Карън Робърдс
Живот в лъжа (15)

Глава 14

— Това място прилича на кочина. — Скот стоеше в средата на малката всекидневна и гледаше как брат му дъвче лакомо парче пица, която той бе донесъл. Беше около десет и половина вечерта, но Скот току-що бе пристигнал, тъй като работата, както обикновено, го бе задържала до късно. Апартаментът на Райън в евтин хотел се състоеше от една спалня и се намираше на най-горния етаж на стара тухлена сграда на „Максуел Стрийт“. Глъчката, идваща от другите наематели, проникваше през тънките стени. Осветлението в кухнята беше пуснато, а до дивана светеше друга лампа, но мястото бе все така мрачно. Боклук — опаковки от готова храна, празни кутийки от сода и бира, стари вестници и какво ли още не — покриваше всяко празно пространство, включително и пода. Дрехи покриваха мебелите и ниската стена, която отделяше всекидневната от кухнята. Лека кисела миризма се носеше из въздуха. От мястото, където стоеше, Скот виждаше мръсни тигани и чинии, струпани в мивката. На плота се въргаляше парче хляб. Чиния с масло и буркан със сладко, от който стърчеше лъжица, стояха открити. Кутия от мляко, която Скот предположи, че е празна, лежеше до буркана със сладко. Голяма част от съдържанието й беше на пода в кухнята, откъдето вероятно идваше и миризмата.

— Дошъл си, за да ми кажеш, че не ти харесва как поддържам домакинството? — Райън го погледна недружелюбно. Той седеше на дивана. Бе гледал телевизия, преди Скот да вземе дистанционното и да изключи телевизора. Поискал беше да говори с него, но бъркотията го бе разсеяла.

— Това и други неща.

Райън взе ново парче пица от кутията на масата.

— Ако мястото не ти харесва, махай се. Не те спирам.

Скот сви устни, но не отговори. Няколко празни полиетиленови пазарски торби лежаха смачкани на малката кръгла маса за хранене, която се намираше до стената на кухнята. Разположението на мебелите превръщаше стаята в някаква комбинация от трапезария и всекидневна. Скот сграбчи една от торбите и започна да хвърля вътре боклуци. Довършил второто си парче пица, Райън погълна част от една от шестте кутийки „Кока — Кола“, които Скот също беше донесъл, и започна да наблюдава мрачно усилията на брат си да разчисти бъркотията.

— Откога те интересува как изглежда домът ми? — Райън остави безалкохолното и се залови с поредното парче пица.

— Откакто влязох през вратата и миризмата буквално ме нокаутира. — Скот осъзнаваше, че ще остане без торби, преди къщата да бъде почистена. Гледката на маслото и сладкото, зарязани отворени в кухнята, му идваше прекалено. Той извади лъжицата от буркана, метна я в мивката — дрънченето накара Райън да подскочи — завинти капачката и отвори хладилника. След като сложи маслото и сладкото вътре, Скот извади някои неща: бира, няколко изостанали парчета наденица, два хотдога и един наполовина пълен буркан туршия.

 

Явно Чейс не се шегуваше, когато бе казал, че в къщата няма нищо за ядене.

— Кога за последно си пазарувал? — попита Скот през рамо.

— Разкарай се от хладилника ми — изръмжа Райън.

— Виждам, че много добре храниш сина си. — Скот затвори вратата на хладилника. — Наденици и туршия. Много здравословно.

— Виж, единствената причина да те пусна бе пицата, която носеше, а не защото очаквам да ми казваш как да живея.

— Пари ли нямаш? — Петното от мляко на пода накара Скот да потръпне от погнуса. Той сграбчи малко домакинска хартия и го избърса.

— По дяволите, да. Парите не ми стигат. Винаги е така. Кой не е така? И не, не искам да ми даваш. Имам достатъчно за проклетия пазар. Просто е по-лесно да се яде навън.

— Или не. — Гласът на Скот беше сух. Той гледаше брат си. Райън беше кожа и кости. Поне едноседмична брада скриваше бузите и брадичката му. Обикновено късата му кестенява коса сега беше по-дълга, отколкото някога Скот я бе виждал, и чорлава. Носеше потник и широки джинси, стегнати от колан. Изглеждаше толкова закъсал, че на Скот му се прищя да го раздруса. — Хлапето трябва да се храни. Редовно хранене.

— Какво изобщо знаеш ти?

— Чух, че Гейъл се омъжила повторно. — Скот откри под мивката наполовина пълна кутия с пликове за боклук, извади един, хвърли смачканата и мокра домакинска хартия вътре и продължи да пълни с боклук.

Райън спря да дъвче и го погледна яростно.

— Откъде чу това?

Скот изля остатъка от млякото в мивката и сложи празната кутия в плика.

— Чейс ми каза.

Сините очи на Райън зашариха из апартамента.

— Чейс не е тук.

Очевидно той не беше напълно сигурен в това и затова се оглеждаше.

— Знаеш ли къде е? — Погледът на Райън подчертаваше небрежното му отношение като родител. Тонът на Скот превърна въпроса в истинско предизвикателство. Той държеше пълния с боклук плик. Тъй като нямаше на разположение никаква връв, реши просто да върже горния му край. Върна се обратно във всекидневната с нова торба за боклук и продължи да разчиства.

Райън остави недояденото парче пица в кутията, скръсти ръце и погледна свирепо.

— Какво те интересува синът ми?

— Не е с Гейъл. Не е тук. Така че те питам къде е. — След като събра една купчина вестници, две торби от „Макдоналдс“, няколко опаковки от бонбони и кутийки от бира, Скот вече виждаше по-голямата част от пода.

— Шляе се с дружките си. Лято е. Това правят децата на неговите години. Слушай, ако си толкова заинтересуван от деца, направи си свое и не се занимавай повече с моето.

— Ти си отговорен за него. — Напълнил и тази торба, Скот я завърза и я занесе в кухнята.

— Казах ти…

— Стига с тези глупости, Райън. — Скот се върна във всекидневната, махна нахвърляните върху износен син стол дрехи, преметна ги върху разделителната стена и седна. Гледаше внимателно брат си. — Ако съдя по теб и по дома ти, мога да ти кажа, че от дълго време си се отдал на пиянство. И двамата знаем какво е да имаш пияница за баща. Наистина ли искаш това за Чейс?

Райън се наежи.

— А теб това какво те интересува?

— Ти си ми брат. Той ми е племенник.

В очите на Райън пламна неприязън.

— А ти си господин Перфектен, така ли? Никога не си грешал в живота си?

Скот присви очи.

— Заври си го отзад.

— Майната ти.

— Ти си пияница.

Погледите им се срещнаха.

— Това, че пия малко, не ме прави пияница.

— Не ме занасяй.

Райън се смръщи.

— Я се разкарай.

— Няма. Тук съм и ще остана, докато не кажа това, за което съм дошъл. Освен ако не смяташ, че можеш да ме изхвърлиш.

Двамата се измериха с поглед. От петнайсетгодишен Скот беше по-висок и по-мускулест от по-големия с четири години Райън. Типичните между братя боричкания бяха спрели. По изражението на Райън си личеше, че напълно съзнава физическото надмощие на Скот и че това явно го дразни.

— Нещастник — измърмори Райън.

— В днешно време не се одобрява боят на децата. Не ме интересува колко лош е той. Направиш ли го отново, ще имаш посещение от Агенцията за защита на детето. И от мен.

— Кой казва, че бия сина си?

Скот не отговори. Просто седеше и го гледаше. Дълго време никой от двамата не проговори.

— Преживявам труден период в момента, ясно? — избухна Райън.

— Да — каза Скот. — Знам. Трудно е да приемеш, че Гейъл се е омъжила повторно.

Райън преглътна.

— Винаги съм си мислел, че един ден ще си я върна.

— Знам.

— Не знаеш. — Погледът на Райън беше горчив. — Никога не си бил женен. Както и никога не си имал деца. Добре ти е да си живееш сам. Преминал съм през доста програми на „Анонимните алкохолици“, за да знам защо. Имаш проблем с доверието. Никога няма да си отвориш достатъчно сърцето, за да се влюбиш.

