Карън Робърдс
Преследване (2)

Глава 2

Мястото на катастрофата всяваше ужас. От преобърналата се кола се издигаше гъст черен дим, гумите бяха експлодирали, а боровете, в които се беше блъскала, се бяха подпалили и горяха като факли. Пожарът започваше да утихва, благодарение на усилията на пожарникарите, които разпръскваха с маркучите си мощни струи вода върху всичко наоколо. Малко след катастрофата пламъците се бяха издигнали толкова високо, че се виждаха на десет мили. Беше ги видял и така беше стигнал до въпросното място. А за миризмата на изгоряла плът, която вятърът разнасяше — тайният агент Марк Райън не искаше да мисли.

Говореше се, че трима души са намерили смъртта си в черния „Линкълн“, паднал на дъното на клисурата. Самоличността на жертвите все още не беше официално потвърдена, но, неофициално, той знаеше, че една от тях е Анет Купър, Първата дама на Съединените щати. Марк се замисли за хилядите заплахи срещу семейството на президента, които буквално се изливаха върху Белия дом всеки месец; за пътуванията в чужбина, по време на които бяха успели да опазят Първата дама; за стотиците протестни шествия и неласкави знаци, придружаващи явяванията й в обществото. Трудно беше да се предвидят такива заплахи, поради което беше почти невъзможно да се предпазят от тях. Замисли се за кучетата, които могат да подушват бомби; за лимузините, устойчиви на куршуми; за снайперистите, накацали по покривите на сградите; за легионите полицейски и военни служители и, да, за най-добрата охранителна агенция в света, Тайните американски служби, които семейството на президента наемаше, където и да отидеше. Нямаше по-добри от тях в целия свят.

И ето, че Първата дама беше загинала в пътна злополука.

Вече в 01:30 в неделя, по-малко от час след катастрофата, новината се разнасяше по света. И скоро адът щеше да се разтвори.

Като шеф на нейната охрана, или поне официално известен като такъв, той беше отговорен. Немислимото се беше случило по време на неговата смяна. И съзнанието за това го ядеше отвътре — така, както червеят яде плода. Гърлото му се беше свило, сякаш някой го стискаше с всичка сила. Потеше се обилно, макар температурата да беше паднала, както обикновено в часовете преди зазоряване, до седем градуса над нулата.

Как, по дяволите, се беше случило това?!

— Спри! Това е защитен район. Трябва да се върнеш.

Един от морските пехотинци, които охраняваха мястото на катастрофата, усети със закъснение присъствието на Марк, който вече беше почти стигнал до дъното на клисурата. На около сто метра зад пехотинците бяха поставени халогенни лампи, които заливаха мястото на злополуката с безмилостна бяла светлина. Вляво от Марк, в края на равния участък в основата на склона, растяха високи борове, чиито върхове се поклащаха на вятъра и му пречеха да види обсипаното със звезди небе. Покрай него бушуваха водите на поточето, водата в което преливаше заради падналите дъждове и изглеждаше съвсем черна на фона на дървесните стволове, къпещи се в нея. Той послушно спря и се озова малко преди кръга светлина на халогенните лампи. Намираше се в мрака, в пълен контраст с осветения район на действие и на снимачния телевизионен екип горе. Марк държеше в ръка служебната си карта, макар вече да беше преминал през първия кръг на охраната, който трябваше да спре репортерите.

— „Тайните служби“.

Позволиха му да мине. Последният защитен кръг, образуван от служители на ФБР, се виеше точно до колата. Над пукането и другите шумове от разпадането на нагорещения метал, над съсъка на пяната и ритмичното въртене на перките на хеликоптерите, той ги чуваше да викат един на друг и да говорят високо в радиопредавателите си. Като се приближи, видя и екипа, който трябваше да събере веществени доказателства и вече беше започнал работа. Стиснал здраво челюсти, той си проправяйте внимателно път през високите до коляно храсти и шубраци. Пътят, по който колата се беше търколила до долу, личеше ясно, белязан от смачканата растителност. Най-накрая погледът му се спря на обгорените останки от автомобила, приземил се на покрива си. Беше ядосан, шокиран дори, не можеше да повярва на очите си. Всички тези чувства повишаваха нивото на адреналина в кръвта му. Безполезно. Защото беше прекалено късно. Не можеше нищо да направи.

