Карън Робърдс
Живот в лъжа (1)

Пролог

1 май 1981 г.

— Мамо, някой отново ни наблюдава от гората.

Петгодишната Мариса Гарсия сграбчи майка си за бледожълтия пуловер, докато прошепваше предупреждението. Плетивото от ангорска вълна беше мъхесто и меко и тя се държеше за него с всички сили. Поклащаше се зад двайсет и осем годишната Анджела Гарсия като опашката на хвърчило, докато се взираше ужасено в тъмния силует, който беше сигурна, че вижда да се крие в шубрака под дърветата до чакълестата алея.

При един по-силен порив на вятъра клоните прошумоляха и проскърцаха. Потръпваща, Мариса извърна поглед и стисна още по-здраво пуловера. Осветлението в къщата все още не беше включено. Беше много тъмно, тъй като и фаровете на колата бяха изключени, а наоколо нямаше други къщи. Само луната поглеждаше крадешком към тях, надвиснала над полюшващите се върхове на дърветата — бледо снопче светлина, тънко като фина бяла хартийка, залепена на тъмното пурпурно небе.

— Няма никой в гората, скъпа. — Тонът на майка й беше нервен. Ръцете й бяха заети с покупки и тя вървеше бързо през тревата, мокра от падналия по-рано през деня дъжд, към задната врата на малката им тухлена къща, без дори да си направи труда да погледне към гората. Смяташе, че Мариса си измисля. Мариса наистина често си фантазираше.

Но не и сега.

— Да, има. — Но Мариса каза това отчаяно, защото вече знаеше, че никой няма да я послуша.

— Мариса е бебе, Мариса е бебе… — Това беше брат й, Тони, който бе почти на седем. Като полюляваше пазарската чанта, която носеше, над главата си, така че зърнената закуска, питките за хамбургери и пликът с пържени картофи вътре имаше опасност да изпаднат, той танцуваше наоколо и правеше гримаси на сестра си.

— Престани, Тони. — Майка им беше кисела тази вечер, защото закъсняваха да се приберат. Навън вече се беше стъмнило напълно, което значеше, че почти наближава седем, а баща й се прибираше по това време и ако вечерята не беше на масата, когато влезе през вратата, той щеше да се сърди.

Когато баща й беше сърдит, я плашеше.

Понякога — знаеше, че не е хубаво да мисли така — но понякога тя въобще не харесваше баща си.

— Ето, Мариса, вземи това. — Майка й бутна една пазарска чанта към нея. Не й харесваше Мариса да се държи за дрехите й. Анджела винаги й повтаряше това и Мариса знаеше, че връчената й от майка й чанта е знак да я пусне. Тя дръпна ръце от мекото плетиво и взе чантата, защото така искаше майка й, а тя се опитваше да бъде добра, въпреки че невинаги успяваше.

— Днес ме наказаха — каза Тони, въпреки че не му пукаше. Той имаше неприятности в училище и това притесняваше мама. Всъщност много неща, изглежда, притесняваха мама напоследък. Вече не се усмихваше много. Не и както преди.

— О, Тони. Какво направи?

Мариса остави майка си и Тони, и за да внимава с пазарската чанта, в която бяха яйцата — майка й разчиташе на нея. Другата ръка на Мариса беше обвита грижовно около Джина — кукла в почти естествен ръст, която беше получила за рождения си ден миналата седмица. Джина беше страхотна — кукла от типа „Най-добрата ми приятелка“, каквато всички момичета у дома имаха и каквато тя искаше толкова много, но никога не беше очаквала да получи, защото беше скъпа. Куклата дори приличаше на нея — със същата черна коса и дрехи. Получаването й като подарък щеше да направи рождения й ден най-хубавия досега, ако не живееха тук. Тя мразеше тази нова къща, мразеше новото си училище, мразеше децата, които я наричаха дебела, въпреки че не беше — беше здрава, както казваше мама — мразеше, че татко сега живее с тях през цялото време. Но най-много мразеше гората, която се издигаше от всички страни на къщата и приличаше през зимата на голям, черен кокоши крак, а сега, когато дърветата се бяха раззеленили, хвърляха сянка над къщата и двора, така че през деня винаги изглеждаше тъмно и страшно. В гората имаше същества със святкащи очи, които можеше да види нощем през прозореца на стаята си, а напоследък имаше и хора. Тя никога не ги бе виждала, не и като нещо повече от тъмни сенки, криещи се сред дърветата. Но знаеше, че са там. Знаеше, че са зли. Беше опитвала и преди да каже на майка си и брат си, но те не искаха да я чуят. Сега един от хората сенки се беше върнал. Можеше да почувства тежестта на погледа му върху себе си, да усети неговата омраза въпреки разстоянието, което ги делеше. Тя сви рамене отбранително и забърза по задните стълби след майка си.