Скот знаеше, че Райън се опитва да му влезе под кожата, така че просто реши да не обръща внимание на психологическата атака.

— С брака ти може да е свършено, но все още имаш дете. Трябва отново да заживееш порядъчно. Помниш какъв ни беше на нас животът с татко.

Райън доби злобно изражение.

— Гадното старо копеле. Надявам се да изгние в затвора. Този път ще го задържат, нали?

Скот поклати глава.

— Ще го освободят утре. Под гаранция от петдесет хиляди долара.

— Мамка му. Имаш толкова пари?

— Не я плащам аз. Реално имотът му ще представлява гаранцията. Ако щеш, вярвай, но фермата му се оказва напълно годна за това. Единствената причина все още да не е навън е, че накарах адвоката му да провери дали съдията не би го накарал да влезе в доживотна възстановителна програма като условие за пускането му под гаранция. Ако не посещава програмата, остава в затвора до процеса.

Райън направи физиономия.

— Това е загуба на време и ти го знаеш. Не съществува възстановителна програма, която би могла да го промени.

— Вероятно не.

— Не…

Райън бе прекъснат от отварянето на входната врата. Влезе Чейс, с гръб към слабо осветения коридор. Едната му ръка беше на дръжката, а очите му бяха ококорени при вида на баща му и чичо му, които седяха на няколко метра един от друг и го гледаха. Скот усети тръпка на задоволство, когато видя в очите на Чейс да проблясва тревога. Не беше трудно да се досети, че момчето е паникьосано от възможността чичо му да го е издал на баща му. Скот не беше виждал племенника си, откакто бе успял да върне него и пикапа у дома, без Райън да разбере. Той се усмихна язвително на Чейс.

— Здрасти. — Чейс започваше да се окопитва. Извади ключа от ключалката, затвори вратата и влезе в стаята. Пъхна обратно ключа в джоба си и премести поглед от лицето на Скот към кутията на масата. — Това пица ли е?

Паниката, която Скот бе видял в очите му, изчезна. Той осъзна, че момчето лесно си слага маската на безгрижието, точно като него някога.

„Никога не позволявай да разберат, че те е страх.“

— Аха — каза Скот. Леко притеснен, Чейс погледна към чичо си и си взе от пицата.

— Къде беше? — попита Райън.

— Навън. — Чейс се беше нахвърлил на пицата. Очите му срещнаха тези на баща му. Навярно нещо в изражението на Райън му подсказа, че се изисква по-пълен отговор. — Бях заедно с няколко приятели от училище — промърмори той с пълна уста.

Райън стрелна Скот с триумфален поглед.

— Виждаш ли?

С вдигнати от почуда вежди, Чейс оглеждаше наоколо.

— Кой е почистил?

— Аз — каза Скот. — Знаеш ли, отбих се да кажа на баща ти за една програма, в която бих искал да се включиш. Група деца на твоята възраст ще работят това лято по няколко часа на ден в прокуратурата.

Очите на племенника му срещнаха неговите.

— Ще ми плащаш ли? — попита Чейс нахално. Скот трябваше да признае, че хлапето не си поплюва. Той поклати глава.

— Това е по-скоро обучение. Дава ти възможност да бъдеш полезен и те държи далеч от проблеми.

Чейс се намръщи, когато Райън погледна към Скот.

— Не ми спомена нищо за това.

— Отклоних се от темата. — Скот отново се обърна към Чейс. — Звучи ли ти интересно?

Очите на момчето проблеснаха. Скот знаеше какво си мисли: „Все едно имам избор“. Но заради баща си Чейс кимна.

— Предполагам.

— Имаш ли нещо против, ако идва в офиса няколко пъти в седмицата за по два часа? — попита Скот брат си.

Райън го погледна сурово. После се обърна към Чейс, който точно довършваше второто си парче пица.

— Откъде този внезапен интерес към сина ми?

С периферното си зрение Скот забеляза отново неспокойствие у Чейс. Това беше мимолетно изражение, което бързо изчезна. Момчето отново започна да лапа пицата, сякаш беше най-важното нещо в живота му.

— Както ти казах, той ми е племенник.

