Ридли Пиърсън
Смъртоносно лято (91)

90.

Как си?

Все така. Ти? Ще ми се обадиш ли?

Кевин набра номера на Самър още щом получи съобщението й.

— Здрасти — каза тя. Звучеше така, сякаш се радваше да го чуе.

— Здрасти — отвърна той. — Как върви тенисът?

— Не съм играла.

— А трябва.

— Все едно слушам баща си.

— Как е той?

— Все така. Притиснат от проблеми. Може да се наложи да поживея при леля ми. Гадост. — Помежду им се възцари мълчание, но тя побърза да го наруши: — Е, не е чак толкова страшно.

— Аз… непрекъснато мисля за теб.

— Аха. Аз също — отвърна Самър. — Психоаналитикът ми казва, че това е нормална реакция.

— Моят казва, че трябва да продължа напред… Де да беше толкова лесно.

— Налага се да дойдем.

— Тук?

— Аха. За някакво изслушване или нещо подобно.

— Не мисля, че някога бих могъл да летя отново — каза той. — Все това сънувам. Пламъците…

— Баща ми плака като бебе. Извинява се. Сякаш това може да промени нещо. Все повтаря, че той бил виновен за всичко… Пфу!

— Чичо ми казва, че хората вършат странни неща, когато са притиснати в ъгъла.

— Не му търси оправдания — сряза го тя.

— Трябва да му простиш.

— Няма начин.

— Има начин — каза Кевин. — И да отиде в затвора, какво от това? Може да дойдеш да живееш тук или нещо такова.

— Да бе, и как ще стане това?

— Може пък и да стане.

Мълчание.

— Е, ще те видя ли, като дойдеш тук? — попита той.

— Ако ме потърсиш — отвърна Самър.

Кевин се опита да последва съвета на психоаналитика: да не задържа нищо в себе си и да изрича на глас всичко, което му хрумне. Не беше толкова лесно, но все пак се чу да прошепва:

— Работата е там, че… Мисля за теб непрекъснато. Чувствам се като…

— Млъкни — прекъсна го тя. — И аз те обичам. Ти си най-добрият ми приятел. Завинаги.

Най-добри приятели. Завинаги.

Кевин преглътна, опитвайки се да овладее треперенето на гласа си.

— Не… при мен е различно. По-силно е от приятелство.

— Да, знам — призна тя.

Той изведнъж се почувства много добре. Просто великолепно.

— Ще дойда да те видя, когато пристигнеш.

Стори му се, че я чу да плаче. Няколко секунди по-късно Самър измърмори някакво извинение, че трябва да ходи някъде, и затвори.

Кевин стискаше телефона в ръка и го гледаше втренчено. Сети се за момента, когато звънна на чичо си след излитането на самолета. Спомни си как остави телефона в процепа на скалата зад хижата и как чичо му го похвали, че това е помогнало да го проследят до ранчото. Замисли се дали да не звънне на каубоя, за да му благодари за всичко, което старецът бе направил за него. Беше поканен да прекара известно време в хижата, където можеше да лови риба или да ходи на рафтинг по реката. Сигурно щеше да е забавно, ако отидеха двамата с чичо му. Но нямаше никакво намерение да лети дотам. Ако изобщо някога се върнеха в този район, щеше да се наложи да вървят пеш, с раници на гръб.