Карън Робърдс
Преследване (11)

Глава 11

— Джес, ти си будна — каза щастливо Грейс още с влизането си.

Носеше пица и, както винаги, беше изключително сексапилна в дънките, ботушите и любимото си черно кожено яке. Зад нея пристъпваше Мади, която пък беше обгърнала с едната си ръка и притискаше до гърдите си голяма кафява кесия. Другата й ръка беше отпусната до тялото — държеше голямата червена чанта, в която майка им носеше тоалетните си принадлежности и козметиката си, откакто Джес се помнеше. Въпреки всичко, видът й накара Джес да се усмихне.

„Какъв е първият признак, че ще живея? Мама ми изпраща в болницата средства за разкрасяване.“

— Здравейте, момичета! — каза Джес.

— Здравей, сестричке. Здравей, Марк.

Грейс, която харесваше привлекателните мъже толкова, колкото и майка им, се усмихна на Райън и остави пицата на празното легло. Мъжете винаги реагираха по един и същи начин на Грейс — пожелаваха я веднага — но усмивката, с която Райън я дари, не беше по-различна от онази, с която удостояваше Джуди. Или, като се замислиш, и самата Джес.

С други думи, тя замайваше главата с чара, който излъчваше. Оживеното изражение на Грейс даваше ясно да се разбере, че въпреки безбройните й бивши и настоящи гаджета, тя е подвластна на мъжката му привлекателност колкото и всички останали жени от семейството. А каква беше реакцията на Райън — това Джес не можеше да каже. Не беше възможно да се разгадае изражението на очите му.

— Не можеш да си представиш колко зле са нещата. Те вече знаят кои сме и буквално трябва да си проправяме път с лакти до стаята ти. — Грейс отметна коса, Джес знаеше, че този жест е в чест на Райън, и отвори кутията с пицата.

— За кого говориш? — запита Джес.

— За пресата. Те ни посрещат още на паркинга. Задават въпроси за състоянието ти, питат кой ти се е обаждал и дали си споделила с нас нещо за катастрофата. Ние, разбира се, не отговаряме на нито един техен въпрос.

Хвърли кос поглед на Райън. Той я дари с лека усмивка, което накара Джес да предположи, че семейството й запазва мълчание пред репортерите по негова заповед. След това погледът на Грейс се спря отново на Джес.

— О, срещнах Брус Мински. Той ме помоли да му се обадя, за да му кажа кога е удобно да те посети. Каза, че се опитвал да ти се обади тук, в стаята, както и на мобилния телефон, но все не успявал. Което, след като му обясних, че повечето време спиш, му се стори напълно нормално.

Брус Мински беше счетоводител в огромната счетоводна фирма, която работеше за „Девънпорт, Кели и Баскомб“. Двамата с Джес бяха се срещали точно четири пъти — три пъти на кафе и един път на вечеря. Всъщност бяха хапнали сандвичи с риба в апартамента му докато преглеждаха финансовите отчети за случай, в който Брус трябваше да се яви като свидетел. Чувстваха се добре заедно. Може би защото си приличаха. И двамата бяха отдадени на работата, от типа хора с вечно забити в книгите носове, чувстваха се неудобно в компанията на другия пол. Обаче тя не беше сигурна, че иска нещата между тях да продължат.

— Не искам посетители. И не знам къде е мобилният ми телефон.

— Но Брус е толкова мил. С тези малки очила и всичко останало.

Джес се опита да направи гримаса, с която да покаже на сестра си какви са чувствата й, обаче болката беше прекалено силна. Което вероятно беше добре. Защото чувството за собствено достойнство й подсказваше да не обръща внимание на такива неща. Само това имаше значение в живота, като се замислиш.

— Казах на Грейс, че най-вероятно ще е най-добре да се опитаме да се прокраднем през някой от страничните входове, обаче тя не искаше да ме чуе. — Мади остави торбата със зеленчуците на леглото до кутията с пицата и започна да рови из нея. — Мисля, че й харесва да се появява по телевизията.

— Могат да те покажат по телевизията само защото влизаш в болницата? — запита Джес с очевидно недоумение, а Мади извади комплект пластмасови чинии.

Грейс кимна.

— Няма да повярваш какъв широк отзвук има случилото се. Целият град цялата страна всъщност — скърби. Обявен е национален траур. Имаш късмет, че си в болницата и не ти се налага да се справяш с това. Ти си тази, с която те всъщност искат да разговарят. Оцелялата.

— Грейс, не тревожи сестра си. — Тонът на Джуди беше строг.

Майка и дъщеря си размениха погледи. Джес се запита какво ли беше останало неизказано. Реши, че не иска да знае.

— Както и да е, донесохме ти вечеря. — Грейс постави доста голямо парче от пицата върху една от пластмасовите чинии и тръгна към леглото. — Любимата ти, поръсена с пиперони.

Миризмата нахлу в ноздрите на Джес и тя усети глад. Добре беше, че е гладна. За последен път й се прииска да хапне около осем часа в неделя, когато си беше приготвила сандвич със сирене и го беше изяла, докато преглеждаше някои случаи с надеждата да намери нещо, което да затвърди позициите й в „Девънпорт, Кели и Баскомб“.

Само няколко часа преди катастрофата.

— Аз пък имам пепси-кола с вкус на череша — добави Мади.

