Карън Робърдс
Живот в лъжа (32)

Глава 31

Минаха часове, преди да открият тялото на майка й. Лиса стоеше на брега на реката през цялото време, увита в одеяло, което някой бе наметнал на раменете й. Тя трепереше, докато тялото й не превъзмогна студа; плачеше, докато не й останаха повече сълзи. Беше непреклонна в отказа си да си тръгне. Точно разговаряше с полицаите и им разказваше за инцидента, който според тях беше катастрофа, при която другата кола, вместо да спре, бе избягала от местопроизшествието, когато пристигна Скот. Той бе повикан от полицията по нейно желание и пристигна петнайсет минути след изваждането на Лиса от водата от полицай, който уви въже около едно дърво и влезе при нея, като рискуваше собствения си живот.

Веднага щом видя Скот, тя се разтопи в прегръдката му. Той остана до нея през цялото време. Успокояваше я, когато плачеше, разговаряше със спасителните екипи, така че тя да не чуе, грижеше се медиите да стоят далеч от нея.

Дъждът бе спрял, но нощта остана тъмна и облачна. Подухваше лек ветрец. Той носеше миризма на река, миризма, която караше Лиса да се вцепенява от ужас. Тя не можеше да откъсне очи от водата, нито да престане да мисли за страшната картина, в която майка й се губеше в дълбините. От двете страни на пътя бяха спрели колите на полицията и спасителните екипи. Сигналните им светлини проблясваха като цветни искри в мрака. Около тях бяха камионите на телевизията. Техните прожектори осветяваха местопроизшествието за зрителите си, които гледаха на живо спасителната операция. Лиса знаеше, че ги дават по телевизията, защото пристигна Нола. Запъхтяна и смаяна от случилото се, тя дойде да подкрепи приятелката си. Джоел също дойде с баща си, както и Робин, Анди, Лин — всички, които Лиса и майка й познаваха. Районът бе отцепен, защото хората се трупаха на брега и гледаха с ужас как лодките на спасителните екипи претърсват водата с прожектори, а хеликоптери кръжат над главите им.

Лиса разчиташе най-вече на Скот. Той беше до нея, когато една от лодките обяви по радиостанцията, че са открили трупа на майка й. Той я подкрепяше, когато изнесоха тялото на брега, когато установиха смъртта на Марта и я отнесоха. Той я заведе у дома, въпреки че Нола, плачещата Робин и Анди настояваха те да останат с нея. Лиса просто поклати глава в отговор и тръгна със Скот. Разчиташе на силата му и инстинктивно търсеше утеха у него. Скот я вкара в банята да си вземе горещ душ, повика лекар, даде й успокоителни и я сложи да спи. Той самият също легна до нея, прегърна я и я остави да плаче на рамото му, докато накрая не заспа от изтощение. Отново Скот бе до нея, когато се събуди. Приготви й бъркани яйца с препечена филийка и се увери, че ги е изяла. Придружи я до погребалната агенция, за да организират погребението. Беше неотлъчно до нея в първите ужасни дни след смъртта на майка й.

Ако не бе Скот, Лиса нямаше да се справи. В този тежък момент тя се осланяше на твърдостта на характера му.

След първите два дни Скот трябваше да се върне на работа, но преди това се погрижи Лиса да не остава сама. Това означаваше, че в апартамента му — голям и просторен, на втория етаж на някогашен склад, сега превърнат в жилищна сграда — винаги имаше хора. Нола дежуреше по четири часа на ден. Всъщност именно тя бе причината Лиса да направи едно малко обезпокоително откритие. Нола донесе няколко албума със снимки. Докато ги разглеждаха, за да изберат подходяща снимка на Марта, която да бъде изложена на погребението, Лиса откри свои снимки, на които беше надве или три годинки. Седеше на предното стълбище на „Грейсън Спрингс“, а в краката й лежеше запъхтяно куче. То бе голямо и черно, същински двойник на кучето от снимката на семейство Гарсия. Майка й бе грижливо надписала снимката: „Аналиса и Луси“.

