Карън Робърдс
Преследване (14)

Глава 14

„Всеки небостъргач с офиси е малко страшен през нощта“, реши Джес, докато се изкачваше с асансьора към двайсетия етаж, най-високия от четирите етажа, които тяхната фирма заемаше и където бяха просторните и луксозни офиси на Девънпорт и другите партньори, както и не така елегантните, но все пак впечатляващи офиси на техните преки подчинени. „Гардеробът“ на Джес — така мислеше тя за своя малък вътрешен офис — беше на седемнайсетия етаж, най-ниското ниво на фирмата. Точно както тя самата беше все още на най-ниското ниво.

Долу, на нивото на улицата, сградата беше ярко осветена. Изключително впечатляващият, висок два етажа, вход обикновено беше пазен от един или двама портиери, които викаха охранителната служба дори само някой да докоснеше бутона. Наблизо намиращите се лъскави магазини на такива търговци като Барбъри и братята Брукс привличаха множество клиенти, които после отиваха да обядват или вечерят в изискани заведения като „Майкълс“ или „Странноприемницата“ до парка Фарагът. Но тук, горе, дългите коридори бяха слабо осветени и безлюдни и ехото от жуженето на двигателя на инвалидната количка отекваше зловещо от стените и хлъзгавия мраморен под. Офисите и конферентните зали бяха тъмни. Вратите им бяха затворени и заключени. Обикновено имаше хора — като нея например — които все още работеха в този час, а и чистачките бяха винаги наоколо — чистеха или коридорите, или тоалетните — и така, посредством светлина и различни звуци, се създаваше общо впечатление за енергия и топлина. Но във въпросния четвъртък, в който беше обявен национален траур и Първата дама беше положена във вечното си жилище, никой не работеше. Коридорите бяха празни и студени.

Офисът на Девънпорт беше в предната част на сградата, с изглед към „Кънектикът авеню“. Частният асансьор, който се свързваше директно с подземния паркинг, се намираше в задната част. Следователно бяха й необходими няколко минути да стигне до целта. Чувстваше се странно в инвалидната количка, но тъй като по-рано сутринта краката й заплашваха да се огънат под тежестта на тялото й само докато отиде до банята, страхуваше се, че разстоянието до офиса на Девънпорт е повече от онова, с което би могла да се справи. Освен това, той никога не канеше подчинените си да седнат в негово присъствие, а тя беше сигурна, че не би могла да стои дълго права. Разбира се, при дадените обстоятелства, той вероятно не би имал нищо против тя да седне, но… Общо взето, беше много по-лесно да използва инвалидната количка.

Дланите на Джес се навлажниха, когато зави и зад последния ъгъл на коридора и навлезе в последния дълъг отрязък, който водеше до офиса на Девънпорт. Коридорът беше не само дълъг, но и широк, застлан с пътека в наситен златист цвят. Таванът беше висок и украсен с гипсови отливки, на стените видяха големи съвременни картини, които запълваха разстоянията между дискретните махагонови врати, на които висяха излъсканите медни табели с имената на служителите, които имаха честта да ги заемат. Зад нея бяха лъскавите асансьори за клиентите, чиито врати се отваряха към фоайето. Пред нея, в далечния край на коридора, бяха масичката и столовете, където чакаха клиентите, които искаха да видят Девънпорт. И дългото махагоново бюро, зад което секретарките Денис Кейпъл и Джоан Сабтълни учтиво отказваха на всички, освен на високопоставените лица и тези с предварително уговорени срещи, достъп до великия мъж. Вдясно беше офисът на Мариан. Джес се спря в началото на коридора и дълго и предпазливо се оглежда.

Не се виждаше нито един човек. Бюрата, офисите, коридорите — цялото проклето място — излъчваше напълно различна атмосфера, когато наоколо нямаше хора. Тишината беше абсолютна.

„Добре, де, престани. Само ще се изплашиш до смърт.“

Започна отново да придвижва количката напред. Беше почти стигнала до бюрото на секретарките, когато забеляза, че вратата на офиса на Девънпорт е открехната. Само няколко сантиметра, но достатъчно, за да види, че вътре е тъмно.

Което не беше добре.

Спря инвалидната количка и гледа около минута открехнатата врата — обмисляше възможностите, пресмяташе риска. Сърцето й затуптя неистово. Дишането й стана забързано.

— Джесика?

Джес едва не подскочи, така се стресна от звука на гласа. Гласът на Девънпорт. В това нямаше съмнение, макар да беше приглушен. Идваше от вътрешния интерком, който стоеше на бюрото на секретарките, разбира се. Което означаваше, че шефът й седи зад бюрото си. Вляво от него имаше и монитор, на който се виждаше кътът, в който клиентите обикновено чакаха. Раменете й се отпуснаха, изпита силно облекчение. После осъзна, че ако той говори на нея, вероятно я вижда, затова изправи гръб и направи мила гримаса.