Веднага след като вратата се отвори, Луси дотича — подскачаше, лаеше, хвърляше се върху тях и се въртеше в кръг, защото се радваше много да ги види. Луси беше тяхното куче. Тя бе голяма, черна и космата — помияр, както казваше Тони — и те я имаха, откакто Мариса се помнеше. Взеха я със себе си, когато се преместиха от Мериленд в Кентъки миналата есен. Мариса знаеше, че Луси също не харесва Кентъки. Трябваше да я държат заключена по цял ден вътре, защото новата къща нямаше ограда и те нямаха достатъчно пари да построят такава, а Луси обичаше да гони съседските крави. Какво всъщност е това място, на което кравите живеят в съседство?

„Искам да си отида у дома“, помисли си тя, докато всички, включително и Луси, се трупаха в малката и грозна кухня. Осветлението беше пуснато, а вратата беше затворена и заключена зад тях. Нощта и гората останаха навън.

Домът им беше в Мериленд — хубава бяла къща сред другите къщи наоколо и само едно голямо дърво в двора. Толкова много й липсваше, че когато си помислеше за него, имаше чувството, че ще се разплаче. Ето защо се опитваше да не мисли. Но тази вечер — тъй като навън беше тъмно, те бяха закъснели, баща й щеше да се сърди, а в гората имаше някой — тя отново се сети за дома.

Усети тежест в гърдите си, както се случваше понякога, когато си спомнеше.

— Бързо, да приготвим вечерята. Мариса, ти можеш да сложиш масата. Тони, вземи каишката на Луси, изведи я на двора и я вържи. — Майка й вече разкъсваше полиетилена на пакет кайма и мяташе съдържанието му в големия сребрист тиган на печката. От това и от кутията на тезгяха до дюзата Мариса разбра какво ще правят за вечеря — макарони полуфабрикат.

Ставаше, но не беше любимото й.

— Внимавай. Навън в гората има някой — каза тя на Тони, докато започваше да вади чисти чинии от съдомиялната машина. Той поведе Луси обратно навън в тъмното, вързана сега за каишката, за да не тича след разни стари крави. Мариса беше подпряла Джина в един ъгъл, така че куклата да може да гледа. Искаше й се да я сложи да седне на масата, но Тони щеше да й се подиграва, а татко нямаше да разреши. Само майка й я разбираше за Джина.

— Няма, тъпачко — каза Тони, а майка й въздъхна.

— Днес получих награда — каза Мариса на майка си, когато останаха сами. Не обичаше да споделя такива неща пред Тони. Той щеше да се чувства зле, защото никога не получаваше награда. Щеше да бъде лош и да си има неприятности, а това я караше да се чувства зле. Ето защо не говореше пред него. Наградата беше голям сребърен медал, който носеше на синя панделка на врата й. Тя вдигна металния диск, за да може майка й да го разгледа. — Защото съм читател със синя лента. Виж, има моето име на него.

Майка й спря да бърка каймата, за да погледне медала, а след това й се усмихна.

— Еха, Мариса. Браво. Наистина се гордея с теб, скъпа.

Мариса също й се усмихна. Понякога, когато беше сама с мама, както сега, се чувстваше, сякаш отново си бяха у дома. Сякаш нищо не се бе променило.

— Татко се прибра. — Провлачвайки кална следа след себе си, Тони влезе в кухнята, а заедно с него нахлу хладен, дъхащ на влага, полъх, който развя сините карирани завеси над кухненската мивка, преди момчето да затръшне вратата след себе си. Кухнята вече миришеше на готвещата се кайма и на лек дъх на газ от пропускащата дюза, така че ароматът от свежия въздух просто се смеси с кухненския.

— Ооо! — Разтревожена, майка й сграбчи консерва зелен фасул и консерва царевица от торбите, които още не бяха изпразнени, и притисна отварачката към капака на фасула. Скрибуцащият звук се присъедини към цвъртенето на каймата, тъпия удар от калните обувки на Тони, които той захвърляше, и лая на Луси отвън. — Върви да си сложиш пижамата, Тони. Имаш кал по целите джинси. И си измий лицето и ръцете.