Значи в крайна сметка е имало куче на име Луси, въпреки че очевидно то е принадлежало на нейното семейство, а не на Гарсия. Това бе още едно смущаващо съвпадение, което обаче скоро бе забравено, тъй като Лиса трябваше да съсредоточи всичката си енергия, за да преживее следващите няколко дни.

Нола не беше единствената, която й правеше компания. Робин и Анди, съсипани от мъка почти колкото нея самата, на практика се настаниха в апартамента. Най-парадоксалното бе, че в опит да ги утеши, Лиса намери утеха за самата себе си. Джоел също я навести, но от уважение към паметта на майка й двамата със Скот се държаха като цивилизовани хора. Барти се отби заедно с Джил и момчетата и остана половин час — задължителното време, което изискваше благовъзпитанието при изказване на съболезнования. За първи път в живота си Лиса бе благодарна, че има второ семейство, тъй като тяхното присъствие възпрепятства по-продължителния разговор с баща й. Тя нямаше сили за това, предвид ужасните неща, които знаеше за него и в които бе вече почти сигурна. Той, изглежда, също не изгаряше от желание да говори с нея. Джил и синовете й бяха натоварени с тежката задача, а няколкото думи, които си размениха с Барти, породиха чувство на неудобство и у двамата.

Посетиха я и други приятели, които носеха цветя, картички и други знаци на съчувствие. Чейс влизаше и излизаше, както и останалите хлапета, Ринко и Янцен. Братът на Скот — Райън — когото Лиса едва си спомняше, се отби няколко пъти. Приятелите на Марта бяха до един там. По-голямата част от работещите в прокуратурата също се отбиха, което означаваше, че всяка надежда да се запази връзката на Лиса и Скот в тайна се изпари. Всъщност това изобщо не я интересуваше в момента. Беше прекалено съсипана от скръбта, за да се вълнува от странични неща. Скот също не показваше признаци на притеснение.

Дори и да се окажеше, че има проблем, той можеше да почака да мине погребението, да отшуми медийното оживление, а полицията да открие и залови виновника за катастрофата. Все още не бе ясно в какво ще бъде обвинен шофьорът беглец. Задължителната аутопсия, за която Лиса не се осмеляваше дори да мисли, установи, че Марта не се е удавила. Сърцето й просто не бе издържало на стреса от катастрофата. Предвид физическото й състояние, обвинението по-скоро щеше да бъде в непредумишлено убийство, отколкото в убийство. Освен ако…

— Ами ако не е било злополука?

Това подозрение се въртеше в главата на Лиса още от момента, когато „Ягуарът“ бе ударен, но й отне дни, докато го изрече на глас. Беше неделя вечерта, почти единайсет и половина. Погребението щеше да бъде на следващия ден в пет часа. Тя бе прекарала по-голямата част от деня в погребалната агенция, където Марта лежеше, положена в затворен бронзов ковчег, при избирането, на който бе помогнал Скот. Неспирна опашка от хора, дошли да изкажат своите съболезнования, се извиваше през целия ден. В десет часа Скот бе извел Лиса, независимо че продължаваха да пристигат хора. Сега тя седеше свита в единия ъгъл на дивана и сменяше телевизионните канали. Опитваше се да намери нещо за гледане, различно от новините, които редовно информираха за развитието по случая с инцидента, отнел живота на собственичката на прочутата ферма „Грейсън Спрингс“. Диванът, както и креслата от двете му страни, бе от черна кожа. Телевизорът бе плазмен, двайсет и два инча, закрепен на една от голите тухлени стени. Няколко високи прозореца с вдигнати щори гледаха към блещукащия хоризонт на Лексингтън. Силно лакираният под и няколкото стъклени масички допринасяха за модерния облик на апартамента. Имаше две спални — една, в която Лиса и Скот спяха, и друга, която бе превърната в кабинет — и две бани. Всичко бе семпло и модерно — перфектното ергенско жилище, в което сега Лиса се чувстваше като у дома си.

