Карън Робърдс
Живот в лъжа (29)

Глава 28

Лиса остави телефона на гласова поща, но позвъняването прекъсна целувката въпреки всичко.

— Искаш ли да обядваме, преди всеки от нас да тръгне по своя път? — Скот я бе пуснал и отново се бе върнал на седалката си. Гласът му беше дрезгав. В очите му се четеше възбуда.

Като поклащаше неохотно глава, Лиса прослушваше оставеното на гласовата поща съобщение. Робин казваше: „Исках само да те уведомя, че доктор Спенсър ще дойде в два часа, за да разговаря с теб“.

— Трябва да отида в болницата. — Тя му каза за съобщението на Робин.

— Искаш ли да дойда с теб?

— Мислех, че имаш работа.

— Ако имаш нужда от мен, работата може да почака.

Тя му се усмихна, но поклати глава.

— Нямам нужда от теб. Върви да работиш.

Скот я погледна за момент, без да каже нищо. След това кимна.

— Добре. Ще се отбия в болницата по-късно.

Той взе сакото си от задната седалка и излезе от колата, сякаш забравил за проливния дъжд.

Последва я до болницата, придружи я от паркинга до входа и потегли.

Потънала в мисли, Лиса почти бе стигнала до стаята на майка си, когато осъзна, че Скот не я бе целунал за довиждане. Беше готова да се обзаложи, че Скот беше от типа мъже, които имат навик да целуват за довиждане жените, с които спят.

„Нещо става с него“, помисли си тя за втори път през последните двайсет и четири часа.

Но точно тогава госпожа Далмейн и госпожа Хендерсън — две от приятелките на майка й — излязоха от стаята и Лиса забрави за мислите си. От този момент тя бе въвлечена във водовъртеж от посетители, който беше обхванал стаята на майка й в неделния следобед, докато точно в два не пристигна доктор Спенсър.

Майка й щеше да бъде изписана скоро, вероятно във вторник. Това беше добрата новина. Лошата новина бе, че докторът препоръчваше да бъде прехвърлена в частна клиника, която предлагаше двайсет и четири часови медицински грижи. Още по-лошата новина бе, че изследванията показваха развитие на болестта и навлизането й в последна фаза.

— Тя мрази мисълта за клиника — каза разтреперана на доктор Спенсър. Лиса не подозираше, а знаеше, че на Марта й остават седмици живот. От мисълта й се завиваше свят и започваше да й се гади. — В момента къщата ни не става за живеене, но бих могла да намеря нещо под наем или…

Доктор Спенсър поклати глава и пъхна ръка в джоба на бялата си престилка, откъдето извади лист хартия. Беше нисък, слаб и посивял мъж на възрастта на Марта, с енергични маниери, които прикриваха истинската му отдаденост на пациентите. Марта му се доверяваше напълно и Лиса не виждаше причина да се съмнява в преценката й. Просто това, което сега казваше, беше много трудно за приемане.

— В най-скоро време ще има нужда от постоянна професионална грижа. — Той й подаде сгънатия лист. — Вече говорих с „Уорли Сентър“ да я настанят във вторник. — Доктор Спенсър кимна към листа хартия. — Това е името на новия координатор там. Ако й се обадите, тя ще отговори на всичките ви въпроси. Разбира се, ако не одобрявате, можете сама да намерите клиника или да потърсите второ мнение. Но смятам, че това е най-доброто за госпожа Грант.

Сърцето на Лиса бе разбито, но в крайна сметка тя с неохота се съгласи. Доктор Спенсър желаеше най-доброто за майка й и тя го знаеше. Но също така знаеше, че Марта ще се разстрои. Затова реши да не й казва до понеделник.

За щастие, майка й имаше толкова много посетители през целия следобед, а също и вечерта, че лошото настроение на Лиса остана незабелязано. Като се преструваше се, че има работа, тя се захвана за лаптопа и остави на посетителите да забавляват Марта. Така успя да избегне директния контакт с майка си, докато не овладя наново чувствата си. Последното нещо, което искаше, бе Марта да разбере, че нещо не е наред.

