Ридли Пиърсън
Смъртоносно лято (73)

72.

В дъното на тавана Кевин откри капак за достъп към къщата. Предположи, че там някъде би трябвало да се намира кухнята.

Който и да бе влязъл в хижата няколко минути по-рано, все още се намираше вътре. Докато Кевин пълзеше от една напречна греда към следващата, отдолу се чуваха тихи стъпки. Но в общи линии цареше напрегната тишина и той не можеше да се отърве от натрапчивото усещане, че двамата се дебнеха един друг.

Тишината бе нарушена от ритмично почукване. Звукът се носеше от кабинета и не спираше. Накрая бандитът изгуби търпение и извика:

— Каквото и да правиш там, престани! Ако продължаваш да вдигаш шум, ще пратя няколко сачми през вратата.

Значи имаше оръжие.

Кевин се възползва от няколкото секунди, в които мъжът крещеше, за да вдигне капака. Стори го с лекота и през отвора нахлу бледа светлина. Намираше се над кухненския килер, чиито рафтове бяха пълни с консерви и пакетирани храни. До вратата на килера забеляза кофа, пълна с почистващи препарати, а до нея — метла, прахосмукачка и бърсалка за под с дръжка. Имаше кашони с електрически крушки и тиксо, електрически кабели, сгъваема стълба и сандък с инструменти. На отсрещната стена имаше перална машина и мивка от сапунен камък.

Чук-чук-чук.

— Последно предупреждение! — кресна Мат.

Чукането идваше от кабинета, което значеше, че каубоят бе успял да се добере до ножа и да се освободи. А сега или нарочно разсейваше вниманието на пазача, за да спечели време за Кевин, или правеше опит да избяга.

Младежът не можеше да пропусне предоставената възможност. Той провеси крака през отвора, залюля се и стъпи върху ръба на мивката, а оттам се спусна на пода.

Открехна вратата на килера и надникна през процепа.

— Казах ти да престанеш! — извика пазачът им точно в този момент.

Кевин грабна от кофата флакон с почистващ препарат и безшумно се промъкна в коридора. Измина няколко крачки, надникна зад ъгъла и видя мъжа, застанал до тлеещата камина с насочена към кабинета пушка.

Последваха няколко мъчително дълги секунди; Кевин стоеше като закован на мястото си, измъчван от нерешителност и страх от неизвестното. Накрая взе решение, тихомълком се върна в килера и взе от рафтовете бутилка сухо шери за готвене. Измина обратния път до ъгъла, нахълта в стаята и запрати бутилката с алкохол в камината.

— Сега! — изкрещя момчето.

Мъжът натисна спусъка, но пушката засече.

Кевин се хвърли по очи в коридора, скочи на крака и хукна с всички сили към гаража. Стените се озариха в оранжеви проблясъци от лумналия в камината огън.

Зад гърба му се чуха изстрели и звук от раздробено дърво. Покрай краката му изсвистяха няколко сачми.

* * *

Огънят в камината лумна изведнъж и Салво отскочи встрани. Пламъците облизаха килима под краката му и той започна да стреля като обезумял в посока към кухнята. После огънят угасна внезапно, точно както бе избухнал.

Чу шум зад себе си, но не успя да се обърне навреме. Вратата на кабинета зееше отворена — невъзможно! — а срещу него летеше масичка за кафе. За част от секундата Мат осъзна, че чукането се е дължало на опитите на каубоя да измъкне щифтовете от пантите на вратата.

Салво вдигна пушката пред себе си и заотстъпва назад, но се препъна и падна върху отоманката. Натисна неволно спусъка за втори път, пусна пушката и отблъсна летящата масичка към камината, а после се претърколи в същата посока.

Нещо изсвистя на милиметри покрай главата му. Ръжен за камина от ковано желязо. Той скочи на крака и сграбчи намиращата се в близост лампа.

Ръженът разби лампата на парчета и строши средния и безимения пръст на дясната му ръка. Мат изпищя и отскочи назад, за да избегне третия удар. Отстъплението беше единственият му избор.

Обърна се и точно в този момент някой напръска лицето му с течност. Той изкрещя и се свлече на колене от болка. Избърса лицето си с ръкав, ала продължаваше да не вижда нищо пред себе си.