— Здравейте, мистър Девънпорт.

— Хайде, по-смело.

„Да, добре. Веднага щом вътрешностите ми престанат да се свиват.“

Тя си пое дълбоко дъх и придвижи отново количката напред, удари бюрото и отвори вратата на офиса достатъчно широко, за да може да влезе.

Офисът му беше всъщност двустаен апартамент с елегантно обзаведена всекидневна, в която имаше два еднакви дивана, четири стола, бар и всякакъв вид впечатляващи вещи. Тя се озова точно в тази стая. Осветлението беше изгасено, дебелите завеси бяха плътно спуснати, затова и изглеждаше толкова тъмно откъм коридора. Вляво бяха вратите към личната баня на Девънпорт и малката кухня. Вдясно беше вратата, която водеше към офиса. Беше отворена. През нея струеше светлина, макар и не така ярка, каквато обикновено е изкуствената. Като влезе, Джес видя защо.

Всички лампи бяха изгасени, но завесите бяха дръпнати така, че да разкриват целия прозорец. И двете външни стени бяха всъщност прозорци от пода до тавана и отражението от хилядите блестящи светлини, които осветяваха града като лампички по коледно дърво, беше достатъчно, за да придаде приятен полумрак в целия офис. Джес спря рязко, защото в момента можеше единствено да се наслаждава на зашеметяващата гледка. Виждаше се проблясващото кубе на Капитолия, белият обелиск на паметника на Вашингтон, Белият дом. После вниманието й беше привлечено от движение вляво и тя осъзна, че има човек зад бюрото. Девънпорт, разбира се. Силуетът на бюрото се очертаваше на фона на прозореца и то изглеждаше точно като дълъг черен правоъгълник. Девънпорт седеше зад него и собственият му силует се очертаваше на фона на града, който той обичаше толкова много.

Космите по тила й настръхнаха — инстинктивно усещаше и нечие друго, невидимо, присъствие. Сдържа дъха си. Чувството беше толкова силно, че беше принудена да хвърли поглед зад себе си, към тъмната всекидневна, а после да огледа и офиса, за да е сигурна, че са сами.

Сами бяха. Поне доколкото тя можеше да каже.

Обаче тя продължаваше да се чувства напрегната. Неспокойна.

— Питие?

Девънпорт включи лампата на бюрото си. Сега вече тя го виждаше добре — едър мъж, седнал в голямото кресло зад огромното бюро. Винаги съвършено подстриганата му бяла коса сега беше рошава — като че ли беше прокарвал ръка през нея повече от веднъж. Беше облечен в бяла риза и черна вратовръзка — вероятно същите, с които беше присъствал по-рано на погребението. Ризата беше вече измачкана и разкопчана на врата, вратовръзката му висеше накриво. Тя също така виждаше празната чаша на бюрото му и бутилката „Чивас“, която вдигаше подканващо към нея.

— Не, благодаря.

Той обаче наклони бутилката и изля част от съдържанието й в чашата. Джес виждаше — подсказваха й го хиляди дребни нещица като слабото потреперване на ръката му, руменината, избила по бузите му, потрепването на мускул — че е пил и преди нейното идване тук. Страхуваше се, че е пил доста. Бутилката беше наполовина празна, а в чашата вече се беше образувала утайка от уискито. А около нея се беше разляла малка локвичка, която блестеше на жълтата светлина от лампата.

— Не мисля, че смъртта на мисис Купър беше злополука.

Ето, беше го казала веднага и направо, преди да е изгубила смелост или да е размислила. Той я чу. Това й стана ясно, защото очите му проблеснаха и той смръщи леко вежди, обаче спокойно поднесе чашата към устните си и изпи наведнъж половината от съдържанието й.

— Тя, Анет, имаше проблеми.

Докато произнасяше тези думи, свали чашата, завъртя течността, останала в нея, загледа как тя се удря леко в стените, а после погледна тъжно Джес. Тя стоеше точно до кръга светлина, хвърлян от лампата, извън него, вероятно на около дванайсет крачки от бюрото — не беше помръднала, откакто беше влязла, и се беше заковала на място, впечатлена от гледката. Стената зад нея беше заета цялата от лавици, върху които бяха подредени учебниците по право, книгите и снимките на семейството му, както и на всяка важна персона, потърсила услугите му през последните петнайсет години, включително на настоящия президент и на двамата му предшественици. Джес вече беше научила, че важните клиенти са всичко, което има значение в тази игра. Да, тази стена също беше много впечатляваща.

