Карън Робърдс
Преследване (15)

Глава 15

Три неща се случиха едновременно. Чу се ужасен трясък, куршумът мина толкова близо до лявата й буза, че едва не я одраска. Тя изпищя силно и скочи от инвалидната количка.

Нещо я удари в гърба. Като продължаваше да пищи, тя падна по лице на скъпия ориенталски килим, нещо тежко я затисна и изкара въздуха от дробовете й. Болеше толкова много, че й се зави свят.

— Девънпорт, хвърли оръжието!

Викът прозвуча едва ли не в ухото й. И в тази част от секундата тя осъзна, че върху нея лежи мъж. Вероятно той беше спасил живота й. Чу се нов изстрел, но този път — приглушен от тялото, което лежеше върху нейното. Беше последван почти незабавно от звука на разбито стъкло и от мелодията на малките парченца, посипали се по пода, сравнима само с изящна симфонична музика.

Тя положи огромно усилие да си поеме дъх, заби брадичка в гърдите си, обви главата си с ръце и се опита да се слее с килима, благодарна за тялото, което я покриваше. Ужасът смрази кръвта й, всеки неин нерв се изостри от предчувствието за куршума, който ще разкъса плътта й — следващият, вероятно — пробил тази на мъжа, който я пазеше.

— Исусе Христе! — възкликна мъжът, който продължаваше да лежи върху нея. Тонът му беше почти като този, с който казваме молитвите си.

Не се чу никакъв друг звук. Не последваха куршуми. Нито гласове. Нищо. Само биенето на нейното собствено сърце.

— Добре ли си? — запита мъжът и я освободи от тежестта си.

Нямаше нужда Джес да го погледне, за да разбере кой беше той. Райън. Беше го познала, подсъзнателно, в мига, в който беше чула гласа му. Макар да не искаше да го признае дори пред себе си, тя вече би познала дълбокия му глас и провлечения му говор винаги и навсякъде. Само за секунда, той остана да лежи върху килима на една страна, с лице към нея. Оглеждаше я внимателно, обикновено веселите му очи бяха потъмнели, таяха някакво неизвестно за нея чувство. Той също държеше оръжие голям черен пистолет — в дясната си ръка. Тя изпита огромно облекчение да види, че не е насочено към нея. Погледите им се срещнаха. Тя сдържа дъха си.

— Да, чувствам се прекрасно — отговори тя трудно, с хриптене.

Едното ъгълче на устните му се повдигна в неволна усмивка.

— Радвам се.

После тя осъзна с ужас, че щом е обърнат с лице към нея, е с гръб към опасността. Очите й се разшириха от страх.

— Мистър Девънпорт…

Страхът беше изострил и гласа й. Погледът й се стрелна покрай Райън, към бюрото, зад което се беше изправил шефът й, насочил оръжие към нея. Ужасяваше се какво ще види, какво може да се случи в същата тази секунда, в която погледне нататък. Откри обаче, че никъде не вижда Девънпорт. Дали, тогава, вторият изстрел не беше даден от Райън? Дали Девънпорт не лежеше мъртъв на пода?

— Отиде си.

Райън се изправи на крака с учудваща лекота и грация за толкова едър човек. Но дишаше учестено, както и тя. Беше облечен в черен костюм с вратовръзка и бяла риза, както вероятно беше присъствал на погребението на Анет Купър, но изглеждаше много по-добре от всеки мъж, хвърлил се пред куршума, за да спаси нечий живот. Държеше пистолета насочен към пода.

— Отиде си? — смръщи вежди Джес. Не разбираше.

— Стреля в прозореца. После скочи. — Райън й говореше през рамо, защото в същото време отиде до прозореца и погледна надолу.

Ужасът сграбчи Джес за сърцето, то натежа в гърдите й.

— О, мили боже!

Тя седна и загледа отсрещната стена, до която стоеше Райън и гледаше надолу. Тя осъзна, едновременно с ужас и недоверие, че само няколко парчета стъкло все още се крепят за металната рамка. Прозорецът беше счупен. Офисът беше отворен за нощта. Ревът, който чуваше, не беше плод на слухова измама, а идваше от уличното движение долу. Вътре нахлуваше свеж въздух, режещ и ароматен, повдигаше краищата на тежките завеси, подухваше листовете върху бюрото на Девънпорт и няколко от тях политнаха като миниатюрни хвърчила.