Но пък ясно чу звука от зареждането на пушката.

— Само да трепнеш — и ще се простиш с половината си лице — изръмжа каубоят.

— Очите ми! — изпищя Салво. — Помощ!

— Какво има в този флакон? — попита каубоят.

— Откъде да знам, по дяволите! — извика Мат. — Помогни ми, мамка му!

— Препарат за почистване на тоалетни чинии — обади се втори глас.

Хлапето. Но Салво не можеше да го види; нито него, нито каквото и да било друго.

— Легни по корем — нареди каубоят. — Ръцете встрани.

Мат се свлече напред.

— Донеси мокра кърпа — поръча каубоят на момчето. — В работилницата има въже… не въжето за катерене. Донеси го…

— Кевин — представи се момчето.

— Джон — отвърна каубоят.

— Няма я — извика Кевин минута по-късно, стиснал в ръка брезентовото покривало. — Самър^[1].

— Знам кой сезон е, синко.

— Така се казва момичето. Бяхме заедно в самолета. Дълга история.

— Как така я няма? Къде е отишла?

— Не знам. Просто я няма. Самолетът е неин… на баща й. Разбрахме се да ме чака тук.

— Грешка номер едно: никога не очаквай от жена да постъпи така, както ти се надяваш. Грешка номер две: никога не казвай на жена какво да прави, защото тя със сигурност ще направи точно обратното.

— Това шеги ли са? Тя е някъде в гората… може да са я заловили.

— Ако са я заловили, кой тогава е запалил огъня? Стрелял ли си някога с пушка, синко?

— Да, сър.

— Тръгвай с мен.

Пет минути по-късно Кевин и Джон бяха екипирани с пушки, фенерчета и двупосочни радиостанции. Джон носеше и пистолет, затъкнат в колана му.

— Тъй както отвори вратата… можеше вече да си мъртъв — каза Кевин.

Измъкнаха се от задния прозорец на хижата и поеха нагоре по скалите. В далечината зад тях огънят бавно гаснеше и обагряше гората в оранжеви отблясъци.

Двамата се скриха зад каменно възвишение и младежът веднага разбра, че тази добре укрепена защитна позиция не е нещо, случайно изпречило се на пътя им.

— Играеш ли покер, синко?

— По-скоро не, сър — отвърна Кевин.

— Когато се появиха, не бяха въоръжени. Иначе щяха да извадят оръжието още на стълбите. Щом онзи влезе във всекидневната и чух звук от зареждане на пушка, реших, че трябва да е намерил 12-калибровата ми помпа. Освен това аз знаех нещо, за което той нямаше представа: преди около две седмици в ранчото имахме гости с три деца под деветгодишна възраст и нито една от пушките не беше заредена. Бях ги изпразнил собственоръчно до една. Държим мунициите в кабинета, така че ми бяха подръка. Та онези бандити са взели големите пушки и са оставили другите две, които стрелят със сачми: 20-калибровата надцевка и 12-калибровата ловна пушка. И двете бяха заредени със сачми за обстрел на птици. Лично от мен. Имахме ято врани, които будеха гостите в пет сутринта с проклетото си грачене. Летящи боклукчии, ето какво са те. Използвах сачмите, за да ги плаша… Не бих застрелял врана, защото е незаконно.

— Но сачмите…

— Щеше доста да ме заболи, но нямаше да е смъртоносно.

— А ако се бе оказало, че това не е твоята пушка?

— Но се оказа моята. Затова те попитах дали играеш покер. Щастливата случайност не е нищо повече от добре обмислен риск.

Последва тишина. В далечината се чуха гласове.

— Това идва откъм реката — прошепна Джон.

— Самолетът.

— Не биха си крещели така един на друг, освен ако не са твърде глупави.

— Самър.

— Да.

— Аз тръгвам…

Но Джон го улови за ръката. Стискаше го здраво, като в менгеме.

— Номер едно: това е моето ранчо, така да се каже. Така че нека се разберем веднага, нарежданията ще ги давам аз. Номер две: служил съм вярно на родината си, така че опитът е на наша страна. Гарантирам ти, че тези момчета са виждали война само по филмите. Номер три: взеха сателитния ми телефон и потрошиха радиостанцията.

