какво, ако не е? — запита тя с нескрита тревога.

Той беше стигнал вече до канавката, стегна се и я прескочи. Тя го стисна още по-силно през врата, после хвърли уплашен поглед в посоката, от която бяха дошли. Все още виждаше оранжевите проблясъци на огъня през дърветата, но не и тъмните очертания на автомобила, спрял зад джипа. А дали трябваше да го види? Виждаше ли го преди? Господи, не помнеше. Дробовете й сякаш бяха притиснати от нещо тежко и тя не можеше да си поеме дъх.

— Ще преминем към план Б. — Той изкачи склона, огледа се на двете страни, после пресече тичешком шосето.

— План Б? — Гласът издаваше изненадата й. Не Знаеше, че разполагат с такъв.

— Да.

Отговорът му беше кратък, той прескочи втората канавка, после отново навлязоха във висока трева. Тялото му ставаше все по-топло и мирисът на бебешка пудра, който тя асоциираше с него — по-силен. Отговорът й беше учтив.

— Бих искала да знам какъв е.

— Да… Искаш, нали?

Той й хвърли поглед, придружен с кратка усмивка. Макар и много напрегната, тя се зарадва да я види. Този мъж — Марк беше името, което автоматично изникна в ума й и така тя разбра, че не успява в мислените си опити да го държи на една ръка разстояние, като използва фамилията му — рискуваше живота си за нея. И това като че ли започваше да изкупва всичките му грехове.

— Да.

— Ще импровизираме.

Джес му хвърли съкрушителен поглед, но се съмняваше той да е забелязал.

— Знаеш ли: който и да беше онзи, възможно е да не е останал при джипа — отбеляза тя.

Пресякоха диагонално горичката и излязоха на другото шосе. Тя беше сигурна, че то ще ги отведе до кръстовището, което се свързваше и с другото, където бяха останките от джипа.

— Възможно е вече да ни търсят. И ще дойдат насам.

— Възможно е. — Той като че ли и сам се беше сетил. — Затова и искам да гледаш дали ще видиш светлината от фаровете им. Ще спечелим време, ако се движим по шосето.

Сърцето на Джес се качи в гърлото, когато той прескочи канавката и затича по асфалта, а обувките му шляпаха достатъчно силно, за да предизвикат нов страх у нея. Дали някой щеше да ги чуе? „Само ако са достатъчно близо“, каза си, което не беше успокояващо. Обаче в момента имаха и по-сериозни проблеми. Ставаше все по-светло с всяка минута. Следата, която бяха оставили в тревата, вече нямаше да остане скрита в мрака. А щом я видеха, щеше да започне истинското преследване. Очевидно също съзнаващ това, Марк бягаше по-бързо към кръстовището зад завоя. Тя държеше под око пътя зад тях. Той оставаше безлюден.

Засега.

Обаче те приближаваха. Ако се ослушаше внимателно, тя долавяше далечния шум от уличното движение по шосе І-95. И воя на сирена. Да, определено беше сирена. Дали не идваха към тях? Изведнъж в сърцето й се роди надежда.

— Чуваш ли сирената? — Не изчака отговора му. Сигурно и той чуваше, въпреки тежкото си дишане. — Може би някой се е обадил в полицията. Или в болницата. И са ги осведомили за горящата кола. Ако дойдат, бихме могли…

— Не, не можем нищо да направим — прекъсна я той, като че ли леко ядосан.

Мракът се беше разпръснал достатъчно, за да види руменината, избила по лицето му, и капчиците пот по челото му. Обаче ръцете му я държаха все още със същата сила, той продължаваше да тича изненадващо бързо. Разбира се, той също виждаше пукването на зората. С бясно препускащо сърце, Джес хвърли поредния поглед през рамото му. Нищо. Което не означаваше, че все още никой не ги преследва.

— Бих могъл да извадя значката си и да помоля за защита, обаче те не могат да те опазят от онези момчета. Тайните агенти са опасни. И са твърдо решени да те убият. Сега, когато знаят, че на нас ни е известно, че ни преследват, ще действат бързо и непоколебимо. Нашият единствен шанс е да се крием, докато разберем с точност кой е замесен. Тогава ще знаем кой не е и ще го помолим за помощ.

На Джес буквално й прилоша.

— Ами ако сгрешим?

Той не отговори, обаче изражението му беше повече от красноречиво. Щяха да са мъртви. Джес погледна напрегнатото лице, толкова близо до нейното, което изразяваше твърда решимост.

— Знаеш ли, те всъщност не преследват теб, а мен. Би могъл да ме оставиш.

Той се изсмя с ирония.

— Бейб, няма да те изоставя. Няма начин. Избий си тази мисъл от главата.

— Просто казвам…

Обаче, доволна и по-скоро благодарна, тя се отказа да говори повече и го прегърна още по-силно през врата, сгуши се на топлите му гърди. Стигнаха до завоя и най-после видяха пред себе си кръстовището.

— Запита ли приятеля си, репортера, с каква кола е?

— Син „Форд Сатурн“ — Вече бяха на такова разстояние от кръстовището, че щяха да ги чуят, ако извикаха. Макар и силно.

Джес изпита огромно облекчение и бързо огледа редицата автомобили, спрели безразборно пред магазина или пък зареждащи на бензиностанцията. Не беше трудно. Бяха само четири.

— Не е тук. — Райън също ги беше огледал набързо.

Джес, вече стигнала до същото заключение, отново се огледа.

— Ще дойде — обеща тя с леко отчаяние в гласа и хвърли бърз поглед през рамо, докато говореше. Но онова, което видя, извика истински страх у нея. Обзе я неподправен ужас!

Към тях бързо се приближаваше автомобил. Беше все още доста тъмно и той не се различаваше напълно от такова разстояние, но тя виждаше съвсем ясно светлината от фаровете, която се процеждаше между дърветата.