Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Shattered, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 58гласа)

Информация

Сканиране
Internet(2014)
Разпознаване и корекция
karisima(2015)

Издание:

Карън Робърдс. Живот в лъжа

Американска. Първо издание

ИК „Калпазанов“, София, 2011

Редактор: Мая Арсенова

Техн. Редактор: Никола Христов

Художествено оформление: Огнян Илиев

Коректор: Никола Христов

ISBN: 978-954-170-273-4

История

  1. —Добавяне

Глава 10

— Боже. — Скот спря внезапно и се отпусна на стол от ковано желязо, един от тези, разположени в далечния край на вътрешния двор. Тъмнината ги обгърна и скри в уединение. Лиса си отдъхваше в прегръдките му, завладяна от изтощение, докато — независимо от усилията й — няколко сълзи се стичаха от очите й. Той миришеше на пушек. Тя също. Кожата му беше влажна от потта и все още дишаше, сякаш току-що е взел участие в маратон. Несъмнено сърцето му биеше силно, също като нейното, макар че безумният ритъм вече се забавяше. Чувстваше го силен, здрав и удивително близък и се радваше на спокойствието на прегръдката му. Треперенето, което я измъчваше, заглъхваше и тя се притисна още по-близо до него в опит да поеме част от топлината му. Усети плавното движение на ръката му, когато той приглади косата й — дълга и небрежно разпиляна — отметна няколко паднали върху лицето й кичура и ги сложи зад ухото й.

— Лиса, говори ми. Ранена ли си? — Тежкото дишане на Скот се успокояваше. Гласът му все още беше дрезгав, но сега поне се разпознаваше.

Лиса кимна с усилие.

— Мама? — Тази думичка беше единственото, което успя да изрече, но дори и тя предизвика кашлица, толкова силна, че я заболяха дробовете.

— Тя е отвън на моравата. Всички успяха да излязат. Ти си последната. Трудно ли ти е да дишаш?

Облекчението, което почувства от новината, че майка й и всички останали са в безопасност, я накара да изпадне в безтегловност. Имаше странното усещане, че отплува нанякъде, ето защо отвори очи в опит да се пребори с него.

Откри, че гледа към силния врат на Скот, тъмната долна страна на брадичката му и широкия гръден кош под бялата риза, който беше разполовен от ръката й. Той гледаше надолу към нея, така че по-голямата част от лицето му оставаше в сянка. Все пак Лиса можеше да види очите му и напрегнатите му устни, както и това, че й се мръщеше. Това беше отговорният Скот и като осъзнаваше, че може да разчита той да се погрижи за нея, както и за всичко останало, тя усети как част от напрежението напуска тялото й. Дори като тийнейджър, той беше хладнокръвен и опитен и нищо от това не се беше променило. Ужасяващата картина на хванатата й в капан от пламъците майка, която дори не можеше да стане от леглото, я напусна. Но огънят бе все така реален…

Независимо от усилията, които полагаше, още сълзи се стекоха по бузите й. Облегната на Скот и радостна, че той е тук, Лиса си пое дълбоко дъх и отново се разкашля.

— По дяволите, Лиса, отговори ми. Трудно ли ти е да дишаш?

По остротата на тона му тя предположи, че я очакват изкуствено дишане и сърдечен масаж, ако не отговори в следващите няколко секунди.

— Добре съм, от… пушека е.

— Сигурна ли си? Имаш ли някакви изгаряния?

Той я погали по гърба. Усетила нежното приплъзване на ръката му, Лиса изведнъж осъзна с какво е облечена: сатенено потниче и шорти, с които обикновено спеше. Комплектът беше сребрист, с тънки презрамки и дантела между бюста и късите свободни панталонки, които едва покриваха горната част на бедрата й. Дрехите разкриваха голяма част от тялото й. Но това беше Скот, така че нямаше особено значение.

— Не мисля. — Тя се изкашля отново. Подсмърчаше и мигаше, опитваше се да овладее сълзите, които все още напираха от очите й.

— Седни и ме остави да погледна. — Той отметна ръцете й, сключени около врата му, и я изправи да седне в скута му. Замаяна, Лиса отново се закашля, когато погледите им се срещнаха. Като я погледна косо в мрака, Скот попита внезапно:

— Плачеш ли?

— Не.

