Ридли Пиърсън
Смъртоносно лято (71)

70.

Самолетът беше заключен и добре замаскиран с клони. Самър използва ключа си. Вътре беше тъмно и вероятно нямаше никой, но тя все пак изчака малко и едва тогава се качи по стълбите и се затвори вътре.

Нямаше план. Действаше спонтанно и се страхуваше, че именно липсата на предварителна подготовка може да я провали. Майка й би подготвила всяка своя стъпка много внимателно. Баща й, от друга страна, би опитал да се измъкне чрез преговори. Самър бе някакъв хибрид между двамата; чувстваше се като странник в собственото си странно семейство.

Звукоизолираната вътрешност на самолета правеше бученето в ушите й още по-силно. Това бе първата й възможност да помисли спокойно, а тя не можеше да се възползва от нея, защото не можеше да мисли. Усещаше единствено вцепенение.

Първата й работа бе да включи акумулаторното захранване. После се запъти към седалката на баща си. Плъзна встрани предпазния дървен панел и едва не изписка от радост при вида на мигащата червена лампичка върху сателитния телефон. Работеше.

— Хайде! — нетърпеливо прошепна тя, докато чакаше червената лампичка да светне в зелено, което щеше да означава, че е осъществена връзка със сателита.

Започна да брои обратно от десет.

Може би антената беше счупена? Или затрупана под боровите клони?

Щом стигна до четири, лампичката светна в зелено.

Тя грабна слушалката и набра номера.

Известно време отсреща не се чуваше нищо.

После започна меко пукане от атмосферните смущения, което продължи много по-дълго, отколкото й се струваше за нормално.

Най-накрая телефонът измърка в ухото й. Звънеше.

— Ало? — чу се гласът на баща й.

Самър искаше да говори, да каже нещо — каквото и да е — но познатият глас я стисна за гърлото и тя не можа да промълви и дума.

— Татко… — прошепна едва чуто.

Виждаше го ясно в съзнанието си: лицето, усмивката му. Така както го бе видяла за последен път в хотелския апартамент. Искрено се разкая за всяка частица скръб, която му бе причинила; почувства се ужасно за това, че го бе карала да плаща за смъртта на майка й, когато той просто се бе опитвал да й помогне да я разбере и превъзмогне. Обичаше го толкова много, но никога не му го показваше; вместо това го измъчваше, за да запълни — безуспешно — празнотата в себе си. Обвинителният й тон; безразсъдните упреци, които му отправяше заради собствените си проблеми; горчилката, с която го заливаше: всичко това я връхлетя изведнъж и тя изпита отвращение от себе си.

— Сам…?

Погледът й се замъгли.

Само от звука на гласа му…

— Да… — задавено прошепна тя. — Аз съм. В самолета съм.

Последва много дълга пауза.

— О, слава богу!

Стори й се, че той също плаче.

— Приземихме се… някак… ударихме се в нещо. Наблизо има река… Те са трима.

Впусна се в несвързани обяснения, преплетени с извинения и молби за прошка.

— Не знам какво да правя — каза накрая.

— Господи… ти… чуй ме, те няма да посмеят да те наранят.

— Откъде си толкова сигурен? Заловиха Кевин… така си мисля… почти съм сигурна.

— Аз няма да им позволя да те наранят — натърти той.

Не толкова думите му, колкото начинът, по който ги изрече, я накара да замълчи. Знаеше, че не бива да го прекъсва. Имаше нужда да чува гласа му, искаше той да не спира да говори.

— Искам да… Нямаш никаква представа къде си, нали?

— Не. Наоколо е гора, има голяма река. Кевин каза, че сме в Мидъл Форк, но не бе напълно сигурен. Горе в планината, почти до върха, има дървена хижа. Намира се върху огромна скала, много стръмна. Излетяхме в същата посока, от която пристигнахме онзи ден… значи трябва да е било към Сън Вали, нали? Не знам къде сме. Запалих огън… голям огън. Със сигурност се вижда отдалеч. Но няма да гори дълго. Можеш ли да изпратиш някого да го потърси?

— Огън? Разбира се, че мога. Запалила си огън? Много добра идея, Сам.

— Какво да правя, татко? Какво трябва да направя?

По линията се чу силно пращене.

— В самолета няма ли… някакъв локатор… или нещо подобно? — попита тя.

Никакъв отговор. Момичето дръпна слушалката настрана от ухото си, за да се увери, че лампичката все още свети в зелено.

— Татко?

— Тук съм. Трябва да говоря с тях, Сам. Искам да преговарям с тях.

— Забрави! Няма да се върна обратно. Джипиес системата не знае ли къде сме?

— Джипиес? — Звучеше объркан. — Да, разбира се. Ти използваш сателитния телефон, нали? Контролното табло свети ли? По средата на екрана има цветна карта, върху която са изписани координатите на местоположението ти. Дължина/ширина. Виждаш ли ги?

— Не искам да оставям телефона.

