Ридли Пиърсън
Смъртоносно лято (78)

77.

Макар небето да бе сменило цвета си от светло мораво на сапфиреносиньо, във вътрешността на гората продължаваше да е тъмна нощ. Водеха Джон и Кевин надолу по дървените стълби към пистата отвъд реката. Кевин за пръв път попадаше в такъв непрогледен мрак; сърцето му преливаше от разкаяние, а краката му отказваха да го слушат. Двамата с каубоя вървяха един до друг в мълчание, а в ушите им кънтеше шумът на реката.

Момчето предположи, че похитителите им смятаха да заключат и двама им в самолета. Не знаеше какво възнамеряваха да правят със Самър, но само при мисълта за това го обземаше гняв към каубоя. Трябваше да окажат съпротива, а не да се предават безропотно.

Стигнаха до равното поле край коритото на реката. Кевин забеляза пилота, който стоеше на брега до надуваема лодка и някакво оборудване. Щом се приближиха, младежът видя, че там имаше построен малък пристан.

Нагоре по течението внушителни скали образуваха тясна клисура, през която реката бушуваше и се пенеше, а по-надолу, в района край ранчото, се разширяваше и течеше по-спокойно. Кевин разбра какво предстоеше, без да чака обяснение от Джон, който изглеждаше видимо разтревожен.

— Трябва да ни подсигурите достатъчно провизии — каза Джон. — Най-близкото място, откъдето можем да се снабдим с храна, е на четири дни път надолу по реката.

— Наясно сме с това, не се тревожи — каза пилотът, стиснал в ръка пистолета на каубоя.

— Освен това ще ни е нужен комплект медикаменти против ухапване от змия, както и воден филтър…

— Стига! Ще получите това, което ви дадем. Бъдете доволни, че няма да ви оставим завързани тук, да умрете от глад. Обмисляхме и такъв вариант, при това доста сериозно.

— Без слънцезащитен крем и брезентово покривало сегашното ви предложение ще бъде по-лошо от варианта да умрем от глад тук…

— Казах да си затваряш устата.

Двамата похитители си размениха погледи, които Кевин разбра дори и в тъмното.

— Тях изобщо не ги е грижа — заяви момчето. — Просто искат да се отърват от нас. Предпочитат реката да ни убие. По този начин смъртта ни няма да се води убийство.

— Стига си дрънкал.

— Възнамерявате да изкатерите Шейди и да се прехвърлите оттатък — каза каубоят. — Видях, че сте си подготвили екипировка.

— Това изобщо не ти влиза в работата — сряза го вторият пилот.

— Ще вземете ли момичето? — попита Джон.

— Ти май не разбираш от дума — изръмжа вторият пилот и светкавично стовари дръжката на пистолета в тила на каубоя. Беше по-нисък от Джон и ударът попадна малко над врата му.

Каубоят залитна напред, но остана в съзнание и успя да запази равновесие.

— Опитвах се да ти кажа — с мъка изрече Къмбърланд, — че ако момичето ще идва с вас, най-добре ще е да тръгнете по северния маршрут. — Той си пое дълбоко дъх. — Има два възможни маршрута. Макар че южният изглежда по-лесен от ниското, горе около върха става доста по-труден. Момичето няма да се справи, освен ако не е опитен алпинист. Всъщност никой от вас няма да се справи. Освен това бъдете нащрек, когато минавате покрай ястребовото гнездо по северния маршрут. Тези проклети птици са в гнездото си през половината от времето и ще ви погнат не на шега. През останалото време са във въздуха и нападат в гръб. По това време на деня са в гнездото си. Повярвай ми, едва ли си виждал нещо по-страшно от разярен ястреб, усетил опасност за гнездото си.

Вторият пилот очевидно искаше да го накара да млъкне, но в същото време го слушаше с интерес.

— Добре, разбрах — каза той. — Сега влизай в лодката.

— А ръцете ни? Как ще направляваме лодката? Още на първия завой водата ще ни запокити към Вдовишката стена и с нас ще бъде свършено.

— Ще ви развържем.

Спуснаха лодката в реката. Вторият пилот кимна на момчето и каубоя; те нагазиха във водата и несръчно се покатериха вътре. Пилотът ги последва и развърза ръцете им, докато вторият пилот държеше пистолета насочен към тях. Кевин се зачуди дали би имал куража да стреля и дали щеше да улучи от разстояние десетина метра. Каубоят вероятно си мислеше за същото.

Тогава лодката се разклати и потегли надолу по течението, където въздухът бе по-хладен и подухваше вятър, какъвто не се усещаше на брега.

Движеха се бързо надолу по течението и секунди по-късно се изравниха с лиърджета, който стоеше замаскиран с клони в края на пистата. Двамата пилоти ги наблюдаваха.

— Ходил ли си някога на рафтинг? — попита Джон и прекрачи Кевин, за да се премести по-близо до носа. Гласът му звучеше изключително делово.

— Няколко пъти.

— Аз ще поема управлението. А ти прави каквото ти кажа веднага, без да разсъждаваш. Разбра ли?

— Да, сър.

— Засега стой отдясно. Ще има две команди: греби напред, греби назад. Аз ще върша останалото. Чакат ни четири дни път. По това време на годината нивото на реката е ниско и няма да е чак толкова зле, но няма да е и лесно… особено на тази светлина.

— Не можем да я изоставим — каза Кевин.

— Е, вече го направихме. Първата ни реална възможност за измъкване е след два дни, а това значи около шейсет километра надолу по течението. Тези тримата са много хитри. Няма мърдане от тази река през следващите два дни.

— Не може да няма начин да се върнем обратно в ранчото.

Тогава каубоят избълва няколко команди за гребане и младежът веднага се зае с изпълнението им. Самолетът изчезна от погледите им, а встрани от тях се появиха страховити скални блокове.

— Ще скоча — каза Кевин. — Няма да я изоставя.

— Кротувай на мястото си, хлапе. Тази река е опасна.

— Ами ако се покатеря по скалата?

Още щом го изрече, забеляза колко високи и колко стръмни ставаха скалите.

— Нищо не можем да предприемем, докато все още ни наблюдават. А сега греби напред!

— А когато ни изгубят от поглед…? — попита момчето през рамо.

— Има една възможност. Нарича се Мичъмски водовъртеж, но ние му казваме Вдовишката стена. Нататък по течението реката прави ляв завой. Бързеят Мичъм продължава напред и се удря право във Вдовишката стена. Покрай ранчото минава един изворен поток, който образува водопад край Стената. Но водовъртежът, дори при спокойно течение е много опасен. Ако припариш с лодка край него, ако не успееш да вземеш завоя, ще те запокити право в скалата с такава сила, че ще те изхвърли от лодката. Това е. Или ще плуваме, или ще се удавим.

— Аз мога да плувам — каза Кевин.

— Течението тук е много коварно, синко. Двама души загинаха там преди десетина години. Не е шега работа.

— Но ако успеем, ще можем да ги проследим. Да ги заловим.

— Ще вземат със себе си цялата екипировка за катерене, бъди сигурен.

После Джон даде още нареждания за гребане.

Кевин видя завоя пред тях, на около километър разстояние надолу по течението. Встрани от него, в основата на скалите, бурен водовъртеж се удряше в каменната стена и образуваше бяла пяна.

— Но тези момчета очевидно не знаят или не са се сетили, че има въжена линия, която пресича реката на около километър нагоре по течението. Така снабдяваме ранчото с провизии. Имаме четириколесен мотоциклет, който стои скрит на източния бряг, и с него изминаваме двайсетте километра до най-близкия път. Бихме могли да прекосим реката с лифта, да тръгнем нагоре по течението и отново да я прекосим с другия лифт, на около пет километра по-нагоре. Така отново ще се озовем на техния бряг. И ще имаме възможност да спасим момичето.

— Трябва да го направим.

Скалният блок до завоя се виждаше все по-ясно. Кевин осъзна, че не разполагаха с почти никакво време за планиране и умуване. Реката диктуваше по-нататъшните им действия и вземаше решенията вместо тях.

— Имаме една-единствена възможност — каза каубоят, — а течението е коварно. Излезем ли от лодката — няма връщане назад. Или стигаме до брега с плуване, или течението ни отнася обратно в реката, но без лодка.

— Значи не можем да оставим лодката да бъде погълната от водовъртежа — каза младежът. — Ако не успеем да стигнем до брега, трябва поне да се опитаме да настигнем лодката по течението.

— Изпразни хладилника — изкомандва Джон.

Кевин веднага изпълни нареждането. Каубоят направи ловка маневра с лодката и я задържа в средата на реката. Едновременно с това завърза парче канап за дръжката на хладилника и здраво затегна възела.

— Хладилникът плава — обясни той. — Но може да се напълни с вода и да влезе в ролята на котва. Това би могло да забави движението на лодката и да увеличи шансовете ни да я настигнем. Едно ще ти кажа: без спасителни жилетки и без каски изобщо няма да ни е лесно.

— Не можем да я изоставим — каза Кевин.

— Границата между благородството и лудостта е много тънка, синко. Не позволявай на топките си да вземат превес над разума. Това не е видеоигра. Ако водовъртежът спечели, ние губим. А този водовъртеж рядко губи.

— Разбрах.

— Водата е достатъчно студена, за да спре дъха ти. Трябва да си готов за това. Трябва да плуваш с всички сили — така, както не си го правил никога досега. Разбра ли? Водовъртежът се вихри обратно на часовниковата стрелка — в посока към скалата, и после отново завърта нагоре по течението. Ако се бориш с него, губиш. Номерът е да стигнем до най-отдалечения край на бързея и да се оставим да ни отнесе до основата на водопада. Ако тръгнеш да се бориш с течението, ще останеш без сили. Трябва да се носиш по него, а не срещу него. Разбра ли?

Той хвърли хладилника през борда. Лодката се наклони на една страна и Кевин за малко да полети във водата.

— Ако ще действаме, сега е моментът. — Джон събу ботушите си и изхлузи якето. — Събличай се, момче. Трябва да си колкото се може по-лек.

Младежът съблече блузата си, но не събу кецовете.

— Ако в крайна сметка се озовеш в реката — каза Къмбърланд, — краката ти трябва да сочат в посока по течението…

— А ръцете да покриват главата ти — довърши Кевин вместо него.

На бледата светлина, която струеше от небето, той за пръв път съзря страха, изписан по лицето на стареца.

— Не е нужно да идваш с мен — добави момчето. — Мога да се справя и сам.

— Не ми се кандилка сам четири дни по реката — каза Джон, докато направляваше лодката към бързея. — Така… ти си пръв… Тръгвай!

Кевин се поколеба, докато прецени разстоянието до малкия водопад, така че да го запамети в съзнанието си.

— Тръгвай! — повтори каубоят.

Младежът прехвърли краката си през ръба на лодката, плъзна се по гумираната материя и цопна в студената река.