Най-младата им сестра не беше така красива и зашеметяваща като Грейс, но все пак беше хубавка по своя тих и смирен начин. Чертите на лицето й бяха деликатни, тя притежаваше свежест, която й осигуряваше винаги добър външен вид, който не зависеше от грима. Естествената й тъмноруса коса беше завързана на тила с тясна пурпурна лента, а опашката падаше права и блестяща до раменете й. А училищната униформа, състояща се от бяла риза, тъмносин блейзър и пола в цвят каки изглеждаше едва ли не стилна на стройната й фигура. Беше висока метър и шейсет сантиметра така, както беше обута в бели чорапи и маратонки. Изглеждаше точно такава, каквато беше — здраво и привлекателно американско момиче с бляскаво бъдеще.

Цялата минала седмица Джес не се чувстваше добре, измъчвана от мисълта, че Мади е бременна. Но сега се радваше да види сестра си.

— Благодаря — каза Джес.

Усмихна се на Мади, която вървеше към нея, протегнала изкусително ръка с кутийката пепси-кола. Бяха я купили специално за нея и тя знаеше, че така й предлагат мир. Защото Мади беше единствената, която знаеше за предпочитаната от нея газирана напитка. Мади беше направила откритието миналото лято, когато Джуди не можеше да се измъкне и за секунда, заета с работата в дневния център, а двете с Джес бяха прекарали една безценна седмица ваканция, преди Джес да започне работа на пълен работен ден в „Девънпорт, Кели и Баскомб“. Двете бяха обиколили всички колежи в североизточната част на страната в търсене на подходящо, склонно да отпусне стипендия, учебно заведение. Имаха големи планове за бъдещето на Мади — или сега, като се замислеше, Джес разбираше, че май само тя е била изпълнена с мечти. Мади не беше склонна към разговори. Не говореше много и тогава. Джес и Мади бяха за последен път заедно в дома на Джуди през уикенда преди катастрофата. Тогава цялото семейство се беше развълнувало от новината за нейната бременност и всички бяха започнали да си крещят невъздържано един на друг. Мади беше сложила край на всички изпълнения — беше избягала от къщи, обляна в сълзи. И беше прекарала следващата седмица, без да излиза от дома на двайсет и една годишното си гадже, което работеше като автомобилен механик и за което до онзи момент никой не знаеше. Тя беше с него и в нощта на катастрофата, както се беше оказало. И беше научила последна за случилото се с Джес.

Обаче това беше тогава. А сегашният момент принадлежеше изцяло на настоящето.

— Няма защо. — Мади подаде кутийката пепси-кола на Джес. Парчето пица вече я чакаше, оставено на нощното шкафче, благодарение на Грейс. — Има достатъчно — добави Мади и се усмихна срамежливо на Райън. — Просто си налей, ако искаш.

Исусе, беше очаровал и нея.

Райън поклати глава.

— Благодаря, но трябва да вървя. — Погледна Джес. — Ако си спомниш нещо, каквото и да е…

— Ще ти се обадя веднага.

— Майка ти има телефонния ми номер.

Джес кимна.

— Не съм сигурна дали все още можеш да ядеш такава храна като пица и пепси — каза Джуди с нескрита тревога, смръщила вежди. Взе своето парче пица и се настани на стола в ъгъла. — Вероятно трябваше първо да попитаме някоя от сестрите.

— Всичко ще е наред, мамо.

Обаче Джуди продължаваше да мръщи вежди, а погледът й се откъсна от лицето на дъщеря й и проследи Райън до вратата.

— Довиждане, Марк.

— Довиждане, Марк — повториха в хор Грейс и Мади.

Той им махна с ръка и излезе от стаята.

— Вкусно! — възкликна Грейс, когато вратата се затвори след него, и се настани на леглото на Джес. Тонът й даваше ясно да се разбере, че не говори за пицата, от която отхапваше. — Бих могла да го изям за вечеря!

— Прекалено е възрастен за теб — укори я Джуди.

Грейс изсумтя.

— Е, може би не съм аз тази, която трябва да ти го каже, но е прекалено млад за теб.

— Тогава значи е добре, че не се интересувам от него, нали? — Джуди отхапа с достойнство от пицата си. — Аз просто съм му много благодарна за всичко, което е направил за Джес. — Погледът й се спря на най-голямата й дъщеря. — Ти например не изглеждаш достатъчно благодарна. Ти съвсем очевидно изразяваше възхищението си, миличка.

Джес избра този момент, за да отхапе предпазливо от пицата си. Тъй като не можеше да каже истината на майка си, най-добре беше въобще нищо да не казва. А и не можеше да говори с пълна уста, нали?

— Знаеш ли, мисля, че той те харесва — каза Грейс на Джес. — Идва много често да те види.

„Да, защото се страхува до смърт, че ще си спомня нещо за катастрофата и ще кажа на някого.“

Тази мисъл изникна сякаш от нищото в главата на Джес. И беше последвана почти веднага от друга. „А какво ще стане, ако си спомня нещо? И ако то е много, много лошо? Ако доказва, че катастрофата не се дължи на злополука?“ Тази, втората мисъл, накара Джес да се облее в студена пот.

Да, имаше неща, срещу които не искаше да се изправи лице в лице.

„Аз не мисля, че беше злополука.“

Преглътна конвулсивно, хапката пица заседна в гърлото й и едва не стана причина тя да се задуши. Изведнъж й се стори безвкусно като парче скала и също толкова твърдо и трудно за дъвчене. Сега, след като мисълта се беше оформила в главата й, не беше възможно вече да я пренебрегне. Не можеше да го докаже, разбира се. А и не искаше. Не искаше мисълта да пусне корени в ума й, да остане за постоянно.

Защото знаеше какво ще се случи, ако си спомни нещо, което да развали така внимателно изградения сценарий със злополуката — знаеше го с такава убеденост, че никакви доказателства за противното не биха могли да я разколебаят.

„Ако си спомня, те ще ме убият.“