Скот се отби по-късно и посети за кратко майка й и дамите в стаята й, след което с Лиса слязоха в кафенето на болницата, за да вечерят набързо. В момента, в който го видя, новината се изплъзна от устата на Лиса. За нея беше истинско облекчение да му разкаже всичко. Спокойната му разсъдливост я караше да се чувства по-уравновесена и тя бе благодарна за това. Когато той си тръгна, Лиса отчаяно искаше да го последва, да прекара нощта с него, но при тези обстоятелства нямаше как да остави майка си. Този път поне Скот я целуна за лека нощ, докато го изпращаше до асансьора под любопитните погледи на приятелите на майка й, които си тръгваха в същото време.

Лиса усети нелепо чувство за загуба, когато вратите на асансьора се затвориха и скриха Скот. За първи път тя си даде сметка, че започваше да разчита много на него. Дали не бе прекалено много? Може би. Но мисълта да не може да се обърне към него, когато има нужда, звучеше още по-неприемливо.

Когато се върна в стаята на майка си, тя се настани пред лаптопа, за да довърши работата си. През това време Марта си бъбреше с последните посетители. Най-накрая Лиса приключи със спешните си задължения и установи, че всички приятели на майка й си бяха вече тръгнали, а Марта бе заспала, докато гледаше телевизия.

За момент Лиса се загледа в слабата фигура в леглото и се заслуша в тежкото дишане. Любовта и чувството за пълна безпомощност, изпълниха сърцето й с неописуема тъга. Не можеше да направи нищо, освен да стои до майка си, докато последните й часове безмилостно изтичаха. В гърлото й заседна буца. Тя изключи телевизора и реши да си легне. Вече минаваше единайсет часът, а трябваше да е на работа в осем. Сънят обаче й се изплъзваше и вместо да си легне, Лиса включи отново лаптопа. Реши да потърси в интернет сведения за щампата от стъпалото на Катрина: сърце с инициали НМП в него.

За нейна изненада се оказа по-лесно от очакваното.

Символът представляваше търговската марка „Най-добрата ми приятелка“ — серия скъпи, лимитирани кукли, изработвани по поръчка за всеки отделен клиент. Само няколко хиляди са били произвеждани на година в периода между 1978 и 1985 г. След това компанията е била купена от по-голям производител. Клиентите са уточнявали прическата, цвета на косата и очите, тена на кожата, дрехите. Целта е била завършената кукла да прилича колкото се може повече на момиченцето, за което е била предназначена. Препоръчвало се е заедно с поръчката да се предостави и снимка на детето. Ако това не е било възможно, компанията се ангажирала да направи най-доброто според предоставените сведения.

На уебсайта на новата и по-голяма компания за детски играчки нямаше нещо полезно, освен телефонен номер и адрес. Лиса затвори лаптопа с намерението сутринта да се обади на посочения номер и да потърси повече сведения. След това тя постоя известно време, загледана в пространството пред себе си. Мина й през ума, че който и да бе поръчал Катрина, бе допуснал грешка. За разлика от нейните, очите на куклата бяха сини.

 

 

В прокуратурата на следващата сутрин кипеше трескава дейност. Заместник областните прокурори Пратчет и Елис бяха в съда, тъй като защитата по случая на Гайлин настояваше за изслушване на техния клиент, за да се установи неговата дееспособност. Документирането на всички предишни психически проблеми на обвиняемия бе задача на Лиса, поради което тя присъстваше на изслушването заедно с прокурорите, за да ги запознае с това, което бе открила. Веднага щом се върна в офиса, трябваше отново да побърза за съда, за да занесе разпечатки от телефонни обаждания по дело за убийство. Прокурор по него бе Кейн. Не можеше да се сбърка омразата в очите й, когато тя буквално изтръгна документите от ръцете на Лиса, която беше напълно наясно с причината. След делото Лиса се отби през полицейското управление, за да разгледа снимки от местопрестъпление заедно с детектива, който ги бе направил. Докато беше там, тя се разходи до хранилището за доказателствени материали, за да провери някои неща, които щяха да бъдат необходими в съда на следващия ден.

Когато най-накрая се върна в офиса, вече бе минало три. Цял ден се изливаше проливен дъжд и въпреки чадъра, който предвидливо бе взела, цялата бе вир-вода, а краката й бяха подгизнали. На обяд Лиса отвори диетична „Кока-Кола“ и пакетче крекери, които бе купила от автомата на път за офиса, и набра номера на компанията за детски играчки.

Чакаше на телефона, за да прехвърлят обаждането й към съответния отдел, когато Скот, облечен в костюм и с куфарче в ръка, изникна пред погледа й. Не го бе виждала цял ден и се радваше на появата му сега. Той се бе запътил към кабинета си с двама заместник — областни прокурори, като междувременно говореше по мобилния си телефон. Погледът му се плъзна в нейна посока само за секунда, но очите на Лиса го проследиха автоматично. Сърцето й заби по-бързо и тя изтръпна. Наблюдаваше го, докато вратата на кабинета му се затвори и го скри от погледа й. След това тя си спомни къде се намира и се огледа притеснено, за да види дали някой не бе забелязал интереса й. За щастие, всички изглеждаха прекалено заети с работа.

— Мога ли да ви помогна? — прозвуча глас в ухото й, който я разсея от мислите. Лиса обясни, че се опитва да проследи купувача на една от куклите от серията „Най-добрата ми приятелка“, която е била продадена през 1980 година.

— Пазим документация за всяка продадена кукла от този тип, така че би трябвало да съм в състояние да ви помогна. Имате ли серийния номер?

— Сериен номер?

— Всички кукли притежават сертификат за автентичност, който съдържа сериен номер. Ако куклата е у вас, номерът е отпечатан и на гърба й.

Лиса не бе помислила да потърси сериен номер. Можеше просто да провери вечерта и да се обади отново на сутринта, но не й се щеше да губи време, освен ако не се налагаше.

— Не знам серийния номер.

— Знаете ли името на купувача и от кой щат е?

— Грант — реши да пробва Лиса. — От Кентъки или Мериленд.

— Изчакайте. — След момент жената отново беше на телефона. — Да, имаме кукла, която е била продадена на К. Б. Грант от Лексингтън, Кентъки, на 12 януари 1981 г.

Барти. Датата беше преди раждането й. Лиса се намръщи. Дали бе поръчал куклата предварително?

— Това датата на поръчка ли е, или на взимане на куклата?

— Всичките ни кукли са доставяни, затова поддържаме и регистър с адресите. Това трябва да е датата, на която е направена поръчката. Пълното плащане се прави при първоначалната поръчка, така че регистърът трябва да посочва датата на продажбата.

— Кога е била доставена куклата?

— Момент. — Тя отново се върна. — Не намирам датата в документацията. Изпълнението на поръчките обикновено отнема около четири месеца.

Това означава април 1981 г. Месецът, в който е родена.

Но Барти не е имало откъде да знае как ще изглежда тя, когато е направил поръчката. Била е все още в утробата на майка си.

Ако просто е налучкал, това би било невероятен пример за предчувствие — като се изключи цветът на очите. В този момент нещо, което жената бе казала, направи впечатление на Лиса.

— Досие ли казахте, че имате? За тази конкретна поръчка?

— Да.

Лиса преглътна.

— Има ли снимка на детето?

— Не. Ако е имало снимка, тя е била върната обратно при доставката на куклата.

Лиса благодари и затвори телефона. Обзе я силно желание да се втурне при Скот и да му разкаже за наученото, но един бърз поглед наоколо я разубеди. Имаше прекалено много очи, които можеха да видят, и прекалено много езици, които можеха да клюкарстват. Не й пукаше за нея самата, а за Скот. Беше постигнал невероятна кариера и тя не желаеше да предоставя храна за клюкарите, които можеха да му навредят.