Но какво правеше Първата дама навън от Белия дом? Каква работа имаше в този шибан автомобил?

Нагоре по склона носеха носилка. На магистралата чакаха половин дузина линейки, чиито сирени мълчаха, но лампите им светеха. Марк не знаеше коя е жертвата. Обаче знаеше коя не е. Мисис Купър беше намерила смъртта си и трупът й беше качен в първия хеликоптер, изпратен до мястото на катастрофата. Той се беше оказал наблизо и беше дошъл бързо, но от това също нямаше полза. Трупът на Първата дама беше така силно обгорял, че беше трудно да се установи самоличността й. Обаче Марк беше решил, независимо от всичко, да дойде да види мястото на злополуката със собствените си очи. За да се увери, че невъзможното се е случило.

Какво, за бога, се беше случило тук?

Когато той си беше тръгнал от Белия дом в единайсет часа вечерта, което беше преди два часа и половина, Първата дама тъкмо се беше извинила пред гостите си за вечеря, сред които беше и президентът на Чили. Беше казала, че има главоболие, и се беше качила в асансьора, който водеше към покоите й в Източното крило. Той беше видял как вратите се затвориха след влизането на стройната фигура в бялата вечерна рокля и беше разменил няколко думи с Уил Прескът, на пост пред асансьора, след което беше отишъл до командния пост на охраната на Белия дом, който се намираше в приземния етаж. Беше поговорил с агентите, наблюдаващи мониторите, предаващи цветна картина от коридорите и всички помещения на резиденцията, с изключение, естествено, на най-личните. На огромното електронно табло се виждаше цветна снимка на всеки един член на охраната на Белия дом. Той натисна бутоните, за да изключи тези, които не бяха на пост в момента. След това хвърли поглед на дигитализираното проследяващо устройство, посредством което можеше да се следи преминаването на всеки член на президентското семейство от стая в стая, и забеляза, че само мисис Купър е в резиденцията. Тя беше в спалнята си. Където беше в безопасност за през нощта. Или поне той беше решил така.

И ето, че сега тя беше мъртва.

Какво се беше объркало, по дяволите?

— Кой, по… О, ти ли си?

Тези думи бяха произнесени от специалния агент на ФБР Тед Паркс, когото Марк познаваше от дванайсет години, отколкото всъщност беше и в „Тайните служби“. Той не го харесваше особено. Тед беше четирийсетгодишен, четири години по-възрастен от Марк, среден на ръст, слаб и жилав, плешив. Беше пъхнал ръце дълбоко в джобовете на панталоните си и оглеждаше замислено мястото на катастрофата. Тясното му лице беше призрачно бледо на светлината на халогенните лампи. Марк предположи, че това е последица или на шок, или на силна мъка. Анет Купър беше изключително популярна личност.

— Това наистина е немислимо!

Марк дори не изсумтя в отговор. Просто продължи да върви към колата. Химическата миризма на пяната, която бяха използвали, за да изгасят пламъците, беше едва ли не по-силна от тази на изгоряла плът. Почти.

— Хей, съжалявам за Прескът — извика Паркс след него.

Прескът. Името му подейства като удар с юмрук в стомаха. То потвърждаваше нещо, което му бяха казали, но в което той отказваше да повярва: тайният агент Уил Прескът, негов подчинен и изключително добро момче, също е бил в тази кола. Последния път, когато Марк го беше видял, Уил стоеше пред асансьора — доста отегчително занимание: безкрайни часове на скучна рутинна работа и само от време на време вълнение и разнообразие, при това продължаващо само няколко минути. Но Господ да ги пазеше от тези няколко минути!

Прескът и Първата дама, заедно в кола с неустановен произход, носещи се с бясна скорост в неизвестна посока. Какво, по дяволите, се беше случило, докато той хапваше ужасно закъснялата си вечеря в „Макдоналдс“, след което беше тръгнал към дома си — къщата, която сега по необходимост и твърде неохотно споделяше с твърде емоционалната си котка?

Третата жертва, според докладите, беше шофьорът. Професионален шофьор. Личните му документи бяха у него, но Марк не можеше да си спомни името му. В момента знаеше само, че който и да беше той, не му беше работа да вози Анет Купър. Тя притежаваше официални автомобили с висококвалифицирани шофьори и охрана, които да я откарат навсякъде, където трябва да отиде. Присъствието й в тази кола не можеше да бъде оправдано по никакъв начин.

— Съжалявам, сър. Никой не може да отиде по-нататък.

На пътя му беше застанал друг морски пехотинец. Само на няколко метра зад него полицаите ограждаха мястото на катастрофата с жълта лента. Сега вече, след като телата бяха отстранени, можеше да започне разследването на причините за катастрофата. Той спря, защото нямаше да спечели нищо, ако се приближеше още. Вече беше толкова близо, че усещаше остатъчната топлина от изгорелите останки. Там, където колата се беше приземила, нямаше храсти, тревата беше изгоряла. Беше се подпалила лесно.

— Проклета преса!

Федералният агент Джим Смолски спря до лакътя му и смукна дълбоко от цигарата си, след което очите му се стрелнаха нагоре по склона. Марк проследи погледа му и видя екипа репортери, които продължаваха усилено да снимат, докато морските пехотинци ги изблъскваха обратно към тесния черен път, където полицията на щата Вирджиния вече беше образувала блокада, за да спре по-нататъшните им опити. На мястото на катастрофата бяха пристигнали поне половин дузина репортерски каравани, които не можеха да се сбъркат с никакво друго превозно средство заради рекламните надписи и антените. Докато той гледаше, пристигна още една, чиято антена се въртеше диво. Тълпата репортери около блокадата нарастваше, те се бореха за по-добра позиция и задаваха високо въпросите си на екипа спасители, които не им обръщаха никакво внимание.

— Веднага ли е загинала Първата дама? Кой друг е бил в колата? Закъде е пътувала Анет? Къде е Дейвид? Имате ли някаква представа какво е предизвикало катастрофата? Кой е шофирал? Президентът добре ли е?

За щастие, въпросите не бяха отправени към него. Марк се затвори за гласовете им и концентрира вниманието си върху по-важни неща. По пътеката, по която колата се беше търколила до долу, бяха разпръснати останки, а растителността беше жестоко смачкана. Бейзболна шапка, парчета стъкло от задните стопове, обувка… Погледът му беше привлечен от нещо, което блестеше в сребристо на лъча светлина от камерата на снимачния екип, който бавно отстъпваше под натиска на пехотинците.

— Някой ще трябва да понесе вината за всичко това. — Смолски гледаше Марк право в очите. — Радвам се, че не съм на ваше място, момчета.

Стомахът на Марк се сви.

„По време на моята смяна.“

— Мислех, че си отказал цигарите. — Той се обърна, за да може да определи по-добре положението на сребристия предмет. Беше се заклещил в основата на един храст на три четвърти от разстоянието нагоре по склона, на около двайсет крачки вдясно от пътеката, оставена от колата.

— Да, но не издържах и отново започнах да пуша.

Марк направи гримаса.

— След случилото се и аз мога да се отдам на този порок.

Марк се отдалечи от периметъра, оформил се около димящите останки от автомобила, и започна да се изкачва по склона към сребристия предмет. Над главите им кръжаха още хеликоптери и търсещите им лъчи обхождаха останките като легендарните лазерни оръжия на джедаите. Въздухът се завихри като малко торнадо покрай него, когато един особено агресивен хеликоптер се спусна прекалено ниско. Марк вдигна поглед и видя познатото лого на NBC.

Проклети лешояди!