Райън сви рамене.

— Ако той е съгласен, аз нямам нищо против.

— Чудесно. — Скот се изправи. — Е, това беше причината да се отбия. Чейс, защо не ми помогнеш да свалим боклука долу? Междувременно ще уговорим графика. — Чейс не изглеждаше особено ентусиазиран, но взе торбата с боклук, който Скот изнесе от кухнята, и го последва към вратата. С ръка на дръжката, Скот погледна назад към брат си. — Ще те държа в течение за татко. А и за останалите неща, за които говорихме.

— Чакам с нетърпение — отговори язвително Райън.

— За какво друго говорихте с баща ми? — попита Чейс, докато слизаха надолу по стълбите. Скот сви рамене в отговор. От апартаментите и от двете страни бучеше музика. Две колежанчета, носещи велосипеди, влязоха през входната врата на сградата точно когато Скот и племенникът му излизаха. Те поздравиха Чейс, когото очевидно познаваха, и той им отговори с кимване.

— Къде изхвърляте боклука? — Скот се огледа наоколо.

— Отзад. — Чейс го поведе покрай сградата. Около шест метра деляха огромната стара викторианска постройка от съседната, така че се образуваше тъмна пътека, прилична на тунел. В края й имаше алея, която, благодарение на бледата луна, беше достатъчно осветена, че поне да виждат накъде вървят. Близо до подземен гараж бяха наредени контейнери за боклук. Чейс отиде до най-близкия и метна торбата вътре.

— Каза ли му за мен? — попита Чейс, докато Скот изхвърляше своята торба.

— Че си му откраднал пикапа или че си пил и пушил трева с приятелчетата си в къщата на дядо си? — Скот се отправи обратно към предната страна на сградата.

Чейс продължи.

— Знаеш.

— Не съм. Въпреки че му споменах за повторния брак на майка ти. Така че ще се наложи да му кажеш, че сме се срещнали някъде, ако попита.

— Това не е проблем. — Скот усети облекчението в гласа на Чейс. — Мога да му кажа, че съм те срещнал случайно. Ти си ме спрял, за да ме разпиташ за него. И без това той винаги казва, че си вреш носа там, където не ти е работа.

— Добре е да го знам. — Скот се сети, че според стандартите на известен наръчник за отглеждане на деца трябва да каже на племенника си да не лъже баща си, но тъй като и двамата вече се бяха пуснали по тази наклонена плоскост, не виждаше смисъл да се притеснява толкова.

Малък двор, разполовен от тухлена пътека, водеше към улицата. Тя беше тясна и по нея се редяха някога величествени викториански къщи, повечето от които сега бяха превърнати в сгради с апартаменти под наем. От двете страни имаше паркирани коли. Една — единствена улична лампа пръскаше жълтеникава светлина. Благодарение на нея, луната и многобройните прозорци на сградите улицата беше доста добре осветена. — Всичките ти приятели ли се появиха днес в офиса ми? — попита Скот, когато стигнаха колата.

— Да. Затова ли дойде тази вечер? Да ни провериш? — Гласът на Чейс стана войнствен.

— За да проверя теб. Не мислеше ли, че ще дойда? И да знаеш, че ще продължавам да го правя занапред. Направиш ли нещо, което не трябва, веднага ще те сгащя. — Скот погледна строго хлапето и се запъти към вратата на колата. — Качвай се.

Чейс се ококори.

— Да се качвам?

— Чу ме. Недалеч има магазин. Ще те закарам много бързо.

— Нямам пари.

— Спри да спориш с мен и влез в проклетата кола.

Чейс се качи. Скот потегли по улицата, докато племенникът му го гледаше смутен.

— Трябват ви мляко, хляб, сирене. Може би и няколко наденици. Зърнена закуска. Понички. — Магазинът се намираше на около километър разстояние. Когато стигнаха, Скот паркира и двамата с Чейс влязоха вътре. На входа взеха две пластмасови пазарски кошници — една за Скот и една за Чейс. — Ти върви натам, а аз ще вървя насам. Ще се срещнем по средата. Вземи всичко, което ти казах, ако го намериш. Ако си избереш нещо друго, вземи и него. Хайде да свършваме по-бързо.