— Още от първите думи, които разменихме в хотела, разбрах, че е разтревожена, дори уплашена. Бягаше от охраната си. Каза ми, ще използвам нейните думи съвсем точно, че е проклет затворник — Джес говореше бързо, сякаш се страхуваше, че времето няма да й стигне, но внимаваше да подреди събитията в хронологичен ред. — Тя…

— Аз не бих приел това сериозно — прекъсна я той и поклати глава. — Обаче тя не беше щастлива. Никога не е била щастлива. Двамата с Дейвид се караха непрекъснато. А и всичките други неща. През последните няколко месеца тя само се оплакваше и роптаеше. Повтаряше се все едно и също.

Джес осъзна, че ако вече не е много пиян, то поне е близо до това състояние. Стомахът й се сви от лошо предчувствие. Не беше сигурна, че въобще знае какво говори, още по-малко — че чува нейните думи.

— Мистър Девънпорт, мисля, че е възможно мисис Купър да е била убита — опита тя отново. Каза го направо и просто, в случай че той наистина има проблеми с осъзнаването на чутото.

Той изпи питието си.

— Няма значение. — А после остави чашата върху бюрото толкова силно, че Джес подскочи. — Вече нищо няма значение. Господи, как мразя подобни глупости — „прах при праха отива“. Кой, по дяволите… — Гласът му се пропука. — Кой, по дяволите, иска да се превърне в пръст?

Да, мисълта беше наистина ужасяваща.

— Мисля, че същият човек се опита да убие и мен в болницата.

Не вярваше на казаното от Райън по отношение на резултатите от тестовете, проведени върху съдържанието на банката. Или той лъжеше, или тестовете грешаха. Защото тя знаеше, че тя самата не греши. Отчаянието я накара да се наведе напред и да стисне силно, гневно, дръжките на инвалидната количка. Погледът й се опита да задържи неговия, да го принуди да обърне внимание на онова, което му казва, а не да продължи да се бори със собствените си демони.

— Мисля, че искат да прикрият следите към убийството на мисис Купър. Опитаха се да ме убият, защото се страхуват, че ще си спомня нещо.

— Казах ти да стоиш мирно и тихо, нали? — Той отново напълни чашата си с уиски. Джес го гледаше мрачно, с недоумение.

— Но аз нищо не съм казала. На всички повтарям само, че нищо не си спомням. Обаче това не е напълно вярно. Помня някои…

Той се нахвърли върху нея, преди да е успяла да довърши изречението.

— Тя искаше да отида аз. Каза, че имала нужда от мен. И този път май наистина беше така. А аз не отидох. Вече се бях уморил от нея и вечните й проблеми, да ти кажа истината. И затова изпратих теб.

Отпи от чашата. Жестът му беше така лишен от елегантност, придружен от неприятни звуци, че Джес ококори очи. През цялото време, в което познаваше Девънпорт, не го беше виждала да се държи така. Той винаги й беше правил впечатление на джентълмен. Или беше много пиян, или стресът, на който беше подложен, беше много силен. Тя настойчиво продължи:

— Някой ни преследваше. Друга кола. Помня това и…

— Опитах се да те защитя. Опитах, наистина. Не можеш да твърдиш обратното.

Отново отпи щедра глътка от уискито, и то толкова бързо, че когато остави чашата, мустаците му бяха мокри и от едното ъгълче на устата му се стичаше тънка струйка. Избърса я с ръкав.

— Опитах се да помогна и на Анет. Винаги я изслушвах. Винаги й давах най-добрите съвети — поне доколкото беше във възможностите ми. Един-единствен път тя ми се обади и аз не отидох веднага при нея. И ето, че сега е мъртва. Мъртва. Анет. Старата ми приятелка Анет.

Устата му трепереше. Джес видя сълзите, които се стичаха от очите му. Тя седеше в инвалидната количка, изправила гръб, и продължаваше да го гледа мрачно и с недоумение. Тази среща, в която тя беше вложила толкова много надежди, в която планираше да каже всичко, което знае, и така да остави целия този кошмар в неговите ръце — защото той беше много по-опитен от нея, имаше много повече връзки и беше уважаван адвокат, а и той я беше забъркал в тази каша — започваше да се превръща в пълен провал. Отчаяна, тя опита за пореден път:

