Карън Робърдс
Преследване (19)

Глава 19

— Това ще ти помогне отново да заспиш, „захарче“.

Така й беше казал мъжът, облякъл прекалено малката за него лекарска престилка, под която се подаваха черните му костюм и обувки, само секунди преди да се опита да я убие.

Току-що беше чула употребата на същата дума, същия глас и дори абсолютно същата комбинация. Джес осъзна какво означава това, и сърцето й заби толкова силно, сякаш се мъчеше да пробие гърдите й и да изхвръкне навън. Човекът, който искаше да я убие, беше тук. Той беше, както тя подозираше още от самото начало, един от предполагаемите „добри“ агенти на Райън, които в момента бяха на долния стаж и имаха задача да я защитят. Бученето в ушите й престана и тя отново можеше да чува.

— … две бъркани яйца, тогава. С наденички.

— Ако ги приготвиш, ще хапна и аз. Същото.

— Страхувам се, че наденичките ми са свършили. — Този глас вече принадлежеше на Райън. Би го познала навсякъде. Той също беше долу с тях.

Един от тях. Беше излъгал за резултатите от изследванията на банката. Поне докато тя не беше дала да се разбере, че това й е известно.

— А имаш ли бекон?

— Би трябвало да е в хладилника. — Отново Райън. — Проверете.

Последва някакъв отговор, но беше приглушен и тя не можа да долови думите. Вероятно говорещият вече беше тръгнал към кухнята. Джес не изчака да чуе нищо повече. Като се движеше много, много тихо, тя се върна в спалнята си и затвори вратата. И прокле късмета си, защото нямаше ключалка.

За миг просто остана да стои в непрогледния мрак с гръб, притиснат до вратата, опитваше се да диша бавно, да успокои препускащото си сърце, да осъзнае какво точно е чула, но паниката я завладяваше и смразяваше кръвта във вените й.

„Какво да правя?“

Да изтича за помощ при Райън, очевидно отпадаше. Първо, доверието й в него отново беше разклатено и тя беше по-склонна да не му вярва. И второ, той беше долу с другите. Всеки неин инстинкт викаше високо и ясно, че трябва да се измъкне от тази къща възможно най-скоро. Преди Лъскавите Обувки, както тя наричаше неизвестния убиец, да е имал възможност отново да се опита да я убие.

А може би те всички бяха замесени. Дори Райън.

При тази мисъл тя се обля в студена пот, дишането й стана накъсано, неравномерно. Не знаеше нищо със сигурност. И нямаше как да узнае. Знаеше само, че беше разпознала думата „захарче“, и това й стигаше.

„Трябва да се измъкна оттук.“

Мисълта предизвика нов прилив на паника. Добрата новина беше, че всички я мислеха за заспала. Имаше час, а може би час и половина, до зазоряване, така че мракът щеше да прикрие бягството й. Може би никой от тях нямаше да провери как е тя преди осем. Имаше минимум три часа да остави възможно най-голямо разстояние между себе си и тях.

„А къде ще отида?“

Устата й пресъхна, когато осъзна, че няма никаква представа. Не можеше да се върне в апартамента си: дори Грейс да не беше там, това беше първото място, където щяха да я потърсят. Не можеше да отиде и в дома на майка си и да постави семейството си в опасност. Приятелите и колегите също не бяха възможност, и то по същата причина. Нима нямаше да е ужасно да забърка и някого другиго в тази афера, в която всички намираха смъртта си?

„Трябва да намеря място, където да се скрия.“

Но къде? Като се имаше предвид всичко случило се, убиецът би могъл да я проследи навсякъде. Да, те щяха да я преследват неуморимо и нямаше да проявят милост. Трябваше да изчезне. Но как?

Мракът, който трябваше да й помогне да напусне къщата незабелязано, бързо се разпръскваше. А трябваше и да помисли върху подробностите — къде щеше да отиде, щом се измъкне оттук?

Джес си пое дълбоко дъх. Едно по едно. Първо трябваше да се облече. И да вземе вещите си. А после някак си да се измъкне.

