Карън Робърдс
Преследване (12)

Глава 12

Беше й казал истината. Поне всяка казана от него дума беше истина. А това беше едно и също, нали?

Не. По дяволите, не. Марк знаеше, че този отговор не е правилният още докато си задаваше въпроса. Казаното от него, макар и да отговаряше абсолютно на фактите, беше патетична лъжа.

А причината, поради която трябваше да я изрече, все още го тревожеше.

Резултатите от лабораторията не бяха показали нищо — точно както й беше казал той. А всичко беше проверено, бяха проведени безкрайни тестове. Нямаше следи от вещества, които не трябваше да са в банката.

Но малката тръбичка, чийто край всъщност се забиваше като игла във вената, липсваше по времето, когато апаратът беше стигнал до болницата и попаднал в ръцете на Брукс. Което вероятно означаваше, че е останал някъде в болницата, защото ако се намираше в джоба му или пък беше изпаднал оттам в момента на срещата му с Брукс — който беше ужасен от това извън протоколно предаване на доказателствата — на паркинга пред супермаркета, някой от двамата все щеше да го намери.

Да, всичко беше чисто. Нито един проведен от Брукс тест не беше разкрил нищо, освен стандартния физиологичен разтвор.

Което беше всъщност и проблемът.

Марк беше получил достъп до медицинския файл на Джесика — онзи, който започваше с приемането й в спешното отделение, където бяха поставили и системата. Според файла в банката трябваше да има и други медикаменти, добавени за да се подобри състоянието й.

Те не бяха в банката. Нито един от описаните. Нямаше и следа от тях.

Само обикновен физиологичен разтвор. Стандартен.

Нямаше и следа от нейното ДНК, макар кръвта да се засмукваше обратно, докато сестрата се увери, че е улучила добра вена, както се изразяваха те.

Не и в този случай. Не. Всъщност нямаше нищо, което би могло да свърже специално тази система с нея. Брукс дори не можеше да каже дали банката е била използвана.

Което какво трябваше да означава по-точно?

Че банката, която беше взел от стаята и върху която беше провел изследвания, въобще не е на Джесика Форд.

Имаше и други възможности, разбира се, защото винаги съществуват и такива. Обаче в този случай те бяха толкова далечни и неясни, че получаваше главоболие само докато се опитваше да се сети за всички тях. Най-вероятното обяснение при дадените обстоятелства беше, че системата с била подменена за времето от изваждането на тръбичката от вената й до влизането му в стаята.

Което означаваше, че е била нападната буквално под носа му, и то в болницата точно както тя твърдеше.

А нападателят, вероятно осъзнал поражението си — Марк предполагаше, че вероятната му цел е била да убие Джес — беше подменил нейната система с тази, която е носел точно за такъв случай, и някак си беше успял да се измъкне незабелязано от стаята.

Марк се опита, за стотен път, да си представи как изглеждаше стаята в мига, в който той беше нахлул през вратата. Тогава той беше нащрек, извадил оръжието и готов да повали нападателя, обаче не можеше да си спомни ясно самата стая. Помнеше само, че беше потънала в загадъчни сенки и пълна с неща, които отвличаха вниманието: завесите, които се вееха на течението през отворената врата; леглото, което се раздвижи, когато мина покрай него, и проклетата отворена врата на банята.

Тогава основната му цел беше да види Джесика.

И всичко друго се беше изплъзнало от вниманието му.

Не, чакай, не трябваше ли медицинският персонал да забележи, ако някой излезе от стаята? Което означаваше, че следващата щастлива възможност за нападателя е била настъпилата суматоха.

Най-просто щеше да бъде да изгледа записите на охранителните камери. Вероятно щеше да забележи ненавременното присъствие на някой, чието място въобще не е там. Имаше по две камери във всеки коридор и те записваха абсолютно всичко. Би било изключително лесно да забележи подозрителното лице.

