Ридли Пиърсън
Смъртоносно лято (83)

82.

Десет минути след като се разделиха, Уолт чу конски тропот зад себе си и разбра кой е, без да се обръща. Конете вече се бяха запенили и издишваха пара, когато той пое по рядко използваната пътека. Слезе от коня си и внимателно огледа както сухата пръст, така и околната растителност. Джери бе прехвърлил товарния кон на Брандън, за да може да настигне сина си.

Уолт все още не бе казал на баща си за обаждането във връзка с признанието на Съмнър. Реши да изчака.

Джери не за пръв път ставаше свидетел на завидната способност на сина си да анализира следи. Но за разлика от друг път, сега той му спести циничните си коментари, с които всъщност може би прикриваше факта, че се гордее с него. Малцина бяха следотърсачите — ако изобщо имаше такива — които можеха да се мерят с шерифа.

— Това са същите следи от гуми, които видяхме край потока — каза Уолт.

— Аха…

Джери не бе забелязал никакви следи от гуми край потока.

— Три седмици, може би четири. Най-пресните следи сочат към реката. — Уолт посочи с ръка нататък. — Не превозват провизиите си с лодка, твърде трудоемко е. Как не се сетихме за това? — В гласа му се долавяше вълнение. — Пунктирът на картата е нещо, създадено не от природата, а от човешка ръка. Това е въжена линия.

Щом стигнаха до лифта, Джери пропусна да похвали сина си за прозорливостта му.

— От другата страна е ранчо „Мичъм“, нали? — каза старият Флеминг така, сякаш го бе очаквал. После погледна картата. — Има още два в южна посока оттук. Така, ето какво ще направим. Обади се на Брандън да си довлече задника тук веднага. Речните такъми няма да ни трябват, а ако имаме нужда от храна, ще вземем от ранчото. Първо ще се прехвърлим от другата страна и ще проучим периметъра, което значи… Какво има?

Уолт отново се бе подпрял на коляно и осветяваше с фенерчето малък участък светла пръст в края на лифта.

— Седалката е от тази страна — каза той.

— Е, и?

— Дай да погледна подметките на ботушите ти.

Джери се подпря на металния стълб и вдигна крак.

— Двама души… — заяви Уолт и насочи фенерчето към гората. — Виждаш ли релефа на повърхността? Проливен дъжд. Тези следи са пресни, от последните няколко дни. Единият отпечатък е голям, от армейска кубинка. Другият е младежки, татко, от спортна обувка, четирийсет и трети номер. Сещаш ли се чий може да е?

— Ако се опитваш да ми попречиш да премина оттатък, просто забрави.

— Седалката е от тази страна — повтори Уолт. Внимателно обходи близките дървета и огледа земята под ярката светлина на фенерчето. — По-едрият човек е тръгнал оттук тичешком. — Докосна пръстта на няколко места. — Тези са пресни, съвсем пресни.

— Защо не искаш да преминем от другата страна, защо упорстваш, сякаш не искаш да приключим с това? Да не би да храниш някаква надежда, че Бюрото ще измъкне случая от ръцете ти? За това ли става въпрос?

— Да, за това става въпрос. Ето защо изключих телефона си и изоставих екипа си. Защото очаквам да ме отзоват от случая, ако нещата се объркат. — Той посочи към дирите. — Четирийсет и трети размер. Това е Кевин. Ето защо седалката е от тази страна на реката: Кевин е прекосил каньона с един от похитителите. Не с момичето. Има само един чифт отпечатъци от спортни обувки. Кубинките са тръгнали оттук с тичане. Тези на Кевин — с нормален ход. Може би Кевин е избягал, дошъл е тук с лифта сам и после са го проследили.

— Нека отидем до ранчото, да огледаме и да видим какво е положението.

— И да загубим цял час. — Уолт посочи към гората. — Кевин е тръгнал натам.

— Интуиция, нищо повече.

— Не, логично предположение, базирано на познания… Има голяма разлика.

— Трябва да съберем факти и улики, да проследим най-обещаващата нишка и да намерим самолета. Ей толкова ни остава до финала! — Баща му сви палеца и показалеца си на около сантиметър разстояние помежду им. — Ще започнем от местопрестъплението.