— Луси не спря да скача по мен. Тя ме изкаля.

Луси не харесваше да я оставят самичка навън в тъмното. Не обичаше и да е вързана. Също като Тони и нея, а и мама, Луси просто искаше да влезе вътре.

Фасулът и царевицата бяха в тигани на печката, Тони не се виждаше никъде, а Мариса току-що бе взела Джина, когато Майкъл Гарсия влезе през задната врата. Той беше як, макар и не много висок, но в джинсите си, бархетната риза и ботушите се струваше огромен на Мариса. Баскетболна шапка беше нахлупена на главата му и под периферията й устата и очите му изглеждаха напрегнати.

„Татко е ядосан.“

Забеляза това веднага щом го видя. Стиснала здраво Джина, пъхнала палец в устата си, тя се промъкна боязливо по-близо до майка си, независимо че непрекъснато й се повтаряше да не се доближава прекалено близо до печката.

— Боже, имах ужасен ден. — Майкъл прокара поглед от калните следи на Тони до пазарските торби, поклати глава при вида на всичко това, затвори вратата и отиде до средата на кухнята, за да стовари нещо на масата. Прилепила гръб към шкафа до печката, достатъчно близо до майка си, че да усети хубавия парфюм, който тя винаги слагаше за работа, Мариса притисна по-близо Джина и засмука още по-силно палеца си. — Вечерята още не е готова? Сигурно се шегуваш.

— И аз току-що се прибрах. — Майка й никога не реагираше сърдито на баща й, никога не крещеше. Тя просто ставаше по-кротка, когато той бе наоколо, сякаш се опитваше да остане незабелязана. Мариса предполагаше, че понякога и майка й се страхува от него. — Ще бъде готова след минутка.

— Какво е това, което готвиш? — Той погледна тиганите на печката и се намръщи. — Пак ли тоя боклук?

— Парите не стигат, Майк.

— Мен ли обвиняваш за това? — Той звучеше толкова ядосан, че гърлото на Мариса пресъхна. Би сграбчила полата на майка си, ако имаше свободна ръка. Но не го направи, така че й оставаше само да седи там и да се опитва да бъде невидима. — Преместихме се в това селяндурско градче заради теб.

— Знам.

Мариса установи, че да се опитва да бъде невидима не помага. Внезапно очите на баща й се спряха върху нея. Стомахът й се сви. Когато той беше в лошо настроение, трябваше да си го изкара на някого. Обикновено това беше Тони, защото той бе много по-шумен, по-голям и по-труден за пропускане. Но Тони не беше свършил с обличането на пижамата си, най-вероятно умишлено. Така че оставаха мама и тя.

— Изкарай си палеца от устата — изрева той толкова силно, че Мариса подскочи, а ръката му се протегна, сякаш искаше да я шамароса. Това толкова я уплаши, че едва не подмокри гащите. Тя извади палеца си от устата, след което напъха ръката с мокрия, лъщящ, издайнически пръст зад гърба си. Знаеше, че да си смуче палеца е лошо нещо. Той й го бе казвал и преди.

— Вечерята е готова. — С тиган в ръка, майка й се отмести от печката, за да сервира по чиниите. — Мариса, би ли отишла да викнеш Тони, моля те?

Мариса кимна, промъкна се покрай майка си и излезе от кухнята, като хвърли последен ококорен поглед на баща си. Не се затича, защото знаеше, че той ще се ядоса още повече.

— Не се захващай с нея, Майк. Няма да търпя това.

Тя чуваше тихия глас на майка си, докато влизаше в коридора, който свързваше трите малки спални и банята с всекидневната.

— Ще търпиш всяко проклето нещо, което ти кажа да търпиш, разбра ли? След това, което направи, си ми длъжница и не го забравяй.

— Плащам си за това, нали? Тук съм.

— Да, тук си. И двамата знаем защо.

Нищо от това нямаше смисъл за Мариса, а и тя не чу нищо повече, защото откри Тони. Той беше във всекидневната, свит в ъгъла на дивана, облякъл пижамата си и гледащ телевизия с намален звук, защото не искаше да прави нищо, с което ненужно да привлече вниманието на баща им.