— Остави телефона, Самър, запиши координатите и ми ги продиктувай. Важно е. — Добави последното изречение със същия тон, който използваше, когато искаше да я накара да се почувства глупава.

Самър положи усилие да потисне негодуванието си срещу него.

— Не мога — проплака.

— Самър… моля те…

Тя отдръпна слушалката от ухото си само на няколко сантиметра встрани, но веднага усети паника и светкавично я притисна обратно. Опъна кабела, излезе на пътеката и присви очи към светещото командно табло.

— Самър, трябва да направиш това — настоя баща й.

— Опитвам се.

— Не забравяй за чантата в шкафа. Вътре има портативен джипиес. Има и радиостанция, авиационна. Самолетите непрекъснато следят честотите и ще те чуят. Дай ми координатите, а после ги продиктувай и по радиостанцията. Чуй ме, иди да вземеш чантата още сега, а после ми кажи координатите по телефона.

— Не мога!

— Трябва да го направиш, Сам. Ти имаш нужда от чантата, а аз — от координатите ти. Лесно е, можеш да го направиш. Стой в самолета, изключи аварийното захранване, за да пестиш мощност, и използвай портативното радио. В самолета имаш всичко необходимо: храна, вода, одеяла. Сама си там, нали?

— Да. Мога ли да заключа вратата? Опитах се, но не успях.

— Не, не се заключва отвътре. Опитай да натиснеш дръжката и може би ще успееш да превъртиш ключа. Но преди това… искам да ми дадеш координатите. Трябва да го направиш.

Тя погледна към предната част на самолета. Изглеждаше й ужасно далеч.

— Искам да се прибера у дома — проплака. — Съжалявам, татко. Наистина много съжалявам.

— Самър Съмнър, искам да ме чуеш! Дотук се справяш великолепно. Няма за какво да съжаляваш. Ще дойдем и ще измъкнем и двама ви оттам. И теб, и приятеля ти. Всичко ще бъде наред. Но трябва да разговарям с хората, които са управлявали самолета. Искам да говоря с ръководителя на екипа им, с тъмнокосия мъж. Трябва да измислиш начин да го доведеш до телефона. В самолета. Аз ще се обадя по-късно.

— Няма да стане — отвърна тя.

— Знам какво да им кажа, Сам. Трябва да го направим.

— Те държат Кевин! Нищо не може да ги уплаши. Доколкото ми е известно, те убиха каубоя.

— Какъв каубой?

— Изчакай малко… — Сърцето й се разтуптя още по-бързо.

— Не си споменавала нищо за каубой — каза баща й. — Какъв е този каубой?

Тя положи усилие да се съсредоточи, но мислите й звучаха като надраскан компактдиск: непрекъснато се връщаха назад, после зацикляха на едно място, а след това отново прескачаха напред.

Искам да говоря с ръководителя на екипа им, с тъмнокосия мъж. Тези думи не спираха да кънтят в главата й.

— Самър? Там ли си още?

Тя стоеше като вцепенена. Не можеше да обели и дума.

— Самър! Трябват ми координатите ти! Остави телефона за малко и ми дай координатите!

Мълчание.

— Самър? Сам…?

Искам да говоря с ръководителя на екипа им, с тъмнокосия мъж.

Тя пусна слушалката и се втурна като в транс към пилотската кабина. Огледа се и видя бордовия дневник. В металната спирала на подвързията имаше напъхана писалка. Откъсна един лист, записа редицата от цифри на екрана и внимателно ги провери още веднъж.

После се върна до сателитния телефон.

— Сам? Там ли си? Сам…?

— Тук съм.

— Записа ли ги?

— Записах ги.

— Продиктувай ми ги.

— Какво имаше предвид, като каза „тъмнокосия мъж“? — попита тя.

— Какви ги приказваш?

— Не, татко, аз съм тази, която пита ти какви ги приказваш! Кой изобщо е споменавал тъмна коса?

— Въобразяваш си. Нищо подобно не съм казвал.

— Току-що го каза!

— Продиктувай ми координатите.

— Какво става, татко?

И тогава всичко й се изясни. Тя се свлече на стола.

Припомни си как той седеше на същото това място, с телефона в ръка, точно преди да кацнат. Беше казал: „Щях, ако можех, но това е последното ми пътуване с него“.

Откъде би могъл да знае това? Не беше споменавал нищо за намеренията си да се разделя със самолета. Планираше пътуване до Ню Йорк и още едно до Торонто. Говореше й как тя ще го придружава в самолета.

— Трябват ми координатите, иначе нищо не мога да направя — рече той. — Освен това искам да говоря с този, който ръководи нещата там.

— Тъмнокосият мъж.

— Ако той е шефът, да.

— Ти току-що каза, че е.

— Самър, ти си в шок. Мислите ти са объркани. Хайде, скъпа — детенце — дотук се справяш страхотно. Просто феноменално. Продължавай така. Само ми продиктувай координатите, става ли? Миличка…?

