Ридли Пиърсън
Смъртоносно лято (72)

71.

Уили Годфри бе трето поколение финансист от семейство, което се занимаваше с тръстови фондове, и можеше да проследи потеклото си чак до Уилям Брустър. Висок и красив като филмова звезда, Уили Годфри носеше гордо белокосата си грива, макар възрастта му да не надхвърляше четиридесет и пет години. Внушителната му осанка едва се побираше в огромния му пикап, оборудван с всички възможни екстри.

— Мога да скъся маршрута ви с цял час — гръмко изрече той и придърпа Брандън до себе си. Двамата мъже изучаваха топографската карта под ярката светлина на лампата, монтирана върху една от пристройките в имота.

Уолт ги наблюдаваше от прозореца в кухнята. Мобилният телефон и радиостанцията бяха изгубили обхват деветдесет минути по-рано, след като подминаха връх Галина, и той с радост прие възможността да използва телефона в дома на Годфри, за да пести батерията на сателитния телефон.

Вече разполагаше с последната информация около събитията в долината: движението по моста бе възстановено; не бяха правени нови опити нито за кражба на виното, нито за нападение над оръжейния склад или другите потенциални мишени. Положението постепенно се нормализираше. Най-големият му проблем — според служителите в управлението — бяха упоритите телефонни обаждания от страна на ФБР и Вътрешна сигурност и нарастващият им гняв, породен от мълчанието на шерифа.

— Съмнър? — попита Уолт.

— Мотае се наоколо. Отчаян е. Изсипа куп ругатни по твой адрес, когато разбра, че си изчезнал.

— Реми?

— В затвора е, по негово настояване. Откога всъщност пращаме хора зад решетките по този начин? Обикновено плащат гаранция, за да излязат, не е ли така?

— Сложно е за обяснение — отвърна той. — Да се върнем на Съмнър… Телефонът в хотелската му стая…

— Разговорите са прехвърлени и е под наблюдение, а мобилният му телефон се проследява в реално време. Не можем да подслушваме разговорите му, но знаем…

— Номерата на входящите и изходящите обаждания — довърши Уолт.

Понякога служителите му се отнасяха с него така, сякаш той не разбираше собствените си нареждания.

Замисли се върху деликатната ситуация около Съмнър.

— Къде сте го настанили?

— Превърнал е стаята за почивка в свой офис.

— Чудесно, оставете го там.

— Фиона чака на другата линия, иска да говори с теб. Да те свържа ли?

Флеминг отговори утвърдително.

— Здрасти — каза Фиона.

— Всичко наред ли е? — попита той.

— Приех обаждане от твоя телефон — каза тя с извинителна нотка в гласа. — От телефона в кабинета ти. Не знам защо реших, че след като използвам кабинета ти, а теб те няма, може би се обаждаш ти.

— И кой беше? — попита я, подготвен да чуе, че е разговаряла с ФБР или друга федерална агенция и го е закопала още по-дълбоко.

— Някакъв мъж на име Бремър.

— ФАА — каза Уолт. Бе разговарял с Чарлс Бремър няколко часа по-рано, докато се опитваше да си изясни нещата около изчезването на самолета. — Очаквах да се обади. Дадох му номера на директната линия в кабинета ми.

— Самолет от авиокомпания „Фронтиър“ забелязал огън от височина девет хиляди метра.

Шерифът затаи дъх.

— Останки от катастрофирал самолет?

— И аз това попитах… Бил твърде малък и компактен. По-скоро голям огън на открито.

Кевин? Момчето имаше достатъчно мозък в главата си, за да запали сигнален огън.

— Определили са координатите визуално… Със сигурност е било на територията на природния резерват. Може да е лагерен огън, запален от туристи в Мидъл Форк. Но е бил голям… много голям… твърде голям за лагерен огън.

— Сигнален огън. — Уолт изрече мислите си на глас.

— На кого трябва да докладвам това? Какво следва да направя? Първата ми реакция бе да грабна телефона и да се обадя на някого, но после… Бремър звънна преди двайсетина минути и оттогава насам имам чувството, че ще полудея. Не мога да реша ти на кого би искал да се обадя. Трябва ли да изпратим спасителен самолет? Трябва ли да търсим ФАА за съдействие? Как изобщо се процедира в подобни случаи?

— Ще се престоря, че не съм чул въпросите ти — каза Уолт.

— Моля?

— Причината, поради която изчезнах, без да се обаждам на никого… Баща ми познава човека от САК, който ще поеме този случай. Да речем, че той си пада по стила на Рамбо. Не искаме Кевин да пострада.

— О, ясно. Тогава…?

— Не одобряваш това, че се опитвам да избегна евентуалните усложнения — рече той. Усети го по гласа й.

— Когато стане дума за теб и баща ти… не може да се каже, че нещата помежду ви вървят по мед и масло, не е ли така?

— Не правя това заради баща ми — отвърна той. — Правя го заради Кевин.

— А имаш ли доказателства, че този човек от САК е точно такъв, какъвто го представя баща ти?

— Не, но…

Уолт видя баща си през прозореца. Стоеше до задната врата на пикапа, стиснал в ръце пушка и пистолет, като внимателно ги оглеждаше. Способен ли беше баща му да излъже, за да държи настрана ФБР и да даде възможност на себе си да блесне по време на полева операция? Би ли рискувал безопасността на Кевин заради собствените си амбиции?

— Божичко! — изпъшка неволно шерифът.

— Кажи ми какво да правя?

— Трябва да докладваме за това. Кажи на Брад. Но искам да ти отнеме поне трийсет минути, че и повече, да стигнеш до него… Кажи на Брад да звънне на Бремър, за да получи потвърждение на информацията.

— Искаш да протакаме, за да спечелиш време.

— Чакат ни няколко часа път, така ми казаха. Бих искал да отложа намесата на хеликоптерите и десантните отряди — поне докато не разбера какво е положението там.

— Разбирам.

— Смяташ, че това е грешка. Усещам го по гласа ти.

— Нямам опит в тези неща — каза Фиона.

— Не ми ги пробутвай тия.

— Става въпрос за баща ти.

— Да — отвърна той и продължи да го наблюдава през прозореца.

— Ще действам така, както ти искаш.

— Добре тогава — отвърна, без да променя досегашните си инструкции.

Възцари се мълчание. Никой от двамата не обели и дума повече.

Уолт не искаше пръв да приключва разговора. Чувстваше се като на четиринайсет.

— В беда е Кевин, не аз — тихо каза той.

— На мен не ми изглежда точно така.

— Относно онази вечер…

— Интересното в случая е — прекъсна го тя, — че за мен е важно. Ти си важен за мен.

— Държах се зле — продължи той.

— Уолт, млъкни, не говоря за онази вечер.

— Но аз говоря точно за това. Ако ти беше на моето място… Гейл, Брандън, нуждата да закрилям момичетата… Стигаш дотам, че не можеш да имаш доверие на нищо и на никого.

— На мен можеш да имаш доверие — каза тя, твърде смело според него.

— Като че ли започвам да го проумявам.

— О, така ли? Защо не опиташ да ускориш процеса?

— Не е редно да се усмихвам на фона на кашата, в която се намирам.

— Поеми глътка въздух. Няма да те убие.

„Да те убие“ увисна по линията помежду им. Уолт знаеше за какво мисли тя и Фиона знаеше за какво мисли той.

— Е, хайде — каза той.

Остана приятно изненадан, че тя не изпадна в сълзливо-драматични словоизлияния. Донякъде го очакваше.

— Е, хайде — рече тя точно преди да затвори.