Ридли Пиърсън
Смъртоносно лято (66)

65.

Джери Флеминг, изключително делови още от мига, в който синът му го посрещна на летището, седеше в черокито и говореше, без да отделя поглед от пътя, сякаш Уолт беше с двайсет години по-млад и той го учеше да шофира.

— Доколко сме сигурни? — попита Джери.

— На този етап съм напълно сигурен. Освен ако не излезе нещо, което да ме убеди в противното…

— Съмнър готов ли е да сътрудничи?

— За евентуален откуп? — попита Уолт. — Не. Той е в етап на отричане. Твърди, че е изключено да става въпрос за отвличане.

— Напълно нормална реакция.

— Не бих казал. Склонен е да приеме, че самолетът му е откраднат, но категорично отхвърля възможността някой да е отвлякъл дъщеря му.

— Нали ти щеше да си наставник на момчето?

— Е, както е видно, тази ми роля приключи бързо — отвърна саркастично Уолт и добави: — Вината за това е изцяло моя, нали знаеш.

— Майра не упражнява никакъв контрол над Кевин. Вече го обсъдихме.

— Нищо не сме обсъждали, татко. Не и откакто Робърт…

— Не повдигай тази тема. — Джери извърна глава към страничния прозорец. Уличните лампи на Хейли хвърляха по лицето му кехлибарени отблясъци. — Знаех си, че ще го направиш. Няма ли да отидем в новата ти служба? Толкова много съм слушал за нея.

Не му беше казвал нищо за новата сграда на управлението. Знаеше го или от Майра, или от вестниците.

— Откога се интересуваш от нещата, с които се занимавам?

— Ще се изненадаш, ако ти кажа — отвърна баща му.

— Повярвай ми, изненадан съм.

— Мислех, че ще искаш да се похвалиш.

— Да, такъв съм си аз, обичам да се хваля.

— Не е нужно да се отбраняваш. Не те нападам.

— Няма да ходим в управлението — каза Уолт.

Беше спрял пред къщата си и товареше в багажника допълнителна туристическа екипировка за баща си, който остана на пътническата седалка и дори не предложи да му помогне.

— Значи ти ръководиш операцията, така ли? — подхвърли Джери.

— Ако се върна в управлението, ще се наложи да се разправям с Бюрото. На този етап, ако искаме да избегнем намесата им, трябва да ги изпреварим. Ти и аз ще се свържем с Брандън и тримата ще потеглим с коне към Мидъл Форк.

— Веднага? — попита баща му.

— Имаме самолет във въздуха, натоварен с някакво клетъчно оборудване, което може да ни помогне да открием местоположението на Кевин. Точно в този момент това устройство вече го търси. Почти сме сигурни, че самолетът се е приземил, без да се разбие. Бил е пълен с гориво и ако беше паднал, щеше да се взриви, а подобен случай не е докладван. В този район има частни писти; някои от тях са покрити с трева, други са асфалтирани. Опитвам се да кажа, че е възможно — много вероятно дори — да са се приземили успешно и да са тръгнали пеш нанякъде. Ако тази машинка улови сигнал, бихме могли да стесним търсенето… а може би дори да говорим с Кев.

— Какво се очаква от мен? Да се впечатля?

— От теб се очаква да ме изслушаш — отвърна Уолт. — Твоите бивши работодатели биха поели този случай с огромно удоволствие. В момента моят телефон е изключен. Радиостанцията също, ако си забелязал.

— Разбира се, че забелязах. Аз забелязвам всичко. Не ме подлагай на изпитания, синко.

— Цялата тази работа ще бъде изпитание за теб, татко, защото или ще се съобразяваш с мен, или няма да участваш. Може да ме последваш, може да си тръгнеш, но не може да водиш. Създадена е организация… създадена от мен. Взети са мерки, дадени са разпореждания. Може да се заяждаш с мен колкото си искаш… може да хвърляш цялата вина върху мен. Твоя воля. Но аз няма да отстъпя. Отиваме в планината. Ти непрекъснато ме наричаш селски шериф… е, добре дошъл на село, татко. Сега ще имаш възможност да видиш работата ми отблизо. Ще влезем в онзи пущинак и ще измъкнем Кевин оттам. И трябва да го направим още преди самолетът на Бюрото да е докоснал пистата, защото веднага щом пристигнат…

— Знам. Знам — прекъсна го Джери. — Нали аз бях този, който те предупреди за САК^[1], не помниш ли? — Изкушаваше се да каже още нещо, да предизвика сина си, но не го направи.

Възцари се мълчание, което сякаш издигна стена помежду им. Уолт обикновено отстъпваше пръв при подобни неловки моменти, но този път не го направи. Вместо това хвана здраво волана и стисна зъби.

Отбиха се до един приятел на Уолт и натовариха надуваема лодка върху покрива на черокито. После подминаха дългата около два километра опашка от автомобили и спряха до колоездачната алея, която продължаваше да се намира под контрола на Брандън.

— Колко остава? — попита Уолт заместника си през прозореца.

— Още петнайсет-двайсет минути. Почти свършихме.

— Чудесно. Идваш с мен — каза шерифът. — Прехвърли задълженията си на някого.

После се отбиха за пет минути до караваната на Томи.

— Тя вътре ли е? — попита Джери.

— Най-вероятно — отвърна Уолт. — Но моля те, недей…

Джери слезе от джипа и влезе в караваната, за да говори с Гейл. Уолт изпита желание да настъпи педала и да остави баща си в компанията на жената, която смяташе за своя бивша съпруга, и на заместник-шерифа, с когото тя живееше в момента.

Ала не го направи.

Брандън метна нещата си в багажника на черокито и предложи на Джери да заеме задната седалка. Възрастният мъж отказа. Томи срещна погледа на шефа си в огледалото за обратно виждане. Уолт насочи огледалото към тавана и попита помощника си:

— Обади ли се на Уили?

— Ще оседлае три от най-добрите си коня за нас и един за багажа.

Шерифът му подаде топографска карта.

— Оградил съм ранчо „Мичъм Крийк“. Открий подходящ маршрут, докато аз разговарям с Реми. Оставих Съмнър в управлението. Няма да е доволен, че го зарязах така. Но няма друг избор.

— А Реми?

— Струва си да му отделим половин час. Може да научим нещо.

Джери погледна сина си. Може би имаше нещо за казване, но в крайна сметка реши да го запази за себе си. Уолт се надяваше баща му да насочи част от отровния си гняв към Томи, задето бе разрушил брака му, макар да съзнаваше, че иска твърде много.

— Е, Брандън… — рече най-сетне баща му.

— Да, сър?

— Ами ако тя беше твоя съпруга?

Уолт искрено съжали, че бе обърнал огледалото към тавана. Понякога наистина обичаше баща си.