Откъснатият лист хартия затрепери между пръстите й.

— Какво си направил? — изстена момичето.

От слушалката се разнесе пукане и съскане. В ухото й имаше змия, езикът на дявола.

— Чуй ме сега, Самър, ти си в шок. Напълно нормално състояние за положението, в което се намираш. Втълпяваш си разни глупости. Случва се. Но трябва да се опиташ да дойдеш на себе си, чуваш ли? Искам да ти помогна.

— Ти… идиот такъв!

— Чуй какво ще ти кажа, млада госпожице…

Самър натисна копчето и прекъсна разговора. Остана загледана в слушалката, а сълзите се стичаха по лицето й. Този телефон бе олицетворение на баща й. И на всичко лошо, което извираше от него. Тя стовари слушалката върху масичката до седалката и после я запокити към страничния корпус на самолета. Наоколо се разхвърчаха парчета пластмаса.

Изправи се и тръгна към килера до кабината. Чувстваше се като пияна. Това не бяха нейните крака и нейните ръце; това не беше тя. Препъна се, падна върху друга седалка и зарови лицето си в шепи.

Не помнеше кога е станала и как е стигнала до килера. Откри пипнешком куфара в мрака, завъртя металните халки на капака му и го отвори. Пребърка съдържанието му и извади отвътре две устройства. Бе твърде тъмно, за да разбере какви са, но и двете бяха електронни и малки по размери.

Отвън се чу силен шум. Вратата се отваряше.

Самолетът разполагаше с толкова добра звукоизолация, че не беше чула приближаването на хора. Разбра го чак сега, когато чу завъртането на ключа.

Тя се втурна по пътеката, ала се спъна и падна. Удари главата си в страничната облегалка на едно от креслата и изпусна и двете устройства на пода. Заряза ги там, запълзя напред на четири крака и стигна до вратата точно когато тя се вдигаше нагоре, а стълбите се спускаха надолу.

Самър се хвърли напред и увисна с цялото си тяло върху дръжката.

От другата страна се чуха мъжки гласове.

Секунди по-късно се разнесе тропане от дясното крило на самолета. Самър подпря дръжката с рамо и надникна през илюминатора. Не се виждаше нищо, но чуваше стъпки около корпуса. После се разнесоха два мощни удара: единият под нея, а другият — точно над главата й.

Зелената лампичка на строшения телефон започна да мига в червено. Похитителите бяха откъртили антената. Телефонът, а най-вероятно и останалата апаратура в самолета, вече не работеше.

Дръжката на вратата се раздвижи, но Самър продължаваше да я подпира с рамо. Това бе последното място на света, на което би искала да се намира в момента.

Хлопането отвън продължаваше. Всеки удар я караше да се присвива от страх.

Човекът се бе покатерил върху крилото.

Чу се остро стържене на метал върху метал.

Нещо ставаше отвън. Тя застина неподвижно и се ослуша. Шумът идваше от задната част на самолета. От…

Аварийният изход.

Същата врата, през която двамата с Кевин бяха напуснали самолета.

Дръжката на вратата отново се раздвижи и тя пак я притисна с рамо.

Но погледът й остана насочен към задната част на самолета, където някой очевидно се опитваше да отвори вратата от външната страна.

С периферното си зрение забеляза портативния GPS и радиостанцията, които бе изпуснала на мокета. Протегна крак и изрита GPS предавателя под първата седалка. После се опита да придърпа радиостанцията с върха на сандала си и едва тогава видя дълбоките драскотини по ходилото си.

Без да отделя рамо от дръжката на вратата, тя забеляза проблясък светлина в задната част на самолета.

Остави радиостанцията върху мокета на две-три крачки от себе си и застина, парализирана от страх.

Пилотът на самолета се появи на пътеката и насочи към нея малък, но ослепително ярък лъч светлина.

— Няма да те нараним — каза той. — Просто кротувай и не върши глупости.

Сигналната ракета.

Баща й държеше някъде в самолета сигнална ракета за спешни случаи; беше го чувала да споменава това на Уилям. В куфарчето от килера? Може би от нетърпение да открие радиостанцията бе пропуснала да забележи сигналната ракета?

— Отдръпни се от вратата. Искам да виждам ръцете ти — рече пилотът.

— А ако не се подчиня? — извика тя. — Нали каза, че няма да ме нараните.

— Не се прави на голяма умница.

Самър не помръдна от мястото си. Ако можеше да изтича покрай пилота, ако можеше да докопа куфарчето в килера, тогава може би… някак…

— Ще те нараня, ако се наложи. Видях какво направихте с моя… сътрудник. А сега се дръпни от вратата и дръж ръцете си така, че да ги виждам.

Коленете й трепереха, ръцете и краката й се тресяха, сълзите й можеха да рукнат всеки момент. Не можеше да се понася заради това.

— Не си играй с мен — каза мъжът. Гласът му звучеше заплашително.

Самър отстъпи настрана от вратата.