— Катастрофата ли? — Скот се появи откъм малката кухня. И двамата се бяха изкъпали и преоблекли след връщането си от погребалната агенция. Скот носеше сив анцуг и бяла тениска, която прилепваше към мускулестите му гърди, а Лиса бе облечена в тънка памучна нощница и син хавлиен халат, който бе взела от Скот и носеше плътно пристегнат около талията си. Косата й бе разпусната, краката — боси. — Възможно е. Но проверих и се оказа, че баща ти е бил на благотворителен бал същата нощ. Стотици хора са го видели там.

Отговорът му показваше, че и той е подозирал нещо и беше потвърждение на това, че ако инцидентът не е бил наистина инцидент и смъртта на майка й е била умишлено причинена, то най-вероятната причина е връзката на Лиса със случая на Гарсия. Това, от своя страна, правеше баща й основен заподозрян.

Мисълта раздираше душата на Лиса. Сърцето й се изпълваше с тревога.

— Не мисля, че той самият би направил нещо подобно.

— Не, вероятно не.

— Ако е бил замесен, значи той е убил майка ми. — Гласът й трепереше. — Ако той го е направил или ако е накарал някой да го направи, искам да го разоблича. Заради Гарсия и всичко останало. Не ми пука, че ми е баща.

— Ако е направил нещо, което да причини смъртта на Марта, това променя нещата — съгласи се Скот, застана до дивана и погледна към Лиса. — Вече проверявам тази възможност. Имаш ми доверие, нали?

Тя кимна. Всъщност би му се доверила за абсолютно всичко.

— Тогава спри да се притесняваш за това. Ще те държа в течение. — Скот седна на дивана до нея и взе дистанционното от ръката й. — Искаш ли да гледаме филм?

Лиса го погледна. Едната му ръка бе провесена небрежно зад гърба й, краката му бяха изтегнати напред, косата му беше разрошена, брадата му бе неизбръсната. Имаше уморен вид. Това не я учудваше. Предстояха няколко големи процеса, текущата работа в прокуратурата не спираше, а през последната седмица стоеше буден заедно с нея през по-голямата част от нощта, защото бе спряла успокоителните, а без тях не можеше да спи. Когато все пак успееше да заспи, тя се будеше с писъци.

Гледането на филми късно през нощта се бе превърнало в навик и за двамата.

Лиса се сгуши в него и положи глава на рамото му. Скот сведе поглед към нея, прегърна я и й се усмихна.

— Толкова си добър към мен — каза му тя. — Благодаря ти.

— Няма нужда да ми благодариш. — Гласът му беше малко сух. Той отново насочи поглед към телевизора. — Какво ще кажеш за „Денят на независимостта“?

— Звучи добре. — Вече бе разбрала, че Скот се увлича по екшъните. Настанявайки се удобно, тя се приготвила прекара следващия час и половина в почти пълно вцепенение, което все пак бе за предпочитане.

Когато финалните надписи вече течаха, беше заспала. Даде си сметка за това чак щом усети Скот да я вдига. Очите й се отвориха, но срещнаха единствено непрогледен мрак, който я накара да изпадне в паника.

— Всичко е наред. Филмът свърши, ти заспа и те пренасям в леглото. — Гласът на Скот й вдъхна спокойствие. Той я носеше. Успя да го види, когато очите й привикнаха с мрака, и обви ръце около врата му. Нищо лошо не можеше да й се случи, щом Скот бе там. С тази мисъл тя отново заспа, победена най-накрая от едноседмичното изтощение.

Сънува бялото като платно лице на майка си, която се носеше към черните дълбини на реката. Събуди се и се изправи, разтреперана и задъхана.

— Лиса? — Гласът на Скот бе сънен. Тя се огледа. През прозорците проникваше достатъчно светлина, за да може да вижда, въпреки че според будилника до леглото часът бе три и двайсет и две, а стаята бе тъмна. Скот лежеше с глава на възглавницата, завит през кръста, и гледаше към нея. Тя сключи ръце и се опита да овладее истерията, която я бе завладяла. Нямаше смисъл и двамата да прекарат поредната безсънна нощ.