Обаче камерите на третия етаж, кой знае защо, бяха останали без ленти. Странно недоглеждане от страна на охранителната фирма. Или пък факт, който би могъл да бъде само зловещо предзнаменование?

Марк беше готов да заложи на второто.

— По дяволите, Лоуъл, не ми казвай, че в тази болница нищо не се е случило.

Въпреки обвинението, гласът на Марк беше приглушен. Той се настани удобно в сепарето в ъгъла, където началникът на охраната вече го чакаше, отпиваше от кафето си и разглеждаше менюто. Бяха си уговорили среща в „Ихоп“, в покрайнините на Анакостия, неспокоен квартал, където полицията не очакваше да се появи някой от замесените в този случай лица.

— Всемогъщи боже, ти все още ли продължаваш да се занимаваш с това? — Лоуъл поклати глава, за да изрази неодобрението си. Вече ти казах: каквото и да се е случило там, то няма нищо общо с нас.

Марк присви очи и загледа втренчено Лоуъл, но преди да е успял да отговори, видя сервитьорката, дребничка сивокоса жена, с униформата, на която пишеше „Ихоп“, и с ниски обувки, да се приближава към тях. Само три от останалите сепарета бяха заети. В едното седяха двама едри мъжаги, които много приличаха на шофьори на камиони, и поглъщаха обилната си закуска. Във второто седеше двойка на средна възраст, вероятно пристигнала с джипа, паркиран отвън. Те похапваха понички и четяха вестника. Третото беше заето от закоравял хулиган с мръсни пръсти, който пиеше кафе.

— Да ви донеса ли кафе? — запита сервитьорката. Те кимнаха и след малко тя им донесе две чашки.

Кофеинът беше нещо, от което той имаше нужда в момента. Беше прекарал по-голямата част от предишната нощ в Куонтико, където беше закарана „мъртвата кола“, както я наричаха сега в пресата. Държаха я заключена в гараж, за да попречат на репортерите да правят повече снимки. Той нямаше официално разрешение да я разгледа, но имаше приятели в Бюрото, които му осигуриха достъп до колата и файловете от компютрите й. Официалната причина за катастрофата — корекция, направена при висока скорост, вероятно заради изскочило на шосето животно (макар последното да беше просто спекулация) — вече беше потвърдена. И разгласена по целия свят. Другата лъжа — че мисис Купър е бързала, за да посети умираща приятелка — дори придаваше смисъл на всичко това.

Но тъй като Марк вече беше част от историята, когато всички тези лъжи бяха измислени (макар една от приятелките на мисис Купър наистина да беше в болница онази вечер), той прекрасно знаеше, че не са истина. Което отново повдигаше въпроса: какво, по дяволите, е правела в онази кола Първата дама?

Марк знаеше, че докато не открие отговора, за него няма да има спокойна нощ и безметежен сън.

Марк изгледа мрачно Лоуъл.

— Джесика Форд не знае абсолютно нищо за навиците на Първата дама и няма спомени за катастрофата. Нищо, разбираш ли? Тя не е заплаха за никого. Искам това да бъде кристално ясно.

Лоуъл отпи поредната глътка кафе и срещна погледа му над ръба на чашата.

— Сигурен ли си?

Сервитьорката се върна и запита дали са готови с поръчката.

— Аз съм готов — отговори Лоуъл и поръча.

За да не привлича вниманието — или поне Марк предположи, че мотивът му е такъв — Лоуъл беше дръпнал шапката с козирката ниско над очите си и беше съблякъл скъпото си сако. Синята му риза и вратовръзката му на райета бяха достатъчно обикновени, за да не бият на очи. Марк беше облечен по подобен начин, но не носеше бейзболна шапка. Бялата му риза и сива вратовръзка също бяха напълно обикновени на вид, купени в „Мейсиз“. Кръглото зачервено лице на Лоуъл беше добре познато в правителствените и политическите кръгове, но не беше вероятно някой да го разпознае тук. Освен ако нямаха наистина лош късмет, за срещата щяха да знаят единствено те двамата — точно както искаха всъщност.