Можеш ли да станеш? — Гласът му беше изненадващо нежен. — Трябва да изчезнем бързо оттук. Веднага. Охраната вероятно вече е на път. Както и полицията. А може би и някой друг, кой знае.

— Мистър Девънпорт се опита да ме убие.

— Да, разбрах.

Джес все още беше зашеметена, но страхът я подтикваше да се движи. Позволи му да я хване за ръката и да й помогне да стане от пода. Когато се изправи, я прониза остра болка в гърба и тя направи гримаса. Осъзна, че цялото й тяло трепери. Погледът му я обходи, потърси ново нараняване. Но като се изключи бримката на чорапите и ожуленото коляно, тя беше добре. Той пусна ръката й.

— Къде е проклетата инвалидна количка?

А тя беше на няколко метра от тях.

— Той се самоуби.

Добре, де, това беше очевидно и вероятно беше глупаво да го отбелязва. Но тя се чувстваше не само глупава, беше шокирана. Гледаше недоумяващо обсипаната със звезди нощ и Вашингтон, който продължаваше да блещука с милионите си светлини, докато Девънпорт лежеше мъртъв някъде в сърцето му. Вероятно се намираше в първите фази на шока.

Сърцето й биеше неравномерно. Беше й трудно да диша. Направи колеблива крачка напред, после още една и още една, подтиквана от почти неустоимо го желание да погледне надолу в черната бездна. Не можеше да повярва, че Девънпорт просто така беше прекрачил през прозореца и беше падал в продължение на двайсет етажа и че вероятно сега лежеше като парцалена кукла на тротоара долу.

— Повярвай ми, не искаш да погледнеш. — Райън я хвана за ръката, преди да е стигнала до ръба. — Седни.

Райън, който беше докарал инвалидната количка малко преди това, буквално я застави да седне и остави чантата й в скута. Джес трепереше и преглъщаше мъчително.

— Не искам да се плашиш излишно. Освен това, нямаме време.

— Не ме е страх. — Гласът й беше изненадващо спокоен. — А ти какво правиш тук?

— Искаш да кажеш, освен че спасих живота ти? Това вероятно е нещо, за което трябва да поговорим. Искаш ли това да стане сега, или бързаш да изчезнеш оттук?

Вместо да отговори, тя му хвърли унищожителен поглед.

— Да вървим, тогава.

Още докато говореше, той тръгна към вратата. Тя обърна количката с лице към вратата и остави зад себе си и Девънпорт, и всичко, което мислеше, че знае за него. Шумът от мотора й се стори силен като на реактивен самолет, но тя знаеше, че е така само защото е изплашена до смърт.

— Готова ли си? — С оръжие в ръка, той подаде глава през вратата на всекидневната и внимателно се огледа.

— Да. — Тя придвижи количката така, че да застане до него.

— Добре, постави това нещо на най-високата скорост. Трябва да побързаме. И стой близо до мен.

Той продължи да върви пред нея с готов за стрелба пистолет, като често хвърляше погледи назад, за да се увери, че тя го следва. А тя погледна за последен път, като продължаваше да не вярва на очите си, липсващия прозорец, който само преди минути образуваше предната стена на офиса на Девънпорт, и навлезе в дебелите сиви сенки на всекидневната, следвайки Райън възможно най-отблизо.

Чувството, че има някой зад гърба й, което беше изпитала при влизането си в офиса на Девънпорт… Почти със сигурност това е бил Райън.

Едва не беше намерила смъртта си тази вечер. Общият сбор беше два пъти за седмица. Нима нямаше поговорка за третия път?

— Това нещо не може ли да върви по-бързо? — Райън се обърна към нея и смръщи вежди, когато излязоха в сравнително добре осветеното пространство пред офиса.

— Ако можеше, щях да го направя.

Минаха край бюрото на секретарките. Тя караше количката по централния коридор възможно най-бързо, а Райън просто вървеше с по-широки крачки, за да е изравнен с нея. Фактът, че Девънпорт се беше опитал да я убие, а после се беше самоубил, беше малко повече, отколкото Джес можеше да понесе в момента. Тя полагаше огромни усилия да не мисли за това в момента. Главният й приоритет в момента беше да се измъкне оттук. Слабото осветление, затворените врати, огромните картини с абстрактните черни петна — всичко й се струваше различно сега. Работното й място изведнъж се беше превърнало в свърталище на страха. Както и целият свят всъщност.