Когато светлините на снимачния екип не попадаха върху него, сребристият предмет не се забелязваше. Марк не откъсваше поглед от храста, който беше някакъв вид вечнозелено растение. Наоколо имаше и други, растяха нагъсто и бяха с височина до кръста, а клоните им приличаха на космати пипала, развяващи се на вятъра, предизвикан от перките на хеликоптерите. Тук горе мирисът на борово дърво беше силен и му напомни на освежителя за въздух с коледната миризма, който сега петнайсетгодишната му дъщеря беше закачила на огледалото в колата му в дните, когато той пушеше по кутия цигари на ден.

Кога тези дни се бяха превърнали в доброто старо време?

Вече не виждаше сребристия предмет — беше прекалено тъмно. Но помнеше къде е. Протегна ръка през бодливите клони и го намери почти веднага, почувства студената и неравна повърхности веднага заподозря естеството му. Беше елегантната вечерна чанта на Първата дама. Беше я видял за последен път, стисната здраво под мишницата й, малко преди вратите на асансьора да се затворят след нея. Тогава си беше помислил, че тя ще е на сигурно място и в безопасност за през нощта.

Отново беше сгрешил.

Издърпа чантата, погледна я, претегли я в ръка и изведнъж му прилоша. Защото беше осъзнал със сила, която беше едва ли не брутална, жестоката истина — невъзможното се беше случило. Анет Купър беше мъртва.

Погледна отново надолу — към мястото на катастрофата. В момента правеха снимки на обгорялата кола от всички възможни ъгли и сглобяваха оборудване, което, ако паметта му не го лъжеше, щеше да им помогне да измерят разстоянието, изминато от автомобила от началото на склона до точката, в която се беше приземил по покрив. Няколко от членовете на екипа, който разследваше причините за катастрофата, бяха коленичили и заврели лица едва ли не в земята, за да разгледат вътрешността на колата. Отвори уста, за да извика — да им съобщи за находката си.

После сведе поглед към елегантната чанта, обсипана с мъниста, и я затвори.

Колебанието му трая кратко, след което я отвори и пъхна ръка вътре. Освен скъпата козметика и малките четчици за гримиране, които тя обикновено носеше, намери и няколко кредитни карти, завързани с тънка ластичка, както и доста пари в брой. Което си беше истинска изненада, защото Първата дама никога не плащаше сама за каквото и да било. Обаче целта му не бяха подобен род открития. Точно както предполагаше, шишенцето с подсладителя на таблетки, който Първата дама използваше, беше паднало на дъното на чантата и се бе сгушило в сатенената й подплата. Само че, както беше научил за голямо свое разочарование, хапчетата в него не бяха подсладител. А болкоуспокояващи. Тя приемаше различни видове — „Викодин“, „Перосет“, включително, „Оксиконтин“, към който напоследък се беше пристрастила безнадеждно. Пръстите на Марк се сключиха около шишенцето. Извади го от чантата и го прибра в джоба си. А таблетките вътре настоятелно замърдаха.

Трябваше да я защити, а тя беше мъртва. Но той щеше да направи всичко възможно да опази честта й. Нямаше да позволи въпросното шишенце да попадне в грешни ръце.

— Хей, вие, погледнете нагоре! — извика и двама федерални агенти вдигнаха глави.

Той им махна с ръка, а после осъзна, че не могат да го видят, защото той стои в мрака, а светлините на снимачния екип ги заслепяват. И забърза нагоре, готов да предаде чантата като улика от катастрофата на екипа, който разследваше.

Не беше направил повече от крачка, когато чу звука, долетял отляво. Беше толкова тих, подобен на жаловит стон. Но привлече вниманието му и го накара да се закове на мястото си. Вдигна глава и погледна втренчено в мрака. Нещо лежеше, свито на кълбо, под храста, където беше намерил чантата. Формата му беше размита, долавяха се само очертанията на… какво? Марк смръщи озадачено вежди и тръгна предпазливо. Постепенно осъзна какво вижда и сдържа дъха си.

Беше тяло. Крехкото и дребно тяло на момиче, отпуснато като счупена кукла под храста.