Сервитьорката погледна Марк.

— Вие?

Той поръча бекон с яйца, препечен хляб и портокалов сок. Предполагаше, че ще има нужда от енергия. От катастрофата насам не само не спеше, но и не се хранеше. Стомахът му беше прекалено напрегнат — чувстваше се така, сякаш ако хапнеше повече от няколко хапки, щеше да повърне. Не му помагаше това, че накъдето и да погледнеше — телевизията, вестниците и списанията, билбордовете по магистралите — навсякъде виждаше лицето на Анет Купър.

„По време на моята смяна.“

Не успяваше да преодолее чувството за вина.

Сервитьорката отново се отдалечи. Погледът му срещна този на Лоуъл.

— Да, сигурен съм.

— Наистина ли? Защо, тогава, снощи тя се е обадила на Девънпорт и е споделила с него, че според нея медиите разпространяват лъжи за катастрофата?

Марк премигна. Не знаеше защо е изненадан, но беше. Беше му добре известно как стават тези неща: счупени ръце и крака, влизане с взлом в офиси, „случайни“ пожари — това беше всекидневие в света на политиката. Едва ли беше необходимо да се споменава подслушването на телефони.

— Вие следите телефонните й обаждания? — Много внимаваше да говори спокойно.

— А ти как мислиш? Разбира се, че я подслушваме. Погребението е след два дни и никой не иска то да бъде помрачено от лоши новини за мисис Купър. Първата дама заслужава да почива в мир, а семейството й — да бъде оставено на спокойствие.

Марк не можеше да оспори това. Макар да не одобряваше методите. Реши да провокира Лоуъл и да види каква ще е реакцията му.

— Някой се е опитал да убие Джесика Форд предната нощ в болницата.

— Не. По дяволите, не. — Лоуъл го изгледа гневно. — Вече ти казах, че доколкото знам, никой не е предприемал нищо срещу малката мис Как й беше името. Ти за какъв ме мислиш?

Докато Марк се чудеше дали да отговори на въпроса му или не, сервитьорката донесе храната им. Сложи я доста рязко пред тях, запита ги дали биха искали нещо друго и се отдалечи, след като я увериха, че нямат нужда от нищо.

— Погрижи се хората, които може би се интересуват от Джесика Форд, да научат, че тя не е заплаха за никого — каза Марк.

Работата беше там, че Марк знаеше, че е възможно Лоуъл да казва истината и все пак някой от големия кръг тъмни фигури около президента да е решил да я премахне, изпаднал в паника след смъртта на Първата дама.

— Ще се погрижа за нея. Предай им думите ми.

— Ще ти кажа какво трябва да направиш.

Лоуъл поръси яйцата си с кетчуп. Наложи се Марк да извърне поглед. Стомахът отново му създаваше проблеми. Свиваше се така болезнено, че той нямаше да хапне повече от една-две хапки от препечения хляб. Остави го обратно в чинията, без дори да направи опит.

— Трябва да я накараш да подпише съглашение с нас. Плати й, колкото е необходимо, но тя трябва да се съгласи да ни сътрудничи и да изчезне от града. Проверих произхода й — тя няма дори гърне, в което да се изпикае. Идва отникъде, така да се каже. Ще се радва да получи пари. И да си държи устата затворена.

— Проблемът с подписването на съглашения — отбеляза Марк с внимателно премерен тон — е, че ако тя не знае нищо, това може да я накара да се замисли и да реши, че вероятно има какво да се знае. И ако съглашението стане обществено достояние, ще изглежда като конспирация. Като че ли някой крие нещо.

— По дяволите, ние наистина имаме какво да крием. Няма причина, който и да е по света да узнае, че мисис Купър е имала проблем или че е била извън Белия дом, за да търси наркотици.

— А ти сигурен ли си, че е правила точно това?