— Без мен — каза Уолт и се изправи. — Ти върви, ако искаш. Ще държим връзка. Можеш да ме уведомиш по радиостанцията, че съм сгрешил. Но накъдето и да са тръгнали тези двамата — а аз смятам, че се движат към ранчо „Морган Крийк“ — можем да им устроим засада. Ще пратя Брандън на пост в края на същата пътека, по която дойдохме. Ще ги притиснем от двете страни.

— А ако грешиш?

— Имаме информация, че момичето се е обадило на баща си от самолета.

— Какво?

Уолт кимна.

— Измъкнахме признание от бащата. Идеята била негова, застрахователна измама. Запознал се с Кантел, докато снимали някакъв филм. Сключил сделка с него да открадне самолета и да получи откуп срещу информация за местоположението му от застрахователната компания. Ако неговата дъщеря и твоят внук не бяха на борда, ако пилотът не бе налетял на ято гъски над Болди, планът им можеше и да успее.

— Бащата на момичето?

— Точно така.

Последва дълго мълчание.

— Е, признавам, впечатлен съм.

Уолт съжали, че не разполага с диктофон.

— Според нея — продължи той — никой не е пострадал при приземяването. В това число и Кевин.

— А ти кога възнамеряваше да ми съобщиш това?

— Може да държат момичето в ранчото. Може би само Кевин е успял да избяга. Но това със сигурност е Кевин — каза той и посочи към дирите. — И аз възнамерявам да го последвам.

Баща му свъси вежди и сви юмруци.

— Има и друга вероятност… — предположи Уолт. — Но няма да ти хареса.

— Задръж я за себе си.

— Замисли се само за секунда, татко. Те нямат нужда от Кевин. За какво им е той? Самолетът е при тях, момичето — също. Освобождават Кевин. Казват му, че след ден-два ще срещне хора. Но това е лъжа, разбира се. Те просто искат той да стигне колкото се може по-далеч от ранчото, така че никой никога да не открие тялото му.

— Затваряй си устата.

— Човекът с армейските кубинки тича, защото има работа за вършене. Може би самото преследване му доставя удоволствие.

— Казах ти да млъкнеш!

— Трябва да вземем решение.

Джери погледна към бездната на речния каньон, сякаш за да се увери, че седалката действително се намираше от тяхната страна.

Тогава на Уолт му хрумна нещо. Покатери се на кулата, достатъчно високо, за да опипа скрипеца.

— Не е точно топъл — извика той, — но в никакъв случай не е студен колкото останалата част от металната конструкция… Трийсет минути, а може би и по-малко.

— Опитваш се да убедиш сам себе си, че си прав, не виждаш ли? Въобразяваш си, че всичко ще протече леко и безпроблемно, а нищо никога не протича леко и безпроблемно. Не мога да играя по свирката ти — каза Джери. — По протокол си длъжен да започнеш от местопрестъплението — ранчото — и да разширяваш периметъра постепенно.

Уолт усещаше непреклонността на баща си, нежеланието му да позволи на уликите да диктуват следващата му стъпка, и се зачуди до каква степен тази негова съпротива се дължеше на онзи случай отпреди трийсет години. Река, заобиколена от гора, подобна на тази, само че по-голяма. По всяка вероятност парашутът на Д. Б. Купър бе паднал в река Колумбия и той се бе удавил. Нямало е никакви дири, които да бъдат проследени. Специалният отряд на Джери не бе имал никакъв шанс да открие Купър, но баща му продължаваше да мъкне вината за този провал върху собствените си плещи.

— Единствено наблюдение, нищо повече — каза Уолт.

— Ще докладваш лично на мен. Не предприемай никакви действия без подкрепление — без мен или Брандън.

— Добре, добре — кимна Джери, който вече се приготвяше да заеме седалката.

— Искам да чуя съгласието ти. Никаква самоинициатива. Загубихме Боби. Не мога да загубя и теб.

— Или Кевин.

— Или Кевин — повтори Уолт.

— Добре, ще чакам за подкрепление.

— Дръж радиостанцията си включена. Никакви оправдания.

— Никакви оправдания. Разбрахме се — каза Джери.

— Ще съжаляваш, че не си дошъл с мен.

Баща и син не откъсваха очи един от друг.

— Гледай да не ме излъжеш — предупреди го Уолт.

— Губим ценно време — изсумтя Джери.

Той се настани в седалката и закопча предпазната верига.

— Мамка му! — промърмори. — Никога не съм харесвал панаирджийски въртележки.