Ридли Пиърсън
Смъртоносно лято (7)

6.

Кантел се заслуша в сърдитото ръмжене на мотоциклетите, които приближаваха към мястото на срещата. Юконът чакаше със запален двигател на кръстовището на Диър Крийк Роуд и „Харп Крийк“.

Бясната им скорост, въпреки инструкциите да не привличат внимание върху себе си, беше повече от красноречива.

Роджър Макгинес и Мат Салво насочиха мотоциклетите право към гъстата върбова гора и се скриха от погледа на Кантел. Секунди по-късно се появиха отново, хукнаха като обезумели към колата и бързо скочиха вътре.

— Тръгвай! — изкрещя Макгинес с твърде висок глас за тясното пространство на купето.

Салво се метна на предната седалка и обърса с ръкав струйките кална пот от лицето си.

— Ченгета! — изпъшка той.

— От Областното полицейско управление — поясни Роджър.

Сприхавият ирландец беше дяволски добър шофьор и Кристофър вече съжаляваше, че не му отстъпи волана.

— Успяхме ли да…?

— Не — прекъсна го Мат, — куфарчето остана там. — Жилавият трийсетгодишен Салво вдигаше сто и трийсет килограма от лежанка, тичаше четирийсет метра за 4,6 секунди и можеше да сгъне тялото си в абсолютно нечовешки пози. Той бе техният паяк, способен да се покатери навсякъде. — Нещастникът го беше закопчал с белезници за седалката.

— Хитър ход — отбеляза Кантел, прикривайки умело разочарованието си.

В далечината се зададе автомобил. Кристофър веднага намали скоростта.

— Лягайте долу — нареди той. — Мат, прехвърли се в багажника. Роджър, ти се скрий между седалките. Покрийте се с одеялата.

Салво се метна отзад.

Кантел отби встрани от пътя и тръгна да слиза.

— Какви ги вършиш, за бога? — обади се Макгинес.

— Не се тревожи. Просто не мърдай от мястото си.

Той затвори вратата, заобиколи задницата на колата и разкопча ципа си. После се разкрачи и започна да уринира в храстите.

Точно когато закопчаваше ципа си, до юкона спря патрулна кола от Областното полицейско управление в Блейн.

— Мога ли с нещо да помогна? — извика Кантел към младия полицейски служител, когато онзи свали прозореца си.

— Издирваме два четириколесни мотоциклета. Получихме оплакване.

Аха, бас държа, помисли си Кристофър. Нарочно стоеше с гръб към полицая. Не искаше да показва нищо повече от профил, защото младокът можеше да запомни лицето му.

— Не съм ги виждал. Това е пътят за сметището, нали?

— Не, сър. Трябва да излезете на „Охайо Гълч“. Тръгвате по магистралата в посока север и слизате на първата отбивка. Пада се на изток.

— Изток! — възкликна Кантел. — Ама че работа!

— Лек път — каза полицаят. После вдигна прозореца си и потегли.

Ако ченгето беше добре обучено — а нямаше основание да смята обратното — значи вече си бе записало регистрационния номер на юкона. Това означаваше, че Салво трябваше да открадне нови табели, в противен случай щеше да им се наложи да зарежат юкона и да наемат друга кола.

И тук започваха предизвикателствата. Но вместо да се тревожи от това, Кристофър изпита вълнение от възможността да се докаже.

Отново зае мястото си зад волана.

— Не ставайте — нареди той.

— Ти сериозно ли се изпика съвсем спокойно с гръб към ченгето? — извика Мат от багажника.

Кантел мълчаливо завъртя огледалото към себе си и внимателно се огледа.

— Сега какво ще правим? — попита Салво. Приказваше твърде много. — Имаме ли план Б? Ще вземем куфарчето, нали?

— Ще видим.

Единствено Кристофър знаеше целия план. Той върна огледалото в централно положение и потегли.