— Да, плачеш. По дяволите, защо пък да не плачеш? Имаш пълното право. — Стиснал устни, сякаш да се възпре от по-нататъшни приказки, той се наведе над нея и я огледа от главата до петите, очевидно проверяващ за следи от изгаряне.

— Не виждам нищо. Можеш ли да се движиш?

— Да. Виж. — Като повдигна едновременно и двата си крака, тя започна, за голяма негова радост, да мърда с пръстите на краката си. — И ако искаш да знаеш, не плача. Очите ми сълзят от дима.

— А, това ли било?

— Да. — Обзе я нов пристъп на кашлица и тя се свлече на гърдите му. Главата й се отпусна на рамото му и се настани така, сякаш беше част от него. Ръцете му отново я обгърнаха и за момент тя затвори очи и си позволи удоволствието просто да се чувства в безопасност.

— Можеше да загинеш. — Изведнъж гласът му прозвуча грубо. — Беше на косъм.

Тя потрепери.

— Мисля, че ми спаси живота.

— И аз така мисля.

Лиса леко се усмихна, доволна да разбере, че все още може.

„Типичният арогантен Скот“, помисли си тя и отвори очи.

— Защо да скромничиш.

— Това „благодаря“ ли означава? А между другото, скромността се надценява.

— Това е твое мнение. И да, означава именно „благодаря“ — каза тя и отново започна да кашля.

— Пак заповядай. Спри да говориш. Трябва да насочиш цялата си енергия в дишането.

Обгърната отново от ръцете му, тя постоя за момент мълчаливо, като се възползва от съвета му. Глух трясък и ярка светлина, които можеха да бъдат причинени единствено от сгромолясването на друга част от покрива под напора на пламъците, я накараха да подскочи.

— Не мисли за това — посъветва я Скот. — Просто дишай.

Като си пое покорно въздух, тя отново се закашля и погледът й се премести против волята й към гледката, която бяха оставили зад гърба си. Огънят обгръщаше страната от покрива, където беше коминът. Талази от гъст черен дим се носеха из въздуха. При мисълта за това, което губеше — стаята си, дрехите и всичките си вещи, цял един живот, пълен със спомени — всичко в нея се преобърна. Още сълзи потекоха по бузите й.

— О, Скот, къщата… — Гласът й се изгуби.

Ръцете му я обгърнаха още по-силно. Притегли я леко към себе си.

— Всичко ще бъде наред.

— Част от покрива пропадна.

— Това е само една къща. Просто камък, дърво и боя. Може да се възстанови.

— Знам, но…

— Обичаш я. Знам, че те боли.

— Какво се случи? — Тихият вик дойде направо от сърцето й, докато тя изтриваше с треперещи пръсти сълзите, стичащи се по бузите й.

— Не знам.

Тя отново започна да кашля.

— Трябва да отида при мама.

— Да, трябва. Тя лежеше отпред на тревата, когато дойдох. Не се движеше и една жена се беше надвесила над нея — нощна гледачка ли сте й наели? — за да й окаже първа помощ.

— О, не!

Тя направи несполучлив опит да стане от скута му, но той я изпревари и се изправи, като я държеше на ръце. Тя го прегърна през врата, докато той прескачаше ниската каменна стена, като крачеше по посока на предния двор. Скот я носеше с лекота и тя отново се изненада — не, по-скоро не се изненада — от силата му.

— Не е нужно да ме носиш. Добре съм.

— Ще се почувствам по-добре, ако ми го каже някой с медицинско образование.

Тя понечи да отговори, но отново избухна в кашлица.

— Каза ли нещо? — Гласът му беше сух.

— Сериозно, свали ме долу — каза тя, малко пресипнала, докато той наближаваше ъгъла на къщата. Веднага, щом заобиколят, всички на моравата ще ги видят. Усещането да бъде в ръцете му беше хубаво, странно и какво ли не още — все чувства, които бяха прекалено смущаващи за нея, за да ги анализира точно сега, когато й се виеше свят, дробовете я боляха и беше натъжена от загубата. Но при мисълта за това, което Робин и Анди можеха да кажат, ако ги видеха така, тя се сгърчи леко в знак на протест.

— Скот…

Усети как той свива рамене.

— Твоя воля.

Той спря и като я придържаше с ръка около кръста я остави да стъпи на краката си. Гъстата, окосена трева беше хладна и мека под стъпалата й. Мекият нощен въздух милваше голите й крака и ръце. Коленете й трепереха и за момент тя си помисли, че няма да я удържат. Ако Скот не я държеше, Лиса щеше да залитне. Той й помогна да запази равновесие и тя с благодарност се облегна на него.

— Трябва да те прегледа…

Воят на приближаващи сирени накара Скот да млъкне, а Лиса — да вдигне глава.

— Мили боже, толкова се забавиха. — Тя се закашля, но поне кашлицата й вече не беше толкова дълбока и мъчителна. Миризмата, отвратителната миризма ставаше все по-силна и Лиса не искаше даже да си помисля какво означава това.

— Прекалено дълго. — Строгостта на тона му казваше това, което той се въздържа да добави: ако тя трябваше да чака те да я спасят, нямаше да се измъкне.

Сирените вече бяха достатъчно силни, за да заглушат рева на огъня. Чуваха се някъде наблизо и Лиса се зачуди дали пожарните коли са пристигнали вече. Нямаше как да разберат, защото алеята не се виждаше от мястото, където стояха.

— Насам. Бързо.

Слабият вик накара и двамата да погледнат в тази посока. Младо момче — Лиса беше почти сигурна, че е същото, което Скот изпрати да съобщи за спасението й, когато излязоха от къщата — изскочи иззад ъгъла на къщата и се втурна към тях или по-скоро към страничната врата, като правеше знак на някого да го последва. Този някой се оказа мъж в тъмна униформа, който изтича след него. Носеше нещо, приличащо на раница, в едната си ръка. Очевидно най-накрая бе пристигнала пожарна кола, линейка или нещо подобно. Лиса реши, че мъжът навярно е парамедик.

— Чейс, насам — викна Скот и махна с ръка. Момчето промени посоката. — Племенникът ми — прибави той, като се обърна към Лиса. Тя смътно си спомняше, че брат му се бе оженил преди години и имаше дете, но това беше първият път, когато виждаше хлапето. Мъжът зад Чейс промени също посоката. Усетила мъжките погледи върху себе си, Лиса внезапно се почувства неудобно от своята разголеност.

— Трябва ми пеньоар — каза тя повече на себе си, отколкото на Скот.

— Този човек е парамедик — съобщи Чейс задъхан, когато ги достигна. Погледът му се плъзна по Лиса, той ококори очи, след което бързо се обърна към Скот. — Тъй като не се появихте отпред, реших, че тя може да има нужда от него.

— Браво! — каза Скот.

— Има ли някой ранен? — Леко задъхан, парамедикът стигна до тях и спря. Огледа и двамата. В тъмното беше трудно да се определи със сигурност, но Лиса реши, че мъжът е на нейната възраст. Тя се почувства неудобно заради оскъдните си нощни одежди и се зарадва на мрака, който й помагаше да се прикрие.

— Не — отговори Лиса, отдръпна се от Скот и потисна кашлицата си.

В същото време обаче Скот каза:

— Прегледайте я за вдишване на дим.

— Нека да ви преслушам. — Парамедикът посегна към чантата си.

— Нямам време. Трябва да отида при майка си — решително отказа Лиса, и се запъти към предната морава. Гърлото й беше възпалено, гърдите я боляха, беше леко замаяна и нестабилна, но нищо от това нямаше значение. Ако можеше, щеше да тича до предната част на двора, но за съжаление това не беше по силите й в момента. Обаче твърдо можеше да ходи.

— Може да я прегледат в болницата — чу да казва парамедикът, вероятно на Скот, и осъзна, че тримата бяха точно зад нея. — Но според мен, щом може да ходи и говори така, няма сериозни увреждания.

Лиса заобиколи къщата и мигновено забеляза колите: три пожарни и две линейки. Сирените им виеха, а сигналните им светлини хвърляха ярки червени отблясъци в нощта. Около дузина пожарникари стремглаво се спускаха към къщата. Парамедици се трупаха около фигурите на моравата. От това разстояние изглеждаха малки, но нямаше съмнение кои бяха: майка й лежеше по гръб на тревата, а около нея бяха Робин, Анди и Лин. На земята до тях имаше носилка и докато Лиса гледаше със свито сърце, майка й бе качена на нея. Вдигнаха я и се отправиха към линейката.

