Ридли Пиърсън
Смъртоносно лято (90)

89.

Колко типично за Джери: да организира семейна вечеря същия ден, когато внукът му е бил измъкнат от затънтения горски пущинак. Беше обсебен от общественото мнение за семейството му. Уолт смяташе, че тази негова невроза се дължеше на смъртта на Робърт. Джери се чувстваше длъжен да покаже на всички, че семейство Флеминг са добре и че заедно могат да победят всяко нещастие. Ако Норман Рокуел беше жив, Джери щеше да му възложи поръчка за семеен портрет.

Нещата започваха да си идват по местата.

Лошият избор на време пасваше идеално с лошия избор на място. Джери настояваше срещата да се състои в „Пайъниър“ — който се намираше чак в Кечъм — вместо в някое приятно ресторантче на територията на Хейли. Но Кевин обичаше „Пайъниър“ и нямаше намерение да влиза в спор с дядо си. Не и сега.

Зашиха раната на Кевин в „Сейнт Люк“ и го преместиха в частна болнична стая, където той спа в продължение на шест часа, преди да бъде изписан и прехвърлен на грижите на майка си. Майра бе необичайно тиха през цялото това изпитание. На Уолт му отне няколко часа да осъзнае, че се е молила за момчето си.

Шерифът прекара почти целия неделен ден в телефонни разговори и срещи. Накрая, капнал от умора, най-сетне успя да свика съвместна пресконференция с ФБР, където старателно подчерта, че успехът на операцията се дължеше на сътрудничеството между неговото управление и тяхната агенция. По някакво необяснимо, дори сюрреалистично стечение на обстоятелствата, ФБР успя да скалъпи отговори на почти всички зададени въпроси. В крайна сметка, според формулировката на официалното изявление, ставаше въпрос за „добре координирана съвместна акция, довела до успешно възстановяване на активите“. Под „активи“ говорителят имаше предвид двамата тийнейджъри.

Самата вечеря протече доста мъчително. Насилствено поддържан разговор, изпълнен с фалшив ентусиазъм, по време на който Майра, добила кураж от бялото вино с лед, спомена Боби и всички присъстващи млъкнаха.

— Така ми е писнало от всичко това — обади се Кевин.

Уолт не беше сигурен дали говореше племенникът му или силната доза обезболяващи.

— Моля? — проточи Джери.

— Баща ми, неспособността на семейството да преодолее смъртта му и да запази спомена за живота му. Не искам да си спомням онзи ден, искам да помня дните преди него. Искам да кажа… хора, съвземете се… стига!

Кевин забеляза слисаното изражение на дядо си и насочи вниманието си към печен картоф с размерите на футболна топка. Но после се случи нещо, което според Уолт несъмнено се дължеше на обезболяващите: момчето вдигна глава и смело погледна Флеминг старши право в очите.

— Работата е там — каза Кевин, — че аз съм този, който откри тялото му… без значение дали е било самоубийство, или не…

След тези думи Джери се надигна няколко сантиметра от стола си.

— О, да, наясно съм с всичко — продължи младежът. — Но изобщо не ме е грижа как е умрял. Интересува ме единствено как е живял. Той беше добър баща. Може би не толкова умен като чичо Уолт и не толкова смел като теб, но това просто го правеше по-различен, а не по-лош.

Майра бе заровила лицето си в салфетката, а раменете й се тресяха. Уолт положи длан върху гърба й и тя се наклони към него.

— Освен това ми писна, че никой никога не говори за него. Държите се така, сякаш не е съществувал, а това на мен просто не ми върши работа. Днес той беше там с мен.

Кевин прободе картофа с вилицата си и я остави на масата.

— Пуснах оръжието заради него. Нямам представа дали съм постъпил правилно, или не. Но повече няма да се преструвам, че той никога не е съществувал. — Огледа присъстващите един по един. — Това е. Просто го приемете.

Обезболяващите определено си казваха думата, защото изявлението му бе последвано от лукава усмивка, която той се опита да прикрие, но не успя. А сетне, внезапно и необяснимо, започна да се смее — отначало съвсем тихичко, като кискане. Но после смехът му изригна отвътре и зарази цялата маса — като вирус, в това число и Джери. Неудържимият им смях привлече вниманието на претъпкания ресторант. Смееха се за един мъртъв човек и всички ги гледаха, всички ги забелязваха. Това беше смях, който накара Джери да се почувства горд.

* * *

Преди да тръгнат обратно към долината по вече функциониращия мост, Кевин помоли да се отбият за минутка до „Сън Вали Лодж“. Уолт отлично знаеше, че момчето не възнамерява да говори с шефа си, който така или иначе нямаше да е там в неделя вечер. Но го остави пред входа на хотела, а двамата с майка му останаха да го чакат в черокито в пълно мълчание. Майра не знаеше какво да каже, ала за разлика от друг път дори не се опита да завърже разговор.

После раменете й отново се разтресоха и тя бръкна в чантата си, за да потърси кърпичка.

— Благодаря ти — прошепна дрезгаво тя.

— За нищо — отвърна Уолт, вперил поглед през предното стъкло към червеникавата фасада на хотела. За миг се сети за Хемингуей, както правеше всеки път, когато се намираше наоколо. Изпита гняв към Теди Съмнър, но положи усилие да го потисне. Нямаше никаква представа как — и дали изобщо — този човек може да бъде подведен под отговорност. Кантел беше мъртъв, а най-вероятно и връзката помежду им. Уолт разполагаше със записите от двата разпита и трябваше да реши какво да прави с тях.

Кевин излезе от хотела няколко минути по-късно. Вървеше някак наперено въпреки превръзката през рамото си. Настани се на задната седалка с уверено, почти самодоволно изражение на лицето.

— Всичко наред ли е? — попита Уолт.

— Всичко е наред — отвърна момчето.

— Вече всичко е наред — пресекливо промълви Майра, неспособна да овладее сълзите си.

— Мамо, моля те — каза Кевин. — С нея сме просто приятели.

Раменете на Майра продължаваха да се тресат, но вече от смях. Смееше се в кърпичката си и хвърляше погледи към Уолт, а насълзените й очи преливаха от искрено изумление.