Чейс се подчини и пазаруването им отне най-много около пет минути. Когато се върнаха в колата и потеглиха към апартамента на Райън, Чейс погледна Скот с крайчеца на окото.

— Татко вероятно ще се ядоса, че съм ти позволил да купиш всичко това.

— Кажи на баща си да си го… — Скот се спря, преди да успее да добави „завре отзад“ — Обади ми се, ако ти направи проблем. Кажи му, че вината не е твоя. Аз съм те накарал да дойдеш с мен.

— Това само ще го накара да се вбеси на теб.

Скот се засмя.

— Предполагам, че ще се наложи да се примиря с това. — Вече бяха на „Максуел Стрийт“. Скот отби и спря пред жилищната сграда, след което се обърна към Чейс. — Ако имаш нужда от нещо или нещо се случи с баща ти, веднага ще ми се обадиш. Разбрано?

— Разбира се. — От тона на момчето Скот се усъмни дали ще получи някакво обаждане изобщо. Събрал пазарските торби, Чейс се канеше да слезе от колата. В този момент той спря с ръка на дръжката. — Между другото, видях приятелката ти тази вечер. Ако искаш да надзираваш хората, вероятно трябва да провериш нея.

Скот не беше сигурен за кого говори Чейс. Той го погледна в мрака.

— Приятелката ми?

— Сещаш се, мацето. С краката. Лиса. Отидохме до къщата, от която някакво семейство е изчезнало преди много време. Момичетата и Ринко измислиха тази работа. Нещо като проект да се опитаме да установим какво се е случило със семейството. Тя беше там, когато отидохме. Просто лежеше на тревата в задния двор, сякаш беше умряла. Първо каза, че някой от къщата я ударил по главата, но после си промени мнението и каза, че е паднала. — Чейс сви рамене. — Каквото и да е, беше паднала на земята. Непрекъснато разтриваше мястото над ухото си, все едно я болеше. — Той демонстрира, прокарвайки пръст през косата си над дясното ухо.

— Какво? — Скот впери поглед в Чейс, който отново сви рамене, сякаш искаше да каже, че той не носи никаква отговорност за това. — Тя добре ли е? Къде е сега?

— Пет минути след пристигането ни вече се беше изправила и говореше. Беше дори в състояние да кара до Лексингтън, така че мисля, че е добре — каза Чейс. — Но нямам никаква представа къде е.

За щастие, Скот имаше. Объркан, той гледаше Чейс, без дори да го вижда. Установи, че мисълта Лиса да лежи в несвяст на земята, независимо каква е причината, не му допада.

— Благодаря, че ми каза. Сега се прибирай у дома и стой там.

— Разбира се, че ще остана у дома. Татко е буден. Взимам колата му само когато е мъртво пиян.

Скот сви устни и хвърли предупредителен поглед на племенника си. Все пак нямаше желание да си губи времето с лекции, въпреки че момчето плачеше за това. Той изчака нетърпеливо, докато Чейс слезе от колата и влезе в сградата. След това потегли за болницата. Караше по тесните улици твърде бързо, което беше признак за вътрешното му безпокойство.

„Какво, по дяволите, е правила, за да падне в безсъзнание на земята?“

Каквото и да се бе случило, ако познаваше добре Лиса, то в този момент тя се намираше в болницата с майка си.

 

 

Тя беше там, точно както и очакваше. Веднага щом асансьорът спря на четвъртия етаж и той слезе от него, я видя. По това време на нощта дългият, боядисан в синьо коридор беше почти пуст, като се изключеше една медицинска сестра, която буташе количка. Осветлението беше ярко, а климатикът охлаждаше добре. Мястото миришеше на дезинфектант. Лиса беше в коридора пред стаята на майка си, с гръб към него. Дългата й черна коса се спускаше по гърба й. Беше облечена със сив клин и обикновена бяла тениска, но все пак успяваше да изглежда ужасно сексапилна, незнайно как. Любовника я бе обгърнал с ръце, а тя се притискаше плътно към него и го целуваше.

Голяма изненада. На Скот никак не му харесваше гледката.