— Чакайте — извика Лиса, след което хукна, като се препъваше. Скот беше непосредствено зад нея. Сграбчи ръката й и затича заедно с нея, за да й помогне да се задържи на краката си. Робин, която следваше носилката, се обърна назад при вика й. Лиса й махна. Робин каза нещо на останалите, но никой не забави темпото. Лиса успя да стигне до линейката точно когато качваха носилката. На ярката светлина вътре тя забеляза, че майка й е смъртно бледа. Кожата й беше като восък, устните — разтворени, челюстта й — отпусната. Привързана към носилката, тя беше покрита до подмишниците с бял чаршаф. Над него се виждаше ивица от синята й нощница без ръкави. Очите й бяха затворени и тя изглеждаше в безсъзнание или дори по-лошо.

Страх заседна като буца в гърлото на Лиса. Тя стисна здраво ръце. Сърцето й биеше мъчително.

— Майко!

Марта не реагира по никакъв начин. Без да може да се качи в линейката, тъй като парамедиците, които все още прехвърляха майка й от носилката на леглото, препречваха пътя й, Лиса се огледа обезумяла и срещна измъчения поглед на Анди.

— Какво й се е случило? В капана на огъня ли попадна?

— Там, където бяхме, нямаше огън, само малко дим. Изведохме я навън в добро състояние. После тя просто… припадна — каза Анди. Той беше по синя памучна пижама, а Робин, също толкова уплашена, носеше нощница на цветя до коленете. Само Лин в своята бяла униформа на медицинска сестра изглеждаше спокойна.

— Може би заради шока. — Робин чупеше ръце от мъка. — Тя видя къде точно е пожарът. Каза името ти и после…

— Започна да трепери. — Самият Анди звучеше разтреперан. — После очите й се обърнаха и… това беше.

— Възможно е да е получила лек апоплектичен удар — каза Лин.

Ужас прониза сърцето на Лиса.

— Къде я водят?

— В Медицинския център на „Университета Кентъки“ — Лиса знаеше, че той се намира в Лексингтън. Лин звучеше обезпокоена и това отново я уплаши. — Там са най-добре оборудвани за такъв случай.

— О, боже! — За момент, когато страхът за майка й се разби в нея като вълна, Лиса се почувства изтощена. Насили се да се вземе в ръце. Тя беше всичко за майка си, ето защо трябваше да бъде силна.

— Ще вляза при нея в линейката. Аз съм дъщеря й — каза тя на парамедиците, които продължаваха да се суетят около пациентката си. Все още нямаше място за нея. Един от тях — пълничък побелял мъж с очила — вдигна очи към нея, след което погледна останалата част от групата.

— Само един член от семейството може да се качи — каза той и се върна към задълженията си.

— Това ще съм аз. — Лиса се хвана с едната ръка за вратата на линейката и се приготви да се качи.

— Ето, вземи това. — Беше гласът на Скот.

За своя изненада, тя усети допира на дреха върху раменете си — тънка, топла и леко пропита от миризмата на дим. Един бърз поглед надолу беше достатъчен, за да разбере, че Скот си беше свалил ризата и й я бе дал. Тя пусна вратата и с благодарност мушна ръце в ръкавите на дрехата.

— Благодаря. — Качи се в линейката и се загърна с двата края на ризата. Погледна назад към Скот точно когато някой — тя предположи, че е шофьорът — затваряше вратите.

— Ще се видим в болницата — викна Робин и добави: — Вземи и това. — Тя й хвърли чифт чехли, след което вратите се затвориха с метален звън. Лиса бързо си намери място на една от пейките, вградени в стената. Обу се — чехлите бяха от син хавлиен плат и за щастие й бяха по мярка — закопча ризата на Скот и нави прекалено дългите ръкави. Дрехата леко миришеше на него. Не се учуди, когато установи, че това й харесва. Парамедиците не й обръщаха никакво внимание. Бяха заети с поставянето на кислородна маска на лицето на майка й и на система.

— Как е тя? — попита боязливо Лиса, когато линейката потегли.

— Жизнените й показатели са стабилни — отговори белокосият парамедик, като сядаше до нея. Другият парамедик — млада и слаба жена с къса кестенява коса — каза нещо от другия край на леглото, но сирените попречиха на Лиса да чуе.

Ръцете на майка й сега бяха открити — маркучът на венозната система излизаше от едната — и Лиса плъзна дланта си около нейната, докато линейката летеше към Лексингтън. Чувстваше ръката на майка си студена и безжизнена.

— Тук съм, мамо — каза тя, с надеждата, че Марта все още може да я чуе.