„Ако мога да стигна до колата си…“

Тя имаше сива „Тойота Акура“, която най-вероятно беше все още на паркинга до апартамента й. Ключовете бяха в чантата й.

Не можеше да включи осветлението. Вероятно всички щяха да забележат. Не искаше да поеме никакви рискове. Единствените й предимства бяха, че я смятаха за заспала и че нямаха представа за нейното откритие, а именно — тя знаеше, че убиецът е сред тях.

„Вероятно, щом разберат, че съм взела колата си, ще обявят издирване из цялата страна. И може още първият патрул да ме спре.“

Към връзката с ключовете й беше прикрепено миниатюрно електрическо фенерче — от тези, които трябва да траят вечно. Джес си спомни това, отиде до нощното шкафче, върху което беше оставила чантата си, напипа ключовете, извади ги и натисна бутона на фенерчето. Веднага се появи тесен лъч бяла светлина.

„Би трябвало да успея да се отдалеча поне на няколкостотин мили, преди да открият изчезването ми. Тогава ще мога да запратя колата в някоя канавка, да сваля номерата й, нещо такова. И дори може би да я сменя с друга.“

Беше провесила бельото си на перваза на прозореца и го беше затиснала с книга. Макар и от лека материя, то не беше изсъхнало напълно, но тя го прибра. Костюмът й също беше мокър, както и блузата й. А когато се сети за обувките си нададе стон.

„Защо, по дяволите, обух високи токчета?“

Вероятно в гардероба на дъщерята на Марк имаше дрехи, които биха й свършили работа, но нямаше как да е сигурна, а се страхуваше, че някой може да чуе шума и да се качи да види какво става. Рискът не си струваше.

„А как ще стигна до колата си?“

Отвори гардероба в стаята: абсолютно празен, нямаше дори една закачалка.

„Добре, тогава.“

Облече възможно най-бързо мокрите дрехи, преметна чантата през рамо, взе обувките си в ръце, за да не тракат токчетата й по твърдия дървен под, и отиде боса до прозореца. Завесите бяха от някаква дебела материя, обточена с бели кантове, забеляза тя, като ги отметна встрани. И веднага в стаята нахлу бледата лунна светлина. Дъждът беше спрял, което беше едновременно добре и зле. Добре беше, защото щеше да вижда, без да използва фенерчето. От друга страна, нея също щяха да я забележат по-лесно.

Джес видя ключалката и я освети с лъча на фенерчето си. Изненадващо, тя изглеждаше съвсем нова. Отключи се лесно. Прозорецът обаче беше стар. Единственият окуражаващ знак беше, че дръжките, разположени в долния край на рамката, също бяха блестящи и очевидно нови — като ключалката. Някой беше подменил старите наскоро, което означаваше, че прозорецът вероятно също беше отварян.

Тя прибра фенерчето в чантата си, хвана се за дръжките на прозореца и ги дръпна нагоре.

„Моля те, отвори се.“

И той се отвори, но се чу възможно най-силното скърцане, което можете да си представите. Сърцето й заби бясно, Джес замръзна така, както прозорецът беше наполовина отворен, и хвърли поглед през рамо; очакваше някой веднага да застане на прага.

„Дали са чули?“

Нищо не се случи. Не последваха викове. Не се чуха стъпки по стълбите. Само типичните шумове за притихнала в нощта къща и тихото стенание на вятъра. Студеният и влажен въздух я обгърна, развя завесите и я накара да се запита дали няма да има нужда от връхна дреха. Обаче нямаше време да потърси. Трябваше веднага да тръгне.

На прозореца имаше предпазна мрежа, която препречваше пътя й навън. Джес по-скоро я усети с ръка, отколкото я видя, защото се страхуваше да използва фенерчето. Лъчът му можеше да я издаде. Щеше да го направи само ако абсолютно се налагаше. Прокара пръсти по грубата рамка на мрежата, опита се да я вдигне. Не можа.