— Вечерята — съобщи Мариса, след което добави с поверително шепнене: — Той е бесен.

— Той е скапаняк — каза Тони горчиво, а Мариса зяпна ужасена. Не им се разрешаваше да използват лоши думи. Но пък на Тони никога не му пукаше от това, какво не им е позволено да правят.

— Тони! Мариса! — извика майка им.

Тони стана от дивана.

— По-добре да оставиш куклата тук. Знаеш, че той не обича да я разнасяш навсякъде, където ходиш.

— Да, Тони — каза Мариса смирено, защото беше вярно. Татко винаги й крещеше за това, а той наистина побесняваше, ако трябваше да крещи за едно и също нещо непрекъснато. Тя отнесе Джина в спалнята си, подпря я внимателно на стената до вратата и отиде да вечеря.

Никой не каза нищо по време на вечерята, а Мариса приключи възможно най-бързо. Когато всички свършиха да се хранят, татко каза, че отива навън, и излезе, а останалите си отдъхнаха.

Тя помогна на майка си да почистят масата, докато Тони си пишеше домашните в кухнята при тях. После майка й я приготви за къпане. Точно излизаше от ваната и мама я увиваше с кърпа, когато чуха Луси да лае навън.

— Татко ти трябва да се е прибрал — каза мама с въздишка.

Стомахът на Мариса се сви.

Миг след това се чу звукът от отварянето на кухненската врата и от затръшването й.

— Анджи! Анджи, довлечи си задника тук!

Майка й все още беше приклекнала до нея и я бършеше с кърпата. Ръцете й спряха да се движат и тя замръзна с поглед към кухнята. След това се изправи бързо, но не и преди Мариса да забележи проблясъка на страх в очите й.

— Облечи си нощницата и си лягай. Кажи на Тони, че съм казала и той да си ляга. — Гласът на майка й беше тих.

— Мамо. — Мариса искаше да се хване за майка си, но тя вече бе изчезнала. Полата й шумолеше, докато вървеше бързо по коридора. Докато промушваше през главата си нощницата, Мариса чуваше как баща й крещи неприлични неща. Сърцето й започна да бие бързо, кожата й настръхна. За да не слуша, тя взе медала и го сложи на врата си, след което отиде за Джина. Прегърнала силно куклата си, тя се запъти към стаята на Тони, за да му каже да си ляга. Вратата му беше затворена. Помисли си, че вероятно я е заключил, което значеше, че ще се наложи да почука, което пък от своя страна значеше, че татко може да чуе, да дойде в коридора и да я види.

Прекара цялата нощ разтреперана.

Внезапен трясък от кухнята я накара да подскочи. След това майка й изпищя — звук, толкова силен и пронизителен, че ушите я заболяха — и баща й се развика. Сърцето на Мариса се сви от ужас. Чу се силен удар, после още един — като фойерверки, изстрелвани от къщата. Ледено предчувствие премина надолу по гръбнака й.

— Мамо!

Изтича да намери майка си. Миг по-късно се озова на прага на кухнята. С изцъклени очи и широко отворена уста, Мариса наблюдаваше най-ужасяващата гледка, която някога бе виждала. Сърцето й се блъскаше в гърдите толкова силно, че тя едва чуваше, а всяка глътка въздух представляваше усилие. Баща й лежеше по очи на пода в голяма локва светлочервена боя. Майка й се обърна към нея, а жълтият й пуловер започна да почервенява, сякаш нещо разцъфваше на него — някакво ужасно цвете се уголемяваше с всяка изминала секунда, поглъщайки я отвътре.

„Мамо!“

Но Мариса беше толкова ужасена, че не успя да издаде нито звук, въпреки че отвори уста.

— Бягай, Мариса — изпищя майка й. Лицето й беше бяло като платно и страшно. — Бягай, бягай, бягай!

Забеляза, че в стаята има още някой, тъй като нещо зад майка й помръдна. Мигновено тя разбра в сърцето си, че е един от хората сенки в гората. Обладана от смъртен страх, Мариса се извъртя и побягна като заек. Писъците на майка й ехтяха в ушите й. Хукна през всекидневната, втурна се през входната врата, докато нощният въздух профучаваше покрай нея навътре в къщата. Прегази през тревата, студена и хлъзгава под босите й крака, като залиташе в тъмнината, подгонена от човека сянка.

Нямаше къде другаде да отиде. Хлипаща от страх, тя се затича към гората.