Ридли Пиърсън
Смъртоносно лято (82)

81.

Движеха се бавно заради босите крака на каубоя. Кевин и Джон следваха извивките на Мичъм Крийк, докато излязоха от пролома и стигнаха до издигнато плато, което граничеше с поляната, опасваща хижата в радиус от километър в северна посока. Позната територия за Джон след всичките години, прекарани в стопанисване на имота, и той смело крачеше през тъмната гора, използвайки за ориентир потока от лявата им страна. Стъпваше изненадващо енергично, сякаш босите му крака не го притесняваха ни най-малко.

Звездите на небето бяха изчезнали. Отне им трийсет минути да стигнат до края на сечището около хижата. Джон посочи към висящите въжета в далечината. Кевин ги проследи с поглед нагоре и различи четири дребни фигури. Изглеждаха като насекоми върху нишки от паяжина. Намираха се много близо до върха.

— Това са те, в пълен комплект — въздъхна старецът с облекчение.

— Ще се катерим ли? Аз имам страх от височини.

— Не. Както казах, те трябва да са взели всички въжета, ако имат мозък в главите си, а те имат. Ще ги издърпат след себе си. Ако искаме да ги настигнем, трябва да прекосим реката и да изминем три километра нагоре по течението до онзи лифт. С него ще пресечем пролома и тогава имаме шанс да се изравним с тях, в зависимост от скоростта, с която се движим. — Той отново погледна към върха на скалата. — Ще бъдат капнали от катеренето и едва ли ще имат сили да тичат. Ако побързаме, може и да успеем.

— Тук има ли някаква храна? — попита Кевин.

— Може да ни видят, ако тръгнем към хижата точно сега. Не бива да рискуваме, заради момичето. Ще поседим тук няколко минути и ще ги изчакаме да се прехвърлят през върха. После ще се снабдим с провизии от хижата. В стаята си имам ловна пушка; едва ли са я намерили. Великолепно оръжие е. Стреля по-добре от всичко, което те носят със себе си.

Кевин усети как косъмчетата по ръцете му настръхват. Тонът на каубоя категорично подсказваше, че всякаква възможност за прошка е изчезнала. Щеше да освободи Самър — каквото и да му струваше това. Щеше да ги убие, без да му мигне окото, ако се наложеше. Младежът осъзна, че вече бе негов съучастник.

Джон сякаш прочете мислите му.

— Не си длъжен да идваш с мен — каза той. — Ти свърши огромна работа, синко. Справи се отлично. Мога и сам да довърша започнатото. Те са на моя територия. Това е моето ранчо — така го чувствам, като мое — и смятам да им покажа какво заслужават за стореното. Ти спаси живота ми. А аз ще спася приятелката ти заради теб.

— Идвам с теб — заяви Кевин.

Каубоят се усмихна.

— Защо ли не се изненадвам? Но двамата с теб ще трябва да се разберем за едно. Аз ръководя нещата. Ти ще правиш това, което ти кажа. Безпрекословно! А ако се наложи да убием някого, това ще е моя грижа. Не искам да тежи на твоята съвест, синко.

— Искам да я измъкнем оттам — промълви момчето.

— Знам. Но после ще трябва да продължиш живота си. Не искам да имаш спомени, които вечно да те преследват.

— Звучиш така, сякаш няма да ти е за пръв път.

Джон извърна поглед встрани.

— Някои хора — каза — живеят в изолация, защото така им харесва. Други — защото го заслужават.

Каубоят се облегна на близкия дънер и затвори очи.

— Десет минути — добави той — и ще са прехвърлили върха.

* * *

След известно време — може би половин час или повече — каубоят вече бе преоблечен в сухи дрехи и обут с чифт кубинки. Войнишки кубинки, помисли си Кевин. И двамата носеха раници на гръб, а Джон бе преметнал през рамо армейска пушка. Той предложи на младежа никелиран револвер с къса цев, 38-и калибър. Зареден с шест патрона и кутия резервни, които сложи в джоба си. Джон му показа как да го презарежда и го предупреди да не го използва, освен ако животът му не зависи от това. „Не нейният, не моят; единствено твоят“ — подчерта той. И Кевин се съгласи.

Сред цвъртенето на катерици и чуруликането на птици двамата тичаха нагоре по тясната пътека към върха на стената на каньона, в северна посока от пистата. Тук, от пътеката, се откриваха удивителни гледки: отдясно — към реката, която лъкатушеше двайсетина метра по-надолу, а отляво — към ловния резерват.

Каубоят тичаше с лекота през високопланинския въздух, необременяван нито от наклона, нито от товара си. Младежът полагаше усилия да не изостава. Възрастният мъж преливаше от енергия — дали заради това, че живееше втори живот благодарение на Кевин, или просто защото искаше да си отмъсти на похитителите. Едно беше сигурно: той нямаше никакво намерение да чака Кевин. Това бе негова лична мисия.

Няколко минути по-късно стигнаха до лифта, който свързваше стените на каньона. Беше много стар, с кули от поцинкована стомана от двете страни, поддържащи дебело въже, от което висеше паянтова седалка. Към седалката бяха прикрепени две въжета: едното служеше на пътника да се издърпа до отсрещната страна, а другото се използваше за връщане на седалката обратно.

Кевин тръгна пръв. Седалката се клатеше застрашително и той се чувстваше като на тръни. Стараеше се да не гледа надолу, докато дърпаше въжето до отсрещната кула. Джон издърпа седалката обратно и го последва.

Изминаха още десет минути.

Едва тогава Кевин осъзна, че е уморен до смърт. Имаше чувството, че не може да направи и крачка повече.

— Нали каза, че тук някъде има четириколесен мотоциклет?

— Има — отвърна каубоят, — но оттук до Морган Крийк няма пътека, така че не ни върши работа. Ще вървим пеш. Не изоставай. Ако все пак ме изгубиш от поглед, следвай реката и след около пет километра в южна посока би трябвало да стигнеш до другия лифт.

Младежът сърдито изгледа Къмбърланд. Как смееше старецът да допусне, че той може да изостане толкова много, та да има нужда от инструкции?

Точно в този момент Джон хукна през гората и за секунди изчезна от погледа му.