„Срежи я.“

Извади ключовете от чантата си и направи точно това, като използва ключа за апартамента си (страхуваше се да не повреди ключовете за колата си, защото отчаяно имаше нужда от тях) като острие на нож. Разряза я първо долу, отляво надясно, а после по двата края нагоре. Звукът, който чу, й напомни раздирането на плат. Щеше да бъде чут само ако някой беше в непосредствена близост до прозореца. А като свърши, вече беше така изнервена, та й се струваше, че може всеки момент да излезе от кожата си.

„Можеш да тръгваш.“

Пътят й вече беше чист. Уплашена от скърцането, Джес не се осмели да повдигне прозореца повече. Пое си дълбоко дъх, подаде глава и внимателно се огледа. Земята долу беше равна и покрита единствено с трева. Като последица от дъжда, се усещаше силно мирисът на мокра пръст. Вятърът шумеше леко и раздвижваше листата, караше върховете на близките дървета да се люлеят — сякаш й махаха с ръка. Беше студено. Спалнята се намираше в задната част на къщата, и гледаше към малък и спретнат двор, който продължаваше в морава, заобиколена от гъсто растящи дървета. Непосредствената й цел беше да се скрие именно сред тези дървета.

„Виждам светлината от кухнята.“

Паниката отново я завладя, като видя жълтия правоъгълник светлина, очертан върху тревата, и осъзна на какво се дължи той. Не беше ярък, което означаваше, че светлината вероятно се процежда през тънки завеси — спомни си завесите в кухнята и се поздрави за правилното предположение — но все пак имаше вероятност и тя да бъде забелязана, макар и малка.

Трябваше само някой да реши да надникне през прозореца към дворчето…

Вероятно в момента бяха в кухнята. Приготвяха си храна, хапваха…

Джес си представи кухнята, разположението на масата, на печката, на хладилника. Никой, който използваше тези неща, не можеше да погледне към задния двор. Или поне тя мислеше така.

Ако скочеше точно под прозореца, щеше да избегне кръга светлина. Щеше да се приземи точно в гъстата сянка на къщата долу. Дори да чуеха нещо и да погледнеха, нямаше да я видят. Земята беше вероятно на около три метра под нея. Ако увиснеше на прозореца, щеше да й остане само метър и половина до земята. Надяваше се, че няма да се нарани, нито пък да вдигне много шум. А после щеше да побегне като подгонена от дявола.

Джес хвърли първо обувките си, но малко встрани, за да не се приземи после върху тях. Те тупнаха на земята с глух звук. Добре. Очевидно земята беше омекнала от дъжда. Последната й тревога беше свързана с рамката на мрежата. Опипа я. Както се страхуваше, тя беше остра и можеше да я ожули наистина лошо, докато се промъква навън. Хавлията. Оранжевата, с която се беше загърнала преди малко. Беше я преметнала през дръжката на гардероба. Върна се, взе я, нави я около рамката на мрежата, после отново я вдигна — хавлията сега представляваше бариера между острите срязани ръбове и кожата й. Не можеше да направи нищо повече. За щастие, тя беше дребничка. Вдигна полата си, преметна единия си крак през перваза и почувства студения полъх на вятъра по голата си кожа, плъзна се навън, после увисна тромаво, хванала се с две ръце, преди да се пусне. Хавлията падна заедно с нея, което беше добре, защото, както беше ярко оранжева, ако беше останала на прозореца, щеше да издаде бягството й още с пукването на зората. Приземи се на босите си крака в смачканата мокра трева, а хавлията тупна до нея. Очилата й се бяха накривили на една страна. Побутна ги на мястото им върху носа си и веднага се преви на две — като подгонено животно с бясно препускащо сърце.

Не последваха викове, които да подскажат, че са открили бягството й — никакви други шумове, освен характерните при зазоряване. Хвърли бърз поглед към правоъгълника светлина, после и към прозореца на кухнята и не видя никаква промяна — осветлението все още беше включено, никой не гледаше през прозореца. Взе обувките си, после и хавлията.