— Потрошиха много повече от това — каза Кевин. — Отнесоха почти цялото крило на онази малка „Чесна“ долу.

Това разгневи Джон още повече.

— Охраняват самолета, което е умен ход от тяхна страна — продължи той. — Но съм готов да се обзаложа, че не са се замисляли особено за радиостанцията в чесната. Скоро ще се сетят и за нея, но до този момент не са имали лукса да разполагат с време — нещо, за което ние дължим на момичето ти огромни благодарности.

— Тя не е мое момиче — сряза го Кевин, който започваше да се изнервя. — Винаги ли приказваш толкова много?

Каубоят го изненада с широка усмивка.

— Тук просто нямам с кого да си говоря, синко.

— Какво ще кажеш да свършим нещо, например да открием Самър.

— Трябва да намериш баланс между топките и мозъка си, момко. Номер едно: ние не знаем дали момичето е при тях. Номер две: познавам това ранчо много добре. Нека съмне — и ще я намеря. Към този момент имаме един пленник и двама на свобода. Взели са две пушки, но и двете са празни. Чули са изстрелите, можеш да бъдеш сигурен. Наясно са, че техният човек има проблеми. Аз имам заредена 30-калиброва с прибор за нощно виждане, а ти имаш 12-калиброва помпа със седем ловни патрона, всеки от които съдържа дванайсет 30-калиброви оловни топчета, и още седем в джоба ти. Имаме готовност да повалим и бягаща мечка. Тези момчета са невъоръжени и се намират в непозната обстановка. Тишината сигурно ги побърква. Рано или късно ще дойдат при нас, за да разберат какво става. От чисто човешко любопитство. Най-доброто ни оръжие в момента е търпението. Оставяме любопитството си настрана. Прави точно каквото ти казвам и всичко ще бъде наред. Започнеш ли да импровизираш, излагаш на опасност и мен, и момичето, и себе си. Разбра ли ме?

— Не можем просто да седим тук и да чакаме.

— Не е точно така. Никой не може да те открие тук. Имаш скала зад гърба си и четиринайсет ловни патрона, с които можеш да спреш всеки неканен гост.

— Да ме открие? Ти смяташ да ходиш някъде ли?

— Бързо схващаш.

— Няма да стане! — отсече Кевин. — Аз ти помогнах да се освободиш. Имаш нужда от мен.

— Именно. Ти ще останеш тук, в случай че нещо се обърка. Аз слизам долу при чесната, за да се обадя по радиостанцията, преди те да са се сетили за това.

— А от мен какво се очаква? Просто да седя тук?

Джон настрои силата на звука и на двете радиостанции, подаде едната на Кевин и му обясни какво да прави, така че да не издава присъствието им на останалите. Щяха да използват два различни сигнала: един за разговор и друг, с който Кевин трябваше да съобщи на Джон, че е видял някого от нападателите им около хижата.

— Абсурд е да те открият тук — каза възрастният мъж. — Но ако все пак го направят, ще се наложи да стреляш по тях. Тогава ще усетиш, че нямаш сили да натиснеш спусъка. Затова искам да се целиш ниско, в краката им. При изстрела оръжието ще отскочи и най-вероятно ще ги раниш около коленете. Но това няма да ги убие, разбираш ли? Няма да ги убиеш. Не мисли за това… Недей да мислиш изобщо. Просто опри пушката на рамото си, прицели се в краката им и натисни спусъка.

— Аз съм отличен стрелец — похвали се Кевин. — Учил ме е чичо ми, а той е най-добрият.

— Има най-различни пушки, синко. Така че помни какво ти казах.

— Добре.

Джон помоли младежа да повтори инструкциите за използване на радиостанцията и той го направи безгрешно.

— Опитвам се да ти вдъхна смелост — каза каубоят, — но все пак не забравяй, че положението ни никак не е розово. Ако действаме разумно, може и да успеем да се измъкнем невредими от тази каша. Ако искаш да помогнем и на момичето, прави точно каквото ти казвам, разбра ли?

— Разбрах — сопнато отвърна Кевин.

Джон го изгледа изпитателно на бледожълтата светлина от пожара. Младежът кимна. Джон положи ръка на рамото му, после се обърна и тръгна надолу по хълма. Миг по-късно вече го нямаше.