Все пак имаше нещо, което можеше да направи. Можеше да получи отговори директно от първа ръка.

Тя взе слушалката на телефона и набра номера на Барти. Включи се гласовата поща, което не бе учудващо. Той можеше да види кой го търси и шансът да има желание да разговаря с дъщеря си бе нищожен. Лиса му остави съобщение с молба да й се обади и затвори телефона.

Не можеше да си избие от главата мисълта, че Катрина не бе изобщо нейна. Може би бе създадена за Мариса Гарсия. Нямаше представа защо Барти би купил Катрина за Мариса и как подобна кукла се е озовала в нейните собствени ръце. Това, което знаеше обаче, бе, че куклата прилича повече на Мариса, отколкото на нея самата, особено ако очите на момичето са били сини. А и дрехите, с които малката Гарсия бе на снимката в досието, изглеждаха почти като тези на Катрина.

Е, какво й говореше всичко това?

Може би Барти бе използвал Мариса като модел за кукла, която да бъде изработена за неродената му дъщеря, а именно тя самата. Може би е подозирал, че двете деца ще си приличат, защото е знаел, че имат връзка помежду си.

Ако е имало някакво донорство на яйцеклетка или ембрион, вероятно баща й е знаел за това. Влизането с взлом на Майкъл Гарсия в дома на семейство Грант в Мериленд е може би предизвикано от неговия гняв, че яйцеклетка на жена му или техен ембрион е бил използван при лечение на безплодие на друга двойка. Може би… Не знаеше какво точно, но все някак нещата бяха навързани. Всички тези коренно различни факти трябваше да се свържат по някакъв начин в едно цяло. Проблемът беше, че все още не бе напълно сигурна как точно.

Тогава й хрумна, че Барти би могъл да е замесен в изчезването на семейство Гарсия. По-точно в тяхното убийство. Мисълта за това я ужаси. Скот не беше склонен да продължи разследването, защото се опасяваше, че някой неин близък човек би могъл да е намесен. Досега не си бе давала сметка за това, но внезапно й проблесна. Човекът, за когото Скот се опасяваше, трябваше да е Барти.

Лиса имаше чувството, че гигантска ръка е стиснала сърцето й. Тя взе мобилния си телефон и изпрати съобщение на Скот: „Трябва да говоря с теб. Ще минеш ли през болницата по-късно?“

Следващите няколко минути тя стискаше здраво телефона в ръка и чакаше неговия отговор. Вместо това се отвори вратата на кабинета му и той излезе. Беше сам и Лиса предположи, че е пропуснала момента, когато двамата заместник — областни прокурори са си тръгнали. Тя видя с изненада, че Скот каза нещо на Сали Адамс, след което се насочи към нея.

— Здрасти — каза той. Очите му проблеснаха одобрително, докато се плъзгаха по нея, въпреки че нямаше нищо специално в начина, по който изглеждаше. Косата й бе прибрана на опашка и бе облечена с черна блуза с къс ръкав, бели панталони и високи черни обувки. Черното й сако висеше на облегалката на стола. — Искаше да ме видиш.

В първия момент Лиса не каза нищо. Какво можеше да каже при дадените обстоятелства? Скот стоеше на входа на работното й място. Бе едър, силен и толкова красив, че дъхът й спираше. Не бе говорила с него цял ден, не бе го виждала, освен за няколко секунди малко по-рано. Сърцето й заби по-бързо само защото той бе до нея. Първата й инстинктивна реакция бе да се хвърли в обятията му, но естествено не го направи. Беше напълно наясно, че привидно разсеяните й колеги са наострили очи и уши.

Красноречивият й поглед трябваше да напомни на Скот за присъствието на околните.

— Минава пет — каза той, без дори да си направи труда да понижи глас. — Ще се наложи да се върна и да довърша някои неща, но имам нужда от почивка. Какво ще кажеш да отидем да вечеряме набързо?