— Така изглежда. Защо иначе ще се прокрадва така? С толкова пари в портмонето? — Лоуъл ентусиазирано набоде част от яйцата на вилицата си. А Марк почувства как кафето се надигна в стомаха му само като го гледаше.

— Не знам.

„Има много неща, които не знам, помисли си Марк. Като например в какво състояние е била мисис Купър, когато е излязла в онази нощ, дали с нея е имало и някой друг, освен Прескът, когато е тръгнала към Розовата градина“. А причината да му е толкова трудно да научи тези подробности беше, че официално беше отстранен от случая. Точно както предполагаше, неговата глава беше първата, която падна. Все още не беше уволнен от Бюрото, все още работеше, както беше очевидно от посещенията му в болницата при Джес. Но дължеше това единствено на Лоуъл и на останалите си приятели от вътрешния кръг около президента. Защото те знаеха, че е лоялен, че ще държи устата си затворена, че ще свърши работата. Но ако се изключеше това, той беше затънал до гуша в лайна, а на всичкото отгоре към него беше насочено и вниманието на медиите. Най-лошата последица беше, че му отказваха достъп до нещата, които му бяха необходими, за да получи отговорите. А въпросите за случилото се в онази нощ го измъчваха, изяждаха го. Записите от охранителните камери на Белия дом например не бяха на разположение за него; бяха предадени на следователския отдел към „Тайните служби“. Когато беше настоял да получи достъп до тях, шефът му го беше уверил, че „Тайните служби“ и ФБР се трудят еднакво усърдно, че разследването се провежда на високо ниво и той не би могъл да направи нищо повече. Лоуъл дори беше отказал да се намеси.

„Твоята работа е да се справиш с оцелялата“, беше му казал Лоуъл. „И остави специалистите от следствения отдел да разследват.“

Те, специалистите обаче не знаеха нищо за мисис Купър и следователно не знаеха какво да търсят. Което може би беше и проблемът. А може би той просто ставаше все по-подозрителен с напредването на възрастта. И опита.

— И така, какво предлагаш ти? — Лоуъл набоде наденичката на вилицата си и отхапа лакомо.

— Да й платим, но парите да стигнат до нея чрез някой друг. Ако дойдат от нас, тя веднага ще стане подозрителна за причините, нали? А ние не искаме тя да започне да си задава въпроси. Искаме просто да вземе парите, да си държи устата затворена и да изчезне от картината.

— Амин! Сигурен ли си, че ще можеш да го уредиш?

— Да.

— Значи сключихме сделка? — Лоуъл лапна набързо последната хапка и изпи и последната глътка кафе, преглътна мъчително и се изправи.

Марк вдигна поглед към него.

— Ако на мис Форд не се случи нищо.

— Досега всичко е наред с нея, нали?

Сервитьорката видя, че Лоуъл се изправи, и тръгна към тях със сметката в ръка. Марк също се изправи, стомахът му се беше свил като юмрук, закуската му беше останала недокосната. Онова, от което имаше нужда, макар никак да не искаше да го признае, беше цигара. Беше отказал пушенето преди четири години, а ето, че сега имаше нужда от никотин в кръвта си. Истината беше, както вече беше разбрал за себе си, че не се справя много добре с високото ниво на стреса.

— Не беше ли вкусна храната? — запита сервитьорката и му подаде сметката. Лоуъл вече беше почти до вратата. Марк разбираше: той беше помолил за среща, така че той щеше да плати.

— Оказа се, че въобще не съм гладен. — Марк остави двайсет долара на масата — повече от достатъчно за сметката и бакшиш — и последва Лоуъл.

Но той вече си беше отишъл.

„Странно, помисли си Марк, бутна вратата и се озова в студената априлска утрин, и сега не се чувствам по-добре отпреди. Срещата с нищо не ми помогна.“

Денят тъкмо започваше, зората аленееше над хълма. А той трябваше да присъства на погребението на Прескът.