„Бягай.“

В този момент направи неприятно откритие — не можеше да бяга, а само бавно да пристъпва и тя тръгна към съмнителната закрила на дърветата. Всяка крачка предизвикваше болки и бодежи, които се разпространяваха по гръбначния й стълб.

„Може би така си причинявам трайни увреждания, може би не съм достатъчно добре още да правя това…“

Мисълта предизвика нова вълна на паника. Но каква беше алтернативата? Нямаше такава, затова тя се застави да продължи, като хвърляше тревожни погледи през рамо, докато босите й ходила потъваха в студената мокра трева, а тя стискаше зъби, за да не тракат от страх. Изпитваше ужас, че някой може да я види.

Мракът все още беше гъст, сенките на облаците, които играеха на криеница с бледата луна, бяха плътни и танцуваха по земята. Вдясно от себе си виждаше алеята за паркиране и джипа на Райън и външната сграда, за която сега определено можеше да каже, че са два гаража с една обща стена. От едната страна беше подпрян велосипед, а до него беше паркирана друга кола — предполагаше, че с нея бяха дошли колегите на Райън.

Джес се потопи в още по-гъстия мрак под дърветата. От ума й не излизаше мисълта за онзи велосипед. Краката й вече бяха толкова мокри и премръзнали, че едва ли не се бяха вкочанили, което беше добре, защото не усещаше хлъзгавите листа и острите съчки. Ниските клончета и храстите драскаха голите й крака, а съвсем наблизо святкаха две кръгли жълти очи. Чуваше и някакво шумолене, като че ли бухалът — надяваше се очите да принадлежат именно на това животно — пляскаше с криле. Хорът на горските обитатели се чуваше по-ясно сега, когато се отдалечаваше от къщата. И мирисът на мокра пръст беше по-силен. А въздухът — по-студен.

Спря, за да подсуши набързо краката си с хавлията, и обу обувките си — всякаква защита от студената и хлъзгава земя беше по-добра от никаква — и осъзна, че цялата трепери. Стисна зъби и се опита да потисне тръпките, които я разтърсваха. Като се подсуши, затрупа хавлията с листа, така че да не я намерят и дори след изгрева на слънцето. Изправи се, хвърли уплашен поглед през рамо към къщата и осъзна, че бягството й е рисковано. Можеха да открият отсъствието й всеки момент. И да започнат да я търсят…

„Трябва да си изработя план. Няма начин да стигна пеш до колата си. Нито пък да отида много далеч с велосипед. Не мога и да открадна колата на Райън. Помня, че той взе ключовете със себе си. Всъщност не мога да открадна и някоя друга кола. Какво ще правя?“

Ако не успееше да постави между себе си и тези хора поне няколкостотин мили разстояние, те щяха да се нахвърлят върху нея като хрътки веднага, щом открият бягството й. А колко далеч би могла да отиде пеш за няколко часа?

Отговорът беше очевиден — нямаше да успее да стигне до колата си. Дори до Вашингтон. Изборът й се свеждаше до следното: да се крие или да намери кой да я закара. Гората отпадаше. Те бяха прекалено близо. Щяха да я претърсят. Джес си представи — омразен образ — как тя бяга от преследвачите си, които са по петите й. Не се съмняваше, че ще я убият, ако я хванат. Лъскавите обувки вече се беше опитал да го стори и нищо не можеше да го спре да опита отново. И вероятно да успее.

Нищо, освен Райън. Обаче не можеше да разчита на това. Ако му се довереше, щеше да рискува живота си. Предишният й план — който се свеждаше до това да се довери на Райън да я измъкне жива от ситуацията — очевидно също отпадаше.

Което пък я връщаше към едно по-старо решение. Щеше да се обърне към медиите. И по-специално, към репортера, когото познаваше в „Поуст“. През последната година си беше имала работа с Марти Соломон поне десетина пъти. Девънпорт също се беше срещал с него, за да му осигури материал за някои статии, а понякога караше нея да му се обади, за да го снабди с информация за някой клиент. Като се имаше предвид случаят, Соломон щеше да се зарадва. Щеше, също така, да е готов веднага да изхвърчи от топлото си и уютно легло, за да дойде да я вземе.

