Ридли Пиърсън
Смъртоносно лято (61)

60.

Роджър Макгинес — целият плувнал в пот, след като бе прекарал един час в рязане на борови клони, за да замаскира самолета — влезе във всекидневната на хижата и връчи на Кантел сателитния му телефон.

— Звънна, но аз не вдигнах — каза Макгинес.

Кристофър се взря в обемистия апарат. Нарочно го бе оставил в самолета, тъй като при кацането бе видял светлинките на хижата и искаше да има извинение да влезе вътре, ако се наложи. Очакваше Лорейн да се обади и да му каже, че е пристигнала в отдалечения район на Невада, но за негова изненада екранът показваше друг номер.

Знаеше кой го търси и тъкмо се чудеше кога точно да върне обаждането, когато слушалката иззвъня в ръката му. Под втренчените погледи на Салво и Макгинес той изключи телефона.

— По-късно ще се обадя — каза им.

— Сега какво следва? — попита Роджър и обърса лицето си с ръкава на ризата си. — За твое сведение, вероятно се намираме на около сто и трийсет километра от Хейли. Прелетяхме точно над Станли и можеш да бъдеш сигурен, че са ни забелязали. Един обвит в пламъци самолет е забележителна гледка в нощното небе, така че сме разкрити.

— Какъв е планът? — тревожно попита Мат. — Омитаме се оттук, нали? Ти каза, че идеята е да се отдалечим от самолета. „Радиоактивен“, нали така го нарече? Нуждаем се единствено от джипиес координатите, за да го открием, нали? Нека не забравяме, че трябваше да сме на поне сто и петдесет километра оттук, преди да обявим исканията си, нали така?

Макгинес се престори на разсеян и започна да разлиства някаква брошура.

— Ще бъдем — заяви Кантел. — Разписанието е променено, но не и планът.

Той свали топографската карта, която висеше в рамка на стената, и я сложи върху масичката за кафе пред огромната камина. Картата покриваше район с площ от около осемдесет квадратни километра. Върху долната половина на стъклото, до светлосинята линия, обозначаваща река, имаше залепена червена звездичка.

— Възможността за летене отпада — започна Кристофър. — А каубоят ми каза, че ако тръгнем по реката, пътят ще отнеме най-малко четири дни. — Посочи към картата и поклати глава. — Предимно през много дълъг каньон и много стръмен терен. След първия ден се появяват няколко много сухи притока, но ако тръгнем да ги изкачваме пеш, ни чакат между петдесет и осемдесет километра абсолютен пущинак без пътеки, което ще отнеме много повече време, отколкото плаването по реката. Но ако продължим да се движим по реката, ще бъдем лесни мишени, защото те ще ни чакат там.

— Значи сме прецакани — обобщи Салво.

— Не, просто трябва да измислим нещо — възрази Кантел. — Зад тази хижа е Шейди Маунтин, която е част от стените на речния каньон. Тя препречва достъпа на тълпи от нежелани туристи до имота. В гаража видях екипировка за катерене, което означава, че навярно има установен маршрут, който лесно би могъл да се види на дневна светлина. Но първата ни и най-важна задача е да открием момичето, и то по най-бързия начин. След това качваме каубоя и момчето на една от надуваемите лодки и ги пускаме по течението на реката.

— Но…

— Те са най-голямата ни заплаха, Мат. Отървем ли се от тях, елиминираме заплахата. Трябва да приключим сделката. А за това ще ни е нужно време. Пуснем ли ги по реката, имаме четири дни на разположение…

— Освен ако — прекъсна го Салво — по реката не се натъкнат на някого, който разполага с телефон…

— Пътуванията по реката се контролират стриктно — намеси се Макгинес, стиснал в ръка една от оръфаните брошури на Горската служба, струпани върху масичката за кафе. — Те не бива да нарушават, цитирам: „естествените гледки и звуци, които туристите заслужават по време на престоя си сред девствената природа“. С две думи, това не ти е Дисниленд. — Посочи към два обекта на картата. — Намираме се точно по средата между тези два лагера, на един ден път и от двата. Ако пуснем тези двамата по реката около разсъмване, те няма да се натъкнат на никого. Единственият начин да срещнат хора е да спрат и да чакат следващата група, пътуваща надолу по течението, и пак няма гаранция, че някой ще носи телефон. Ако имат радиостанция, ще отнеме около ден и половина да стигнат до терен, който позволява радиокомуникация. Тук има голямо предупреждение за това. Каубоят го знае. Той няма да седне да се мотае и да чака туристи. Това ни дава на разположение поне два дни.

— Зарежи тая работа, твърде рисковано е. Предлагам просто да ги заключим тук.

— Чудесен план, Мат. Просто да ги оставим да умрат без вода и храна. Или може би трябва да им оставим достъп до кухнята. Каубоят е най-голямата ни заплаха. Той познава този район, познава гората. Знае с какви възможности разполагаме. Трябва да го премахнем. Само че, доколкото ми е известно, ние не се занимаваме с убийства на хора.

— Кажи го на човека, който возеше виното — запротестира Салво.

— Още една основателна причина да се разкараме оттук. Помисли малко, Мат: кой развинти клапата на газовата бутилка?

Това успя да затвори устата на Салво.

— Момичето? — обади се Макгинес, който обикновено мълчеше.

Кантел отбеляза промяната.

— Казваме на застрахователната компания, че трябва да платят. Казваме им, че ако не изплатят пълния размер на сумата, самолетът ще се взриви, заедно с момичето в него.

— И дума да не става! — кресна Роджър.

— Чакай малко, успокой се. Тя е с нас през цялото време, не самолетът. Но трябва да им дадем стимул да се забързат, защото не знаем с колко време разполагаме.

— Но ако тези двамата успеят някак да се обадят за помощ… — намеси се Мат.

— Ние разполагаме с момичето — повтори Кристофър. — Нека търсят самолета.

Това затвори устата и на Салво, и на Макгинес.

— Щом се срещнем с Лорейн на новото място, вече сме свободни. Зарязваме девойката здрава и читава и сме вън от опасност.

— Но красотата на първоначалния план — каза Роджър — бе в това, че нямаше да се обаждаме на компанията, преди да сме успели да стигнем далеч оттук. Ако не платят, ние не им даваме координатите на самолета и те не могат да го открият по никакъв начин. После се връщаме след четири месеца, