Ридли Пиърсън
Смъртоносно лято (84)

83.

Скоростта и пъргавината, с които се движеше каубоят, изумяваха Кевин. През последните няколко минути Джон се преобрази напълно; сякаш с нахлузването на армейски кубинки и премятането на пушка през рамо свали трийсет години от плещите си. Държеше се като уличен пес, надушил следа. Момчето полагаше огромни усилия да не изостава.

— Чакай ме! — извика Кевин.

— Изостанеш ли, си е за твоя сметка — извика Джон в отговор; фъфленето му би изглеждало комично, ако причината за липсващите му зъби не бе толкова сериозна.

Тогава Кевин разбра: това беше лична вендета. Къмбърланд не правеше това заради Самър, а заради себе си.

Тичаха в продължение на четиридесет и пет минути, без да спират, докато стигнаха до втория лифт — и отново пресякоха реката. През цялото това време Джон не обели и дума, сякаш не искаше да прахосва енергия в излишни приказки. Изоставиха тясната пътека за сметка на по-краткия, но по-труден маршрут през пресечена местност.

Старецът знаеше накъде се е запътил. А в главата си имаше таймер, който отмерваше времето: не спираше да поглежда ръчния си часовник.

Каубоят смяташе да устрои засада на похитителите.

Двайсет минути по-късно — повече от час след като прекосиха каньона с първия лифт — Джон най-после спря да тича. Дори не дишаше тежко, макар че ризата му бе подгизнала от пот. Той предложи на Кевин вода и момчето жадно отпи от бутилката.

Къмбърланд вдигна поглед към небето, за да провери къде е слънцето — досущ като в старите каубойски филми — и изведе Кевин отвъд пределите на гората, до върха на отвесни скали, побелели от птичи изпражнения. Намираха се на седем-осем метра над тясна планинска пътека, опасваща мочурище, обрасло с висока до коленете трева. Зад него имаше овъглена гора, осеяна с мъртви борови дънери, като стражи на пост — десетки хиляди свидетели на разрушителната огнена стихия. Застиналото околно мъртвило и почернялата дървесна кора създаваха усещането за гробище.

Нищо хубаво не ни чака на това място, помисли си Кевин.

Каубоят извади бинокъл и внимателно огледа пътеката под тях и района от лявата им страна.

— Няма следи… изпреварихме ги — гордо изфъфли той.

— Откъде знаеш, че ще минат оттук?

— Това е пътеката до Морган Крийк, или поне онова, което е останало от него. Тези момчета искат да се измъкнат по най-бързия начин. Проблемът с правенето на план се състои в това, че обикновено се придържаш към него.

— А какъв е твоят план? — попита Кевин, неспособен да прикрие тревогата си. — Не можеш да ги застреляш просто ей така.

— Нима очакваш, че ще водя преговори?

— Съвсем хладнокръвно, така ли?

— Тяхната кръв е също толкова хладна, колкото твоята и моята. Нямам друг избор.

— Но Самър е с тях!

— Температурата на нейната кръв не е по-различна.

Духаше хладен вятър, въпреки изгряващото слънце, и Кевин потръпна.

— Тя е на първо място — натърти той. — Няма да предприемаме никакви действия, докато не се уверим, че тя е в безопасност.

— Не можеш да сложиш каруцата пред коня, синко.

— Тя е на първо място!

— Чуй какво ще ти кажа. Те нямат полза от нас. Освен това сме виждали лицата им. Знаем имената им. Ще ни очистят, без да им мигне окото, а това скоро ще се отнася и за момичето. В момента тя е ценна за тях, но това няма да продължи дълго. Сега трябва да насочим вниманието си върху това, което ще й причинят, преди да я убият.

— Те няма да я убият.

— Разбира се, че ще я убият.

— Защо тогава не убиха нас? Защо ни пуснаха по реката?

— Тук ще ни се предостави една-единствена възможност — каза Джон, без да отговаря на въпроса му, сякаш не го чуваше. — Най-добре ще е да се стегнеш, синко. Имам нужда от теб… Самър има нужда от теб. Ако тръгнеш да разсъждаваш, че има и друг начин да се измъкнем от тази каша, ще действаш плахо, а това е недопустимо. Къде се изгуби онзи Джон Уейн, когото видях у теб?

— Кой?

— О, боже! — Старецът отново огледа района. — Имаш ли някакви познания за човешката природа?

— Предполагам…

— Като започнем да стреляме по тях, кое е първото нещо, което ще направят?

— Да стрелят по нас?

— Кое е второто?

— Да потърсят прикритие?

— Ти не каза ли, че си син на полицай?

— Чичо ми е шериф.

— Ето, виждаш ли? Прихваща се по роднинска линия. Да, ще търсят прикритие. А ако някой стреля от високо, където сме ние, тогава?

— Някъде долу, предполагам… между скалите.

Каубоят внимателно се вгледа в лицето на момчето.

— Наясно ли си вече… как точно ще го направим?

— Не мога да застрелям никого. Така де… може би бих могъл, но не съм сигурен.

Къмбърланд отново разтегли устни в беззъба усмивка.

— Казах ти вече, това не е твоя работа.

— Каква тогава ще е моята работа?

— Надцевката е добра само от близко разстояние, а аз дълбоко се съмнявам, че тези момчета ще успеят да се справят с пистолета. Освен това, ако грабнат оръжието, трябва да пуснат момичето. Ключът към успеха на нашия план е в разузнаването и предварителната подготовка.

— Искаш да бъда твой разузнавач, така ли? Това го умея.

— Не. Разузнавателната част се състои в следното: пушката е заредена със сачми за обстрел на птици, но те не знаят това. Причиняват силна болка, могат дори да ослепят човек, предполагам. Но не могат да убият никого, още по-малко пък мен.

— Това какво трябва да означава? — попита Кевин и присви очи подозрително. — Нали не планираш да бъдеш прострелян?

— В тези работи, синко… не можеш да планираш какво точно ще се случи.