— Мистър Девънпорт, моля ви. Знам, че изпитвате мъка, обаче това не може да чака. Дойдох при вас тази вечер, защото не знам на кого другиго да кажа тези неща. Не мога да се обърна към „Тайните служби“, защото мисля, че е възможно мъжът, който ме нападна в болницата, да е бил таен агент. А и мисис Купър бягаше от собствената си охрана малко преди да умре. И… и… Просто не мисля, че е безопасно. Което означава, че не мога да се обърна към ФБР, нито пък към местната полиция, както и към някоя друга институция на реда, защото, както знаете, те всички се поддържат. Те всички говорят. Някой ще каже на някого и тогава онзи, който стои зад всичко това, ще знае, че имам спомени. И ще ме убият. А не мога просто да си държа устата затворена, защото става въпрос за убийство. Всъщност за убийството на Първата дама на Съединените щати и още двама души, а и не мисля, че мълчанието ще помогне, защото те се страхуват, че мога да си спомня нещо, и ще ме убият и без друго. Вие познавате тези „тъмни сили“, за които ме предупредихте, нали? Аз мисля, че е някой от правителството. Не разбирам…

— Точно така, не разбираш — прекъсна я грубо Девънпорт. Гласът му беше надебелял, очите — влажни. По бузите му се стичаха сълзи. — Ти нищо не разбираш. Не си имала още време да се омъжиш, да родиш деца, да си изградиш кариера. Не знаеш нищо за властта, за действията й и последиците от тях. Не знаеш нищо за законите, от които се движи светът, нито за нещата, които понякога се налага да направим.

Той открито плачеше и подсмърчаше, а после стисна силно устни — като че ли се срамуваше, че подобни звуци излизат от тях. Джес го гледаше втренчено, ужасена.

— Прав сте, така е.

Тя полагаше усилия да говори много, много спокойно. Ако той не искаше — не можеше — да й помогне, какво щеше да прави тя? Стомахът й се свиваше при тази мисъл. Ако беше права в подозренията си — а беше почти сигурна, че е така — убийците щяха да я преследват и убият без угризения. Те бяха влиятелни хора, безмилостни и накрая тя нямаше да има къде да отиде, къде да се скрие.

— Знам, че съм в опасност, и съм почти сигурна, че същото важи и за вас. Вие очевидно също смятате, че в смъртта на мисис Купър има нещо нередно. И така, към кого да се обърнем? На кого да разкажем? Ще се наложи да кажем на някого, че е била убита.

Паниката я стискаше за гърлото, погледът й неспокойно обхождаше лицето му. Виждаше единствено мъката му, нищо друго.

— Винаги съм мислел, че съм смел човек. — Погледът му избегна нейния, той наля в чашата си и последното уиски от бутилката. — А сега знам, че не съм. Аз съм страхливец. Проклет страхливец.

Грабна чашата и отпи жадно и шумно. Когато я остави, мустаците му отново бяха мокри и той пак ги избърса с ръкава си. Джес го гледаше все по-отчаяна.

— Може би вие ще отидете при президента — предложи тя. — И ще му кажете.

Той издаде звук, който можеше да бъде и презрителен смях. И докато мислеше какво ли може да означава един такъв смях, й хрумна, че ако „Тайните служби“ са замесени, то много възможно е и самият президент да е замесен. Защото, от кого другиго приемаха заповеди „Тайните служби“?

— Трябва да има човек, на когото да можем да кажем — настоя тя. — Който да започне разследване и…

Гласът й заглъхна безпомощно, а той преглътна и последната капка уиски.

„Пресата“, помисли си тя, докато умът й трескаво прехвърляше различните възможности. Искаше да сподели подозренията си не само за да изпълни гражданския си дълг, но и за да попречи да я убият. Щеше да разкаже всичко на медиите. Беше очевидно, че Девънпорт няма да й помогне, дори да искаше — когато изтрезнееше и размислеше, може би вече щеше да е прекалено късно. Дотогава беше възможно „тъмните сили“ да са я намерили и да са й затворили устата завинаги, решили да не допуснат повече никаква грешка.

Може би просто я бяха чакали да излезе от болницата, за да опитат отново.

При тази мисъл, сърцето на Джесика бясно заби. А може би „Тайните служби“ не бяха замесени, все пак. Може би те бяха тези, които се грижеха за нейната безопасност. А тя тъкмо беше избягала от тях…

Чу шум като от плъзгане на нещо, който привлече вниманието й и я стресна. Смръщи вежди и се опита да се досети какво става, едва после забеляза, че Девънпорт е издърпал горното чекмедже на бюрото си.

— Това е единственото, което мога да направя. — Девънпорт се изправи и силно се олюля. — Трябва да спася, каквото мога, заради децата си.

Съзнанието на Джес едва беше регистрирало факта, че той държи оръжие, когато той прошепна:

— Господ да ми прости.

— Мистър Девънпорт…

Ръката му трепереше видимо, когато насочи оръжието към нея и стреля.