Куршумът можеше да я връхлети от нищото…

— Охраната най-вероятно ни наблюдава в момента.

Думите й излязоха от устата й по-скоро като възклицание, отколкото като твърдение, защото тя изведнъж се сети за сложната система за наблюдение в сградата. Сърцето й се качи в гърлото и тя затърси, ококорила широко очи, камерите по тавана.

— Девънпорт знаеше, че ще дойдеш, нали?

— Да.

— Повярвай ми, когато започнат да проверяват записите, ще открият, че по една или друга причина, камерите на този етаж не са работили.

Джес премигна. Точно така. Девънпорт вероятно се беше приготвил. Беше го планирал. Беше я извикал тук с намерението да я убие.

Първият изстрел на Девънпорт не беше улучил, но ако бяха останали сами, вторият без съмнение щеше да попадне в целта. Ако не беше мъжът, който в момента вървеше до нея, тя щеше да е мъртва. Вдигна поглед към него. Той беше, както винаги, неустоимо привлекателен, но в момента това не я интересуваше особено. Челюстта му беше здраво стисната, устата му придаваше на цялото му лице мрачно изражение. Оглеждаше коридора пред тях с хладна разсъдливост и правилна преценка. Държеше пистолета така, сякаш знаеше какво да прави с него — което си беше точно така. Изглеждаше като човек, на когото може да се разчита, че ще запази живота и на двама им.

— Имам ключ за частния асансьор — каза тя. — Така и се качих до етажа.

— Проблемът с асансьорите е, че могат да те хванат в капан вътре, ако знаят, че си там.

Стигнаха до края на коридора, а Джес още не беше успяла да отхвърли поредната ужасяваща мисъл — че може да се озове в капана на асансьора. Нещо — звук, инстинкт — привлече погледа й към лъскавите врати. И цифрите над тях. Цифрата над единия светеше. Този вляво се намираше на втория етаж, сега вече — на третия. Издигаше се нагоре. Един поглед и й се стори, че сърцето й може да изхвръкне от гърдите.

— Ах, по дяволите! — Райън също беше забелязал. — Добре, спри.

— Какво?

Той прибра пистолета в кобура и тъй като тя не се подчини веднага на думите му, сграбчи дръжките на инвалидната количка и сам я спря.

— Това нещо е дяволски бавно. Трябва да побързаме. Хайде, хвани ме през врата.

Джес разбра, че се кани да я вземе на ръце, но нямаше време да се съпротивлява, защото в следващата секунда той вече го беше сторил.

— Какво? Какво правиш?

— Грижа се да бягаме с необходимата бързина.

Той вече тичаше, с нея на ръце, в опит да избяга от онзи, който се изкачваше с асансьора. Беше се насочил към северната част на сградата, където бяха частните асансьори. А тя го стискаше с всички сили през врата. Мускулите на неговите ръце бяха твърди и силни, той я носеше по възможно най-удобния за нея начин, притискаше я до гърдите си — така, както прегръщаме любимо дете. Тя предполагаше, че той има ясно съзнание за нараняванията й и не иска да й причини болка. И го оценяваше. И все пак, не можеше да бъде кой знае колко удобно. Тялото й подскачаше и се люлееше.

— Как предлагаш да се измъкнем, щом не искаш да използваме асансьора? — успя да каже тя.

— По стълбите.

— Стълбите?

— Да.

— Но те скоро ще са тук — предупреди го тя. Знаеше от опит, че асансьорите в тази сграда са бързи.

— Досетих се. — Той тичаше все по-бързо, обувките му тупкаха тежко по хлъзгавия мраморен под.

— Ще видят инвалидната количка.

— Не мога да направя нищо по този въпрос.

След секунди вече бяха стигнали почти до края на дългия коридор. Бяха сравнително далеч от вратите на онзи асансьор, но ако човекът погледнеше вляво, все пак щеше да ги види. От далечината долетя тихото „пинк“, което указваше спирането на асансьора на етажа.

— Те са тук прошепна тя, завладяна от паника.

— Дръж се.

