Карън Робърдс
Преследване (1)

Глава 1

— Тя там ли е? Виждаш ли я?

Джесика Форд мина през тъмните стъклени врати притиснала мобилния телефон до ухото си. Настоятелността в гласа на Джон Девънпорт беше достигнала точка, при която дори заекването и потъмняването на звуковете, дължащи се на количеството изпит алкохол, бяха изчезнали.

— Да — отговори Джес, стиснала здраво телефона. Вратите се затвориха след нея.

Първата дама на Съединените щати беше встрани от шумната тълпа, чието внимание беше погълнато от баскетболния мач, който предаваха по телевизията. Седеше сама на маса за двама в тъмен и отдалечен ъгъл на бара. Когато погледът на Джес попадна върху нея, тя тъкмо изпи на една глътка златистата течност в чашата си — при това с твърдата китка и лекотата на заклет алкохолик. Беше облечена в обикновен черен анцуг с бели кантове и бели маратонки. Късата й руса коса, която беше нещо като нейна запазена марка, беше прибрана под бейзболна шапка, нахлупена ниско над очите. От развихрянето на огромен скандал я делеше само фактът, че присъствието й в този евтин хотел беше така невероятно, че едва ли някой би предположил и би я потърсил тук до разлистения фикус, засаден в огромна саксия.

Като осъзна това, стомахът на Джес се сви от вълнение.

— Слава богу! — Тонът на Девънпорт беше на много набожен човек. — Кажи й…

Почитателите на баскетбола нададоха мощен рев, възхитени от изпълненията на играчите, и попречиха на Джес да чуе останалото. Тя направи гримаса. Страхуваше се, че това няма да завърши добре, сърцето й биеше учестено заради смесените чувства, които я изпълваха. Забърза към ъгъла. Естествено, обикновените действия, като вървенето например, бяха подчинени на разума й, обаче той изпадаше в недоумение от задачата, която й бяха поставили. Тя не беше от хората, които биха могли да се справят с Първата дама.

— Не те чух. Тук е доста претъпкано и шумно — каза Джес на шефа си, когато ревът утихна.

— По дяволите! — Девънпорт добави още някои ругатни, но тихо, под носа си. — Изведи я оттам, моля те. Ще го направиш ли?

— Да.

Джес вече се беше научила да не казва: „Ще направя, каквото мога“, защото шефът й беше от хората, които всяваха ужас и страхопочитание. Щеше рязко да й отговори, че не й плаща, за да прави, каквото може. И това щеше да е краят на историята. Разговорът приключи рязко и неочаквано, заменен от пълна тишина. Окей, сега проблемът беше лично неин. Къде, по дяволите, са „Тайните служби“, когато човек има нужда от тях? Огледа се и успя сама да си отговори: Не около теб очевидно. Не се виждаше нито един мъж в черен костюм. Девънпорт беше казал, че Първата дама ще е сама. Беше глупаво от нейна страна да се съмнява в думите на шефа си, който винаги знаеше всичко.

— Мисис Купър? — каза тя тихо, като стигна до масата, защото не искаше никой да ги чуе. В малкото помещение, чиито стени бяха облицовани с дървена ламперия, единствените посетители бяха Първата дама и почитателите на баскетбола. И като че ли никой не се интересуваше от самотната жена, седнала в ъгъла. Все пак никога не беше излишно човек да внимава. Трябваше бързо да изведе оттук своя нов проблем, тоест — Анет Купър. Първата дама продължи да гледа втренчено сега празната си чашка. И да беше чула казаното от Джес, не даде никакви признаци. Джес прочисти гърлото си и опита отново:

— Мисис Купър? Изпраща ме мистър Девънпорт.

Това свърши работа. Козирката на бейзболната шапка беше побутната нагоре. Погледът, който мисис Купър й хвърли, беше напрегнат, предпазлив.

— Коя си ти?

Джес се опита да се усмихне уверено, окуражаващо. Но устните й се разтеглиха с мъка.

— Джесика Форд. Работя за мистър Девънпорт.

Сините очи, които изглеждаха толкова нежни и топли по телевизията и по страниците на списанията, се присвиха. Тази вечер те бяха зачервени, под тях имаше подпухнали торбички, не бяха гримирани, гледаха твърдо. Привлекателното лице с пълни бузи също беше подпухнало и бледо, но все пак й беше познато така, както обикновено познаваме картините на майсторите, дори да гледаме размазано тяхно фотокопие. Линиите бяха като размити, ъглите бяха не така доловими, чертите неопределени, но ясно се познаваше, че това е Първата дама.