— Добре съм. Заспивай. — Гордееше се с твърдостта на гласа си.

Скот издаде звук, подобен на сумтене и смях. Придърпа я обратно до себе си. Тя прие утехата, която й предлагаше. Остави се да я придърпа и уви ръка около кръста му. Усещаше топлината и безопасността, излъчващи се от него. Оказа се от идеята да се бори със страданието сама и се сгуши в него.

— Кошмар ли сънува? — попита Скот.

Тя кимна и пое дълбоко дъх.

— Липсва ми. — Не можа да се сдържи. Гласът й трепереше. — Цял живот бе до мен. Тя беше единственото истинско семейство, което имах.

— Грешиш — каза Скот. — Имаш мен.

Лиса затвори очи.

— Тя те обичаше.

— Знаеш ли, че ме помоли да се грижа за теб? Една вечер в болницата, когато ти беше заета да разговаряш с Любовника в коридора. Обещах й да го направя. — Той замлъкна и Лиса усети леко напрежение в него. — Тя знаеше, че съм влюбен в теб, преди аз самият да го разбера.

Очите на Лиса се отвориха. За момент спря да диша. Взираше се в него. Щеше й се да е малко по-светло, за да може да види изражението му, а не само смътните очертания на лицето и проблясването на очите му.

— Какво каза току-що? — попита тя едва-едва.

— Чу ме. Влюбен съм в теб.

— Влюбен си в мен. — Думите й прозвучаха по-скоро като твърдение, отколкото като въпрос. Беше изненадана и все пак не напълно. Връзката, която винаги бе съществувала между тях, химията, дори пререканията и периодите на ненавист не можеха да бъдат нищо друго, освен…

— Мили боже, Скот.

Тялото му все още бе напрегнато.

— Мили боже, Скот? Какво, по дяволите, трябва да означава това?

Лиса си пое въздух.

— Означава, че и аз съм влюбена в теб — каза тя отчетливо и уверено. Обгърна врата му с ръка, плъзна се върху тялото му и го целуна.

— Обичам те — каза Скот шепнешком и притисна устни в нейните. Ръцете му я хванаха здраво и я търкулнаха на леглото. Двамата избухнаха в пламъци от страст, които изпепелиха всички други чувства.

За първи път след смъртта на майка си Лиса спа, необезпокоявана от никакви сънища и сгушена в прегръдките на Скот.

 

 

Погребението беше мъчително. Единственото, което я крепеше да не рухне напълно, беше присъствието на Скот. Църквата бе претъпкана с хора, а отвън — окупирана от медиите. На гробищата полицията едва удържаше телевизионните екипи настрана. По-късно всички отидоха в кънтри куба, където бе следпогребалния прием. Обикновено той се провеждаше в дома на покойника, но за всички бе ясно, че това не би могло да се случи при дадените обстоятелства. Лиса стоеше в трапезарията, облечена в черна рокля без ръкави. Очите й бяха зачервени, но вече не плачеше, защото не й бяха останали сълзи. Опитваше се да поддържа учтив разговор с една от приятелките на майка си, когато Скот дойде при нея.

— Бихте ли ни извинили за момент? — каза той на възрастната дама, която му се усмихна почтително. Това не учуди Лиса, тъй като в черния костюм той изглеждаше неустоим. Скот я хвана за ръката и я поведе към един от задните коридори, където можеха да останат насаме, като се изключеше персоналът.

— Какво има? — Отне й известно време, докато забележи сериозното му изражение, което я накара да се разтревожи.

— Детектив Уотсън се обади току-що. Иска да отидем в „Грейсън Спрингс“ възможно най-бързо. — Скот се поколеба. Ръката му се плъзгаше неспокойно надолу-нагоре по нейната. — Открили са скелет на бебе, заровен в градината.