Поредното силно подскачане на тялото, после той рязко спря пред вратата на аварийното стълбище. Джес почувства как едва не падна, когато едната му ръка я пусна, за да хване бравата на вратата и да я отвори с рязко движение. Минаха през нея и той отново я хвана здраво. Тесните стъпала от бетон, подсилен със стомана, трябваше да бъдат устойчиви на огън и използвани при пожар, но изглеждаха изненадващо примитивни — бежови стени и сиви метални стъпала с железни перила. Джес не можеше да направи нищо друго, освен да стиска с всички сили Райън, който тичаше надолу по стълбите с нея.

— Ако си тръгнал към… подземния гараж, трябва да знаеш, че там ме чакат. На нивото на улицата. Близо до частния асансьор, което означава и… близо до сградата. — Задъхваше се, затова говореше на пресекулки. Страхът й да не бъде изтървана или пък сама да се изплъзне стана още по-силен и тя го стисна още по-здраво.

— Кой?

— Секретарката на Девънпорт, Мариан Янг. Тя ме докара дотук.

На Джес изведнъж й прилоша. Дали Мариан знаеше какви са намеренията на Девънпорт? Може би, обаче тя не мислеше така. От друга страна, преди случилото се тази вечер, тя никога не би повярвала, че Девънпорт ще направи опит да я убие.

— Тя сама ли е?

— Беше, когато я оставих.

— Добре.

Имаше основателна причина отговорите му да бъдат кратки и резки. Той беше в страхотна физическа форма, в това нямаше съмнение. Но тя усещаше как температурата на тялото му се повишава с всяка останала зад тях площадка. Когато мина през вратата на аварийното стълбище на втория етаж на подземния гараж, той вече дишаше тежко.

Писъкът на сирените ги връхлетя още преди вратата да се е затворила зад тях, което доказваше, че в аварийното стълбище не може да проникне звук, както и всичко останало. Светлините на линейката се процеждаха през големия правоъгълен отвор в горния край на бетонните стени и хвърляха отблясъци, които им пречеха да се ориентират. Тя чуваше викове, различни гласове, както и обичайните шумове на тълпата, събрала се на улицата.

„Това е добре, нали? Защото многото хора означават сигурност?“

Но поне доколкото можеше да каже, този етаж на подземния гараж беше безлюден. Ако някой искаше да ги нападне, това беше подходящото място. Всичко беше сиво — подът, стените и високият, подсилен със стоманени греди, таван. Лампите, поставени дълбоко в тавана, осветяваха в района точно под тях, но останалото пространство тънеше в дълбоки сенки. Добавете към това и въртящите се кръгове синя светлина, хвърляни от лампата на линейката, и ще разберете, че подобна комбинация може да ви накара да полудеете. Джес мислеше, че са сами, че никой не ги преследва, но не можеше да бъде сигурна, тъй като пространството около тях сякаш непрекъснато се менеше.

— Ти с кола ли си? — Тя оглеждаше района зад гърба му с присвити очи, внимателно, просто за всеки случай.

— От другата страна на улицата е.

Тя разбра, че той беше тръгнал към вратата в далечния край на гаража. Вратата, която се намираше на следващата площадка, щеше да ги изведе на „Кънектикът авеню“, от другата страна на гаража, където беше паркирала Мариан. Джес съжали другата жена, която я чакаше в колата си, без да има представа какво се е случило. Мариан щеше да се поболее от мъка, когато разбереше, че Девънпорт е мъртъв.

Райън отвори друга врата и се озоваха на поредното стълбище. Отново поеха надолу. Стигнаха до дъното. Трябваше да направят само още няколко крачки, за да стигнат до вратата, която щеше да ги отведе на улицата.

— Може би трябва да отидем при Мариан, да й кажем какво се е случило. — Тя шепнеше тихо буквално в ухото му.

— Да. Не.

Каза го така, сякаш единствено той имаше правото да взема решения. Тя предположи, че може би е така, след като той е единственият, който може да се движи в момента. Напрегна очи в мрака, затърси колата на Мариан. На паркинга имаше още две коли, но тя видя тази на Мариан, която продължаваше да стои на същото място, където тя беше слязла. Чакаше я под ярката неонова табела на асансьора, която хвърляше малко кръгче светлина върху покрива на тъмносиньото „Волво“. Всички външни и вътрешни светлини на колата бяха изгасени, но неоновата светлина осветяваше, в много малка степен, вътрешността й. Джес смръщи вежди. Не виждаше Мариан. Всъщност би могла да се закълне, че колата е празна.

Все още протягаше врат да види по-добре, когато Райън се втурна през вратата, която водеше към улицата. Веднага попаднаха сред нарастващата и блъскаща се тълпа. Хората буквално изпълваха тротоара. Гледаха ужасено нещо, което лежеше на улицата.

Джес почувства как сърцето й се качва в гърлото, а стомахът й се свива. Не виждаше нищо, което беше добре. Знаеше какво гледат. Чуваха се многобройни сирени, повечето още далеч, но толкова силни, че заглушаваха шума на тълпата. Джес видя светлините на линейка, която беше все още на пет пресечки оттам.

— Можеш вече да ме оставиш. Не бих могла да се справя по стълбите, но тук земята е равна — прошепна тя в ухото на Райън. Говореше настоятелно, защото забеляза няколко любопитни погледи, насочени към тях. — Започваме да привличаме вниманието.

Райън изръмжа нещо в знак на съгласие и я пусна, но продължи да я държи здраво през кръста. Краката й бяха сякаш от гума, но тя стисна зъби, прегърна го през кръста и двамата тръгнаха. Той й хвърли въпросителен поглед, а тя кимна с глава в знак, че всичко е наред. Той използваше рамото си, за да си пробива път, и я дърпаше след себе си. Вървеше с една-единствена цел — да се отдалечат оттам. Притисната плътно към него, тя усещаше силата и топлината на тялото му.

— Наведи главата си. Не искам никой да види лицето ти.

Разбира се. Нали я показваха по всички телевизионни канали. Беше забравила. Хрумна й — мисълта беше бърза и ярка като светкавица — че ако все още продължава да таи подозрения за Райън и неговите намерения спрямо нея, този е подходящият момент да изкрещи нещо от сорта на: „Този мъж тук не ми е баща!“ И да използва объркването, за да се скрие в тълпата.

Въпросът се свеждаше до следното: дали беше в безопасност с него, или без него?

В негов минус беше, че е таен агент. И че тя беше повече от сигурна, че я беше излъгал относно тестовете, проведени върху банката.

Но от друга страна, той й беше спасил живота тази вечер, както и в болницата. Той беше обучен да охранява и въоръжен. Беше повече от сигурна, че не иска да я убие, нито пък да позволи на някого другиго да стори това. Защото, ако беше така, щеше вече да е мъртва.

Така че щеше да остане с него. Тя разтърси глава, така че косата й да покрие лицето, и сведе поглед.

— Внимавай, когато пресичаш — прошепна тихо.

И ето, че слязоха от тротоара и стъпиха на уличното платно. Тя предполагаше, че отиват при колата му, но се налагаше да са изключително внимателни заради образувалото се задръстване и колите, които все още правеха опити да минат оттук.

От другата страна на улицата се откриваше по-добра гледка, защото по-голямата част от тълпата беше на другия тротоар. За момента се виждаше само една полицейска кола. Двамата полицаи бяха слезли от нея. Единият упорито се опитваше да отклони уличното движение и да освободи пресечките. Другият стоеше на улицата и гледаше земята. Джес проследи погледа му и успя да зърне черни панталони и бяла риза. Осъзна, че вижда Девънпорт, проснат по лице на паважа, прилоша й и побърза да извърне очи.

Изведнъж й стана трудно да диша. Пулсът блъскаше шумно в ушите й. Виеше й се свят… И тогава видя Мариан. Не можеше да я сбърка с друга жена. Беше тя, облечена в сивия костюм и с прибраната коса. Втурна се на улицата и извика:

— Джон! — Лицето й се сгърчи и превърна в гротескна маска на мъката, тя затича към тялото на Девънпорт.

За части от секундата, Джес видя какво ще се случи, обаче беше безпомощна. Не можеше нищо да направи. Малка спортна кола профуча покрай ченгето, което се опитваше да спре движението, и удари смъртоносно Мариан. Тялото й подскочи във въздуха, падна върху покрива на колата, а после, когато превозното средство набра скорост, се претърколи на земята.