Не беше възможно да не забележи, че мисис Купър беше плакала. Те се караха често, тя и Дейвид. Девънпорт беше казал още, че е достатъчно само да я хванеш нежно за ръката и да я изчакаш да възвърне спокойствието си. Дейвид беше президентът на Съединените щати. Но преди да хване ръката на съпругата му и да я успокои — нея, една от най-видните жени в света — Джес трябваше да я изведе от претъпкания хотелски бар, в който тя нямаше работа. Преди и някой друг да е забелязал присъствието й. Джес едва ли не усещаше как винаги жадните за сензации и клюки репортери дишат във врата й.

ПЪРВАТА ДАМА ИЗБЯГВА ОТ БЕЛИЯ ДОМ. Вероятно такива щяха да бъдат водещите заглавия.

О, Исусе! Ако не успееше да се справи, вероятно идеше да изгуби работата си. Поне беше сигурно, че шефът й ще полудее. Образът на плакалата, облечена в анцуг, избягала от отговорностите и дома си Първа дама, щеше да се появи на всички телевизионни екрани и на първите страници на всички вестници и списания по света. Не можеше да се предвиди как щеше да се отрази това на политиката на страната. А нейната глава щеше да е първата, която щеше да падне. Да, отговорността беше прекалено голяма. Дланите на Джес се изпотиха. Тя ги стисна здраво пред себе си. Не биваше да кърши ръце, колкото и да беше обезпокоена. Успя да сдържи жестовете на отчаяние, но видът й вероятно никак не беше уверен, защото изражението на Първата дама стана враждебно.

— Не те познавам. Искам Джон.

Пръстите й с перфектен маникюр и лакирани в розово нокти барабаняха по масата. След това се сключиха около мобилния телефон, оставен до чашата й. Девънпорт беше стар приятел и личен адвокат на Първата дама. Джес също беше адвокат, но току-що излязла от университета. Работеше в неприлично богатата фирма на Девънпорт, „Кели и Баскомб“, най-престижната и влиятелна от всички гигантски адвокатски фирми, провеждащи бизнеса си в сянката на Капитолия, по-малко от година. Макар че официално беше техен колега, Джес понякога мислеше, че основното й задължение е да пита: „Колко високо“, когато Девънпорт каже: „Скачай“. Девънпорт я беше наел на половин работен ден още през втората й година в „Джордж Мейсън скул ъв ло“, където, във вечерния курс, учеха и по-стари ученици, които искаха да сменят професията си, както и бедни деца, разчитащи на малка издръжка и стипендия като нея. На Джес й се беше завъртяла главата от щастие, беше доволна от късмета си. Това беше големият й шанс, възможността да грабне златния пръстен за себе си и семейството си и нямаше начин да го пропусне. Дори да се наложеше да работи по сто часа на седмица. Дори да трябваше да се примирява с леките дела и офиса в ъгъла на сградата. Дори да искаха от нея да бъде по-изпълнителна, по-способна и знаеща, по-твърдо решена да успее от всички, пак щеше да успее.

Такъв беше планът й за Голямата игра, наречена живот. И засега даваше резултати. Назначиха я на пълен работен ден и точно тя се занимаваше с по-голямата част от подготвителната работа по важните случаи на Девънпорт. Човекът, който вършеше черната работа, за да може звездата да блести — това беше тя. Засега. Не смяташе вечно да остане в сянката на шефа си.

Джес определено знаеше коя е Анет Купър. Което не беше изненадващо, тъй като Първата дама беше посещавала многократно офиса им, а и Девънпорт веднъж беше изпратил Джес да й занесе някакви документи. Обаче беше очевидно, че мисис Купър не си спомня за нея.

„Аз съм нещо като тапет във фирмата — винаги там, но незабележим“, помисли си тя, когато Първата дама натисна само един бутон и приближи телефона до ухото си, като в същото време продължаваше да гледа подозрително Джес. А тя направи бърз анализ на онова, което Първата дама вероятно виждаше: двайсет и осем годишна жена, която изглеждаше дори още по-млада; махагонова коса, прибрана небрежно зад ушите; квадратна брадичка и лице с цвят на слонова кост и правилни черти; дискретен грим, нанесен набързо и неуспяващ да прикрие всичките й лунички; лешникови очи, които виждаха добре с помощта на контактни лещи; ръст от сто и шейсет сантиметра, слабо тяло, за съжаление, плоскогърдо, облечено в любимия й черен делови костюм и черна вратовръзка; днес, за нещастие и за разлика от друг път, носеше черни обувки с нисък ток (обикновено обуваше високи токчета, защото имаше нужда от допълнителната височина). А беше така обута, защото новата й съквартирантка, сестра й Грейс, очевидно беше „взела назаем“ елегантните й обувки и беше разпръснала останалите техни общи обувки, които никак не бяха много, из целия огромен гардероб, който двете деляха.

— Изпратил си ми лакея си?

Гласът на мисис Купър издаваше гнева й. Девънпорт вероятно отговори нещо на обвинителния й въпрос, защото настъпи пауза, след която мисис Купър отново изгледа презрително Джес.

— Сигурен ли си? Изглежда петнайсетгодишна.

Джес се опита да пропусне думите край ушите си и да запази изражението си безстрастно. В същото време внимателно застана между новата си клиентка и една от двойките в бара. За щастие, беше толкова шумно, че едва ли някой можеше да чуе нещо от техния разговор. Джес отчаяно искаше късметът да е на нейна страна. Защото беше болезнено очевидно, че все още не беше успяла по никакъв начин да впечатли мисис Купър.

— Не и когато ми изпращаш тийнейджърка. Чуваш ли ме? Наистина имам нужда от теб.

Независимо дали мисис Купър се караше често със съпруга си или не, беше ясно, че гласът й може да изразява силен гняв. В него сега се долавяше и отчаяние. Отначало тя говореше тихо, но постепенно нотките ставаха все по-пискливи и пронизителни. Тя премигваше бързо-бързо. Бузите й бяха силно поруменели. Джес се почувства неудобно и отмести поглед.

„Разчитам на теб“, беше й казал Девънпорт в края на телефонния разговор, който я беше изтръгнал от съня й — беше заспала в удобното си легло, докато гледаше филм. Тя веднага беше скочила, бе сменила пижамата си с подходящо облекло и скочила в колата, която той беше изпратил за нея. Девънпорт заваляше така силно думите, че беше ясно колко много е пил. Беше се извинил. „Не съм в състояние тази вечер да бъда бавачка на Анет“, бяха точно думите, с които се беше изразил. „А и не съм у дома. Ще ми трябва цял час, за да стигна до нея. А ти…“ Нейният апартамент беше само на десет минути от там.

Докато се обличаше, тя мислеше: „Това е възможност за мен. Ще се запозная с Първата дама. Всеки току-що излюпен адвокат би бил готов да убие, за да се докопа до случая. Възможно е да доведе до повишение. И до много други неща. Отговорност. Престиж. Пари. Защото накрая всичко се свежда до пари“. Историята на живота й.

— Но аз имам нужда от теб. Случаят е спешен. Чуваш ли? Казах ти вече.

Мисис Купър се повтаряше. Говореше по-високо отпреди и вниманието на Джес беше отново привлечено от нея. За ужас на Джес, от очите на Първата дама потекоха огромни сълзи и започнаха да се стичат по бузите й. Лицето й се сгърчи, устните й затрепериха, както и ръката, която стискаше телефона. Джес хвърли кос поглед към съседната маса, после се напрегна, защото чу стъпки зад себе си. Обърна се и заслони, доколкото можеше, важната си клиентка с гърба си. И се изправи лице в лице с келнера, който очевидно искаше да се погрижи за дамата, седнала в ъгъла.

Какъв късмет!

— Казвам ти, вярно е — продължи мисис Купър, а гласът й беше почти ридание, което ставаше все по-силно с всяка произнесена дума. Джес отчаяно си помисли, че би могла да я скрие от погледите на хората, но не може да им попречи да я чуят. — Това е някакъв кошмар! Трябва да ми помогнеш.

— Нямаме нужда от нищо друго, благодаря — каза Джес на келнера с лъчезарна усмивка.

— Сигурна ли сте?

Келнерът беше може би в средата на двайсетте, слабичко момче с черни коса и очи. Погледът му се плъзна покрай Джес и потърси мисис Купър, която беше — слава богу — замълчала и очевидно слушаше какво й говори Девънпорт от другия край на линията. Джес можеше само да се надява, че е навела глава и бейзбол пата шапка отново скрива лицето й.

— Сигурна съм.

— Дванайсет долара, тогава.

Дванайсет долара. Окей, Джес щеше да плати сметката на Първата дама. Отвори чантата, която беше преметнала през рамо, и затърси в отделението, където държеше парите си, но то беше празно. Тя сведе поглед и само за части от секундата осъзна с ужас, че Грейс е взела назаем и парите й, не само обувките. Не искаше да използва кредитната си карта, защото имаше неясното чувство, че ще е по-добре да няма доказателства, че тя, а следователно и мисис Купър, са били в този бар. Освен това, трябваше бързо да изведе Първата дама от там, а ако се наложеше да чака да й върнат картата, това нямаше да й помогне. Преди да е успяла да изпадне в пълна паника, си спомни за двайсетте долара, които трябваше да й окажат първа помощ в спешни случаи и които държеше сгънати в отделението с цип, където сега ги слагаше просто по навик, макар че беше започнала да прави това по настояване на майка си, когато беше отишла за първи — и единствен — път на танците в училище.

„Скъпа, повярвай ми, не ви искала за нищо да разчиташ на мъжете, дори да те приберат у дома“. „Думи, които трябва да се запомнят, мамо“.

Джес му подаде двайсетте долара и келнерът забързано се отдалечи. „Радвай се на бакшиша“. Слабо съжаление, че е дала повече пари, които и без това не дължеше, беше причината за тази мисъл. Всичките двайсет долара изчезнаха, разбира се. Защото не можеше да изчака рестото.

— Възможно най-бързо — каза настоятелно мисис Купър. — Побързай!

Джес се обърна с лице към масата навреме, за да види как мисис Купър затваря телефона си, като свали ръката си, която продължаваше да го стиска здраво. Вдигна поглед към Джес. Челюстта й беше здраво стисната. Очите й бяха все още влажни, но по бузите й вече не се търкаляха сълзи. В тях блестеше… Какво? Гняв? Решителност? Или комбинация от двете?

— Не мога да повярвам, че копелето е изпратило теб, вместо да дойде сам.

Джес премигна. Реалната жена пред нея, съпоставена със захаросания образ на Първата дама, започваше да кара главата й да се замайва. Като че ли вече не можеше да мисли ясно.

— Мистър Девънпорт се страхуваше, че няма да може да дойде достатъчно бързо. — Джес говореше спокойно, макар че стомахът й се беше свил на топка. Аз съм с кола. Тя ни чака отвън. Трябва да тръгнем, преди…

Тя завърши изречението с лек, но разбираем жест: преди някой да се е досетил коя си и мръсотията да излезе наяве.

— Не ме лъжи. Сигурно е мъртво пиян.

Мисис Купър се изправи рязко и краката на стола й изскърцаха силно по дървения под. Въпреки възможността този звук да привлече вниманието, Джес мълчаливо въздъхна от облекчение. Защото току-що й беше хрумнало, че ако мисис Купър не иска да се помръдне, тя не би могла да я принуди. Като дръпна козирката на бейзболната шапка ниско над очите си и стисна под мишница великолепната си вечерна чантичка с размерите на пощенски плик обсипана с мъниста и напълно неподходяща за облеклото й, мисис Купър се отдалечи от масата.

— Добре, да вървим.

Без да каже и дума повече, притеснена, че всеки момент някой може да се досети за самоличността на жената, Джес се обърна и я поведе към вратата. Докато заобикаляха масите, почитателите на баскетбола скочиха на крака и започнаха да ободряват любимите си отбори с викове, които едва ли не накараха сърцето й да изскочи от гърдите. Тя замръзна на мястото си. Хвърли поглед през рамо и видя, че мисис Купър, също толкова стресната, е спряла насред крачка с широко отворени очи, които гледаха страхливо полуделите според нея хора. Обаче техните жизнерадостни викове нямаха нищо общо с нея. Всъщност интересът към предавания по телевизията баскетболен мач само им помагаше да прикрият бягството си. Щом първоначалният им шок премина, те тръгнаха бързо и успяха да излязат от бара, без никой да ги забележи. Или поне така се надяваше Джес. Но тъй като мобилните телефони бяха навлезли широко в употреба, достатъчно беше само някой да направи снимка и…

Приглушено осветеното старомодно фоайе беше широко около двайсет крачки и поне три пъти толкова дълго, рецепцията се намираше срещу входа за бара и този за ресторанта в съседство с него, който беше вече затворен. Виждаше се единствено рецепционистката, облечена в червен блейзър. Тя говореше по телефона и не обърна никакво внимание на двете жени, излезли от бара. До тройната стъклена входна врата стоеше портиерът с червеното сако и гледаше към улицата, която беше безлюдна. Той отвори една от вратите, за да влезе — кой? Не се виждаше никой, но очевидно някой се канеше да влезе. Тя се почувства беззащитна, изложена на погледа му. Продължиха да вървят към изхода.

— Оттук. — Произнесе думата тихо и посочи с ръка вратата, а мисис Купър само кимна с глава.

Джес беше благодарна, че Първата дама най-после беше осъзнала колко е уязвима за хорските погледи и в каква катастрофа би могло да се превърне откриването й в този хотел. Тя държеше главата си ниско приведена и вървеше между Джес и стената. А Джес сдържаше тревожно дъха си и не откъсваше очи от входната врата. Всеки би могъл да мине през нея, да вдигне поглед и…

Точно когато стигнаха до края на стълбите, двама мъже на средна възраст, изпълнителни директори на малки фирми, ако се съдеше по костюмите им, влязоха един след друг, като всеки дърпаше своя овехтял куфар на колелца.

— Мога ли да взема багажа ви? — запита пиколото.

И двамата бизнесмени му отказаха с рязко и твърдо кимване е глава и задърпаха куфарите си по стълбите, а портиерът, лишен от очаквания бакшиш, мръщеше вежди след тях. Притиснали гръб към срещуположната стена, Джес и мисис Купър бързаха към изхода. Доколкото Джес можеше да прецени, никой — нито портиерът, мъжете или пък пиколото — не погледна към тях.

„Не съм подготвена за това. В училище не ни учеха как да се справяме със скандал в медиите.“

— Къде е колата? — Застанала на последното стъпало, мисис Купър гледаше към улицата. Изглеждаше напрегната и нащрек — точно толкова, колкото и Джес.

— Навън, отпред.

Джес не беше казала на шофьора да ги чака някъде другаде, което не беше добре, осъзна тя сега. Вероятно трябваше да потърси страничен изход, но толкова бързаше, че беше изскочила от колата още преди да е спряла до тротоара. Можеше само да се надява, че накрая това ще се окаже без значение.

— Трябва да побързаме. Вероятно ме търсят.

— Кой? — запита Джес, преди да е успяла да помисли, макар че почти веднага се досети за отговора. Най-вероятно съпругът й. Или пък и други официални лица.

— „Тайните служби“.

— О, да. Те също. — Макар че, като се замислеше, мисис Купър вероятно имаше бодигард. А и Джес в никакъв случай не би отказала помощ.

Джес бутна тежката стъклена врата и усети как стомахът й отново болезнено се свива. За първи път осъзна какво прави — отвежда незащитената и емоционално нестабилна Първа дама от бара. По нареждане на Девънпорт, напомни си тя, обаче неприятното усещане остана.

„Следващия път, когато телефонът ми звънне в полунощ, няма да отговоря“, обеща си тя мрачно. Студеният свеж въздух на априлската нощ подухна нежно косата й назад от лицето и прилепи сакото й до тялото. Усещаше се и миризмата на изгорели автомобилни газове, обаче дори това беше приятен антидот на прекалено топлия и застоял въздух в хотела, „Не е необходимо да бъда на разположение на Девънпорт двайсет и четири часа в денонощието, нали?“

Обаче тъжната истина беше, че се налагаше, ако искаше да получава добрата си заплата. Която, благодарение на семейството й, в което винаги имаше някакви проблеми, й беше особено необходима.

— Е, къде е тя? — Мисис Купър имаше предвид колата.

Тя спря рязко на тротоара до Джес, която стоеше в силна изненада, граничеща с шок. Колата не беше на мястото, където беше преди десет минути, за да слезе тя. Погледът й напразно я търсеше.

„Добър въпрос“, помисли си Джес и се огледа несигурно наоколо. Бялата светлина, която струеше от рекламната табела на прозореца, не й носеше утеха. Чувстваше се така, все едно са застанали в светлината на прожекторите. Рекламите на различните близки витрини — суши бар, магазин за алкохол, аптека — също осветяваха тротоара. По уличното платно, в двете посоки, се лееше непрекъснат поток от автомобили и фаровете им разпръсваха мрака. Хората бяха навсякъде, разхождаха се бавно по тротоара, слизаха от автомобили пред суши бара… И шумът от техните разговори се добавяше към рева на уличното движение. Всеки би могъл да погледне към тях и…

— Да ви извикам ли такси? — Запита портиерът, с което накара Джес да подскочи. Беше застанал досами рамото й, а тя въобще не го беше чула да приближава.

— Н-не, всичко е наред, благодаря.

Тя го отпрати с отрицателно поклащане на главата. После, без дори да се замисли за добрите обноски, хвана твърдо мисис Купър за ръката. Сърцето й биеше тежко, а тя трескаво оглеждаше улицата за празно такси. Задърпа Първата дама по-далеч от ярките светлини на хотела. „Моля те, господи, нека намерим…“ Алилуя! Ето го. Въздъхна облекчено.

— Колата е ей там.

Черният „Линкълн“, изпратен й от Девънпорт, се беше наредил в редицата паркирани автомобили, едва ли не опрели броня до броня, и така — чак до кръстовището. Беше спрял не точно на паркинга, но не и в забранена за паркиране зона. Шофьорът беше спазил инструкциите на Джес и беше оставил двигателя запален.

— О, по дяволите, ето го Прескът.

Мисис Купър наведе глава и закрачи по-бързо. Едва ли не тичаше, като внимаваше да остане между Джес и стените на сградите вдясно, привела рамене, стараеща се на всяка цена да избегне погледите на минувачите.

— Кой е Прескът? — запита Джес, снишила глас, и хвърли изплашен поглед през рамо.

— Един от „опашката“ ми.

— „Тайните служби“?

Джес се ободри. Поне отговорността за безопасността на Първата дама нямаше вече да тежи единствено на нейните плещи. Да, и тя го видя: висок и добре сложен мъж, в ушит по поръчка черен костюм, разговаряше с портиера на хотела. Бяла риза, черна вратовръзка. Привлекателен, гладко избръснат. Можеше със същия успех да сложи на гърдите си неонова реклама. Най-после подкрепление. Слава богу!

— Какво правиш? — Мисис Купър я сграбчи за ръката в мига, в който Джес се опита да махне на Прескът, за да му покаже къде са.

— Ти имаш нужда от защита и…

— Защита? — Смехът на мисис Купър беше пълен с горчивина. Стисна ръката й толкова силно, че пръстите я заболяха. — Те са повече като надзиратели. — Погледът й пронизваше Джес. — Нима не разбираш, глупаво момиченце? Аз съм затворник. — Погледна покрай рамото на Джес. — Хайде, влез в колата.

Вече бяха стигнали до „Линкълн“-а. Заповедта на мисис Купър беше отправена към шофьора, огромен червенокос мъж, облечен в черна шофьорска униформа, който тъкмо заобикаляше колата. Още докато произнасяше думите, мисис Купър отвори рязко задната врата и се настани на седалката. С ръка на отворената врата, Джес размени удивен поглед с шофьора. Той сви рамене и мълчаливо се подчини. А тя хвърли, за пореден път, поглед на тайния агент, който в момента гледаше към тях.

Джес се поколеба. Първата дама беше доста по-разтревожена, отколкото би била след семейна кавга и…

— Влизай! — Заповедта на мисис Купър беше толкова рязка, че прозвуча като лай.

Шофьорът вече се настаняваше зад кормилото. Без да откъсва поглед от „Линкълн“-а, очевидно вече подозиращ, че повереният му обект е вътре, тайният агент се обърна, махна им с ръка и затича към тях.

— Потегляй. Давай. Веднага! — извика силно мисис Купър и удари с длан по гърба на облегалката.

Нямаше време. Шофьорът включи на скорост. Сърцето на Джес биеше тежко, тя хвърли още един, пълен със съмнение, поглед на тайния агент, който вече тичаше с всички сили към тях. И без повече да се колебае, Джес влезе в колата и затръшна вратата, а „Линкълн“-ът потегли с бясна скорост.