„А помня ли номера му? — запита се Джес и изпита истински триумф, когато отговорът й се изясни. Да!“

Задната врата се отвори. Просто така, без никакво предупреждение. Джес подскочи от изненада, а после се скри в сянката на най-близкото дърво. На прага застана Райън. Тя виждаше високия му силует, очертан на фона на светлината, която струеше зад гърба му. Не беше възможно да сбърка — това беше Райън. Чуваше гласове — в кухнята очевидно продължаваха да разговарят. А следващият полъх на вятъра довя до ноздрите й миризмата на бекон. Страхът отново я завладя и накара сърцето й да препуска. Тя залепи гръб до ствола на дървото и загледа как Райън затваря вратата след себе си и тръгва към джипа. Беше сам.

„Бих могла да изтичам при него и да му кажа, че онзи, който се опита да ме убие в болницата, е един от колегите му, които са сега тук с него. Можем заедно да отидем някъде с колата. Бихме могли…“

Не.

Не можеше да изтича при него, макар с мъка да осъзна, че с всяка своя фибра иска да направи точно това. Разбра също, че наистина изпитва влечение към него и че има опасност то да прерасне в нещо повече. В нещо опасно — като се имаше предвид, че Райън беше извикал в къщата си човека, който се беше опитал да я убие в болницата. А може би го беше направил преднамерено — за да извършат ново покушение върху живота й.

Глупаво беше да предполага, че той не е замесен. Ако му се довереше, това можеше да й струва животът.

Затова тя се притисна още по-силно към ствола на дървото и продължи да го гледа. Той отвори вратата на джипа, вътрешните светлини се включиха и осветиха русата му коса, красивото му лице, широките му рамене. После той затвори вратата и тръгна обратно към къщата. Носеше нещо, забеляза тя, преди да изгасне вътрешното осветление на колата. Нещо малко — събираше се в дланта му. После той стигна до входната врата, почука и беше пуснат вътре от някого, когото тя не можеше да види. Вратата се затвори.

Тя остана отново сама в леденостудения мрак, втренчила поглед в затворената врата. Джес се чувстваше предадена. Изоставена.

„Стегни се.“

Да губи време, за да оплаква изгубените, възможности по отношение на Райън, беше проява на глупост, граничеща с идиотизъм. Всеки от тях можеше да се качи на втория етаж и да открие бягството й. Вратата на нейната спалня не се заключваше. Прозорецът беше отворен. Лесно щяха да се досетят какво е станало. И преследването щеше да започне. При тази мисъл я побиха леденостудените тръпки на ужаса.

„Трябва да изчезна оттук.“

Нямаше да стигне далеч пеш. Не можеше да разчита на краката си.

Погледът й се стрелна към велосипеда. Дали щеше да може да върти педалите? Алеята имаше лек наклон. Доколкото можеше да си спомни, шосето също се виеше надолу по хълма. Със сигурност нямаше стръмен хълм, който да се наложи да изкачи. При тези обстоятелства, да, щеше да се справи.

Като държеше предпазливо къщата под очи — а трябваше да помни, че опасност може да дойде и от други места — тя започна да си проправя път сред дърветата и накрая стигна до гаража. После, с тежко биещо сърце, започна да се прокрадва към проклетия осветен двор.

„Това е най-опасната част от плана ми“, осъзна тя, като стигна до велосипеда, подпрян на дървената стена на гаража. Ако наоколо имаше някой, щеше да я види и да я заловят веднага. Тя го дръпна към себе си бързо, но тромаво, обърна го към алеята, като се опитваше да бъде тиха като мишка, преметна чантата си през рамката на кормилото, повдигна полата си и го възседна. През цялото време се оглеждаше. Беше много пусто — нямаше къде да се скрие.

Велосипедът беше дамски, имаше десет скорости и най-вероятно беше на дъщеря му. Джес си пое дълбоко дъх — знаеше, че всеки, който излезе през задната врата или се случи наблизо (възможно беше някой от тях да е излязъл отново да провери периметъра), ще я види веднага. Потегли, обувките й се плъзгаха по педалите, но тя заставяше краката си да й се подчиняват, да се движат.

