Ридли Пиърсън
Смъртоносно лято (88)

87.

Между скалите отекна пукот от изстрел. Ехото го понесе наоколо и създаде измамното впечатление, че последва втори. После трети.

— Кевин! — изпищя Самър, когато го видя изправен върху скалата с разперени ръце, като Христос на кръста.

Младежът усети остро пробождане в дясното рамо — не точно болка, по-скоро присъствие на нещо непознато и плашещо. Ударът на куршума го завъртя на една страна и опръска лицето му със собствената му кръв. Той загуби равновесие и падна върху скалната издатина.

Отвори очи и установи, че все още е в съзнание.

Двамата пилоти бяха замръзнали по местата си с насочени към него оръжия.

Каубоят излезе тичешком от скривалището си и с няколко бързи крачки се приближи към тримата, които стърчаха на пътеката с гръб към него, вперили погледи в Кевин. Джон удари пилота в ребрата и го просна на земята. Чу се изстрел, но Кевин не разбра чие бе оръжието. Тогава Джон грабна Самър през кръста и я сгуши в прегръдка по такъв начин, че тялото му да й служи като щит срещу куршумите, които очакваше да завалят към него. Той хукна към скалите, залитна, но някак успя да запази равновесие и продължи да тича, стиснал здраво момичето в ръцете си.

Вторият пилот вдигна пушката към него и се прицели.

Никелираната повърхност на револвера проблесна на около педя разстояние от лицето на Кевин.

Без да губи време в размисъл, той посегна към него, опря пръста си в спусъка и протегна ръка.

От гърба на втория пилот, точно зад сърцето, изригна червена струя. Той не помръдна. Беше мъртъв, макар че продължаваше да стои прав. Вместо да падне, мъжът се огъна и клюмна на пътя като марионетка, чиито конци бавно са били отпуснати. Коляното му удари брадичката и главата му се отметна назад.

Пилотът постави ръцете си на тила и се разкрачи. Последва мъртвешка тишина. Не се чуваха нито птици, нито катерици; дори вятърът утихна. Сякаш целият свят бе затаил дъх. Кевин дори не бе осъзнал кога е натиснал спусъка. Но в доказателство за това имаше не само кръв, но и мъж, който със сигурност беше мъртъв. И докато се възхищаваше на точния си изстрел, стомахът му се разбунтува и той повърна.

Самър и каубоят не се виждаха наоколо. Надяваше се, че са успели да стигнат до скалите.

Кевин пусна пистолета и цевта докосна кожата на ръката му, преди да падне в пръстта. Металът беше студен. Оръжието изобщо не бе произвело изстрел.

Джон ли бе застрелял мъжа?

В този миг се чуха стъпки. Някой тичаше право към него. Тогава Кевин осъзна, че е изгубил Мат от погледа си. Грабна револвера и за част от секундата изпита тревожното усещане, че вече е закъснял. Извъртя се настрана, намери спусъка и се прицели там, където скалистият хоризонт се срещаше с небето.

Стъпките заглъхнаха. После се появи нечий силует.

Кевин затвори очи и натисна спусъка.

Чу се пукот, последван от мощно кънтене в ушите му. Мирисът на барут увисна във въздуха.

Момчето отвори очи. Силуета го нямаше. Имаше само скали и небе. И нито следа от Мат.

— Свали оръжието, Кевин!

Той чу гласа на човека, когото изгаряше от желание да види на мястото на онзи, който изгаряше от желание да го убие. Чу гласа на чичо си, не на Мат. Нима слухът му си правеше номера с него?

Преди да напусне тази земя, Кевин бе твърдо решен да извика в съзнанието си преломния момент в своя кратък живот: мига, в който откри тялото на баща си. Обикновено успяваше, но не и този път. Виждаше единствено ясносиньо небе и пухкави бели облаци.

— Кевин!

Макар да му се струваше невъзможно, това наистина бе гласът на чичо му, на Уолт.

Младежът върна в съзнанието си — като на видеозапис — изстрелите, които надупчиха гръдния кош на втория пилот. Чичо му можеше да улучи кибрит от сто метра разстояние.

— Кевин, остави ли оръжието? Свали оръжието!

— Добре — отвърна той едва чуто и пусна револвера. — Готово. — Пистолетът се подхлъзна по скалата и падна в тревата.

Кевин чу някакъв шум и отмести поглед към пилота. Мъжът вече лежеше по очи, но продължаваше да държи ръцете си на тила. Каубоят стоеше на няколко крачки встрани с насочена към него пушка. Ризата му я нямаше, а гърбът му бе целият в кръв.

Лицето на Уолт предпазливо се подаде над ръба на скалата. Той протегна ръка и помогна на племенника си да се изправи.

Мат лежеше в странна поза на десетина метра от тях; очите му мигаха, краката му потръпваха, а в гърдите му зееха две дупки. Кевин извърна поглед встрани.

— Извадих късмет, че изобщо не те бива в стрелбата — каза Уолт.

— Мислех, че е…

— Как е ръката ти?

— Била е и по-добре — отвърна Кевин. После извика: — Самър?

Чичо му се усмихна.

— Тук долу съм! — чу се гласът й в отговор.

За Кевин нищо друго нямаше значение; това бе единственото, което искаше да чуе. Но после пред погледа му започнаха да се мержелеят пурпурни кръгове и го обзе внезапна слабост.

— Ранчо „Морган“ — съобщи Уолт по радиостанцията си.

— Той добре ли е? — извика уплашено Самър.

— Ще се оправи — отвърна шерифът. — Всичко ще бъде наред.

Кевин усети как силните ръце на чичо му го вдигат от земята и го завладя такова спокойствие, каквото отдавна не бе изпитвал. И после всичко потъна в мрак.