Отново не последва никаква реакция откъм къщата — никой не извика, не се опита да я спре, нищо. Тя напредваше надолу по алеята, а влажният вятър с мирис на дъжд галеше бузите й и развяваше косата й зад нея. Голите й ръце и крака вече тръпнеха от студа и заплашваха скоро да станат безчувствени като ходилата й. Гърбът я болеше. Главата й пулсираше от болка. Тя дишаше на пресекулки, но продължаваше усърдно да върти педалите въпреки страха, защото веригата дрънчеше, а гумите шумоляха по асфалта. Удържаше инстинкта си да погледне назад, защото така можеше да наруши равновесието си. Ако имаше някой зад нея, скоро щеше да го разбере и без друго. Мисълта беше ужасяваща.

Раменете й бяха напрегнати, тя се наведе по-плътно към кормилото, като че ли очакваше всеки момент да бъде спряна от куршум. Това не се случи. Нощта остана спокойна и студена. Пътят се разгръщаше пред нея като сребриста панделка на лунната светлина. Тя с ужас осъзна, че като излезе на него, ще се вижда от всички страни. Можеше само да се моли, че никой няма да започне да я търси, докато не се срещне със Соломон, който щеше да й осигури безопасност.

Наведе глава и продължи, като от време на време въртеше педалите, за да поддържа скоростта, благодарна за наклона, концентрирана в стремежа си да остави колкото се може по-голямо разстояние между себе си и къщата.

Макар никак да не й се искаше, когато се отдалечи на достатъчно разстояние, за да не я открият веднага, тя натисна спирачките и отби встрани от шосето. Не можеше да се обади по телефона, докато караше велосипеда, защото щеше да изгуби прекалено много, ако се блъснеше. Като стигна върха на малкия хълм, тя реши, че това е мястото. Слезе от седалката и изпъна схванатия си гръб. Изведнъж й се стори, че дърветата от двете й страни се сключват около нея. Мракът я обгърна като дебело одеяло. Тя се чувстваше много малка и много сама. И много се страхуваше. Усещаше опасната околна среда с всеки свой нерв, пулсът й биеше в ушите толкова силно, че не чуваше нощните звуци. Извади телефона от джоба си, отвори го и набра номера на Соломон с треперещи ръце. Какво щеше да прави, ако той не отговореше на обаждането или се включеше гласовата поща?

Времето за свързване й се стори необичайно дълго. Със свито сърце слушаше как телефонът звъни. Светлината от екрана на телефона я изнервяше. Тя можеше да бъде видяна дори от разстояние. Освен това знаеше, че е опасно да използваш мобилния си телефон, защото сигналът може да бъде засечен и да я издаде. Тя обаче разчиташе на факта, че все още никой не я търси. А когато преследването започнеше, щеше да е на достатъчно голямо разстояние, че подобен проблем нямаше да съществува. Истината беше, че рано или късно Райън и останалите щяха да забележат отсъствието й от къщата. И щяха да се впуснат да я търсят. Поне един от тях, ако не и повече, искаше да я убие. По нейно мнение, най-добрият й шанс да оцелее беше да отиде възможно най-далеч. А да се свърже със Соломон и той да дойде с колата си, беше най-голямата вероятност това да се случи. Щом приключеше с обаждането, щеше да изхвърли телефона си — нямаше да го използва повече.

— Джесика? Джесика Форд?

Гласът на Соломон гръмна в ухото й и я накара да подскочи. Разбира се, името й се беше изписало на екрана на мобилния му телефон. В момента тя вероятно беше най-търсеният и от репортерите човек.

— Да, Марти, аз съм.

Макар наоколо да нямаше никого, тя говореше тихо и се оглеждаше страхливо. Небето над главата й беше безкрайно и тъмно, обсипано със звезди. Гората се издигаше от двете страни на тесния път като високи черни стени. Думите, които изникваха в ума й, бяха „страшен“ и „призрачен“.

— Чуй, важно е. Имам нужда от теб…

— Не ти вярвам. Къде си? Чу ли за Девънпорт? — прекъсна я той.

Изглеждаше, че е нащрек, което беше изненадващо, като се имаше предвид, че го е събудила. Представи си го, вероятно седнал в леглото, плешивата му глава блести на светлината на лампата върху нощното шкафче, сложил очилата с големите рамки на носа си, подобен на клюн… Той беше може би на петдесет, нисък и набит, тя често беше виждала очертанията на потника му под ризата. Той вероятно дори спеше по бельо — всъщност нищо от това нямаше значение.

— Той се самоуби снощи. Скочи през прозореца на офиса си.

— Да, знам. Бях там. Точно затова се обаждам. Има нещо…

Тя замълча, защото не знаеше каква част от информацията да сподели с него по телефона. Все пак, щом веднъж разполагаше с историята, той вече нямаше да има нужда от нея. А всеки неин инстинкт крещеше, че трябва бързо да изчезне от този тъмен и смъртоносен път. Трябваше да го примами да дойде възможно най-бързо.

— Можеш ли да дойдеш да ме вземеш? Веднага? Ще ти разкажа всичко тогава. Ексклузивно. За мистър Девънпорт, за катастрофата, за всичко. Но трябва да побързаш.

— Малката ми, бих отишъл дори до края на света, за да те взема. — Джес буквално усещаше нетърпението му. — Дай ми указания как да те намеря.

Джес си спомни шосето, по което се беше отбил Райън, и му каза как да стигне дотам. После го запита с каква кола ще е той.

— Син „Форд Сатурн“ — Той й даде дори номера: EGR-267.

— Чакам те с нетърпение. Спри на кръстовището на шосета седмо и единайсето. — Това беше може би на около шест мили от сегашното й местоположение. Колко време е необходимо, за да изминеш шест мили с велосипед? Нямаше представа. — Паркирай и ме чакай. Ако закъснея много, ела да ме потърсиш. Аз съм на шосе с две платна… — Опита се да си спомни маршрута, следван от Райън. Не знаеше името или номера на шосето. — Шосето е вляво от кръстовището. На североизток.

— Ще те намеря — обеща той и тя знаеше, че ще го направи. Девънпорт винаги казваше, че когато е по следите на някаква история, Соломон се превръща в истинска ловджийска хрътка. — Ще съм на кръстовището на шосета седмо и единайсето след, да кажем, половин час.

— Добре.

Джес веднага съжали за решението си, изпита нов страх. Щом той веднъж узнаеше историята, нейният живот може би отново щеше да е в опасност. Докато историята не станеше публично достояние. Тогава и двамата щяха да са в безопасност.

— Марти, тук стават какви ли не неща. Опасни. Внимавай.

— Животът на репортера често е такъв — отговори той щастливо. — Ще дойда възможно най-бързо.

Той сложи край на разговора. Джес сведе поглед към продължаващия да свети екран на телефона, изключи го и го прибра в чантата си. Щеше да има време да го изхвърли, щом се срещнеше със Соломон. Нямаше как да знае дали няма да й потрябва отново. В случай например, че той не дойде или пък се случи нещо друго…

Напомни си, че не могат да я проследят, ако не я търсят. Защото, в противен случай, сърцето й щеше да изхвръкне от гърдите, изплашено от ужасяващата мисъл. Тя с усилие на волята прогони всякакви мисли от главата си и се качи отново на велосипеда. Стисна здраво кормилото, отблъсна се от асфалта и започна да върти педалите. Краката й все още бяха слаби, гърбът все още адски я болеше, но тя стисна зъби и продължи.

След около десет минути нещо — може би интуицията й — я накара да погледне назад. А онова, което видя, едва не я накара да изхвръкне от пътя. Към нея бързо се приближаваше кола, а светлината от фаровете й прорязваше мрака. Кръвта на Джес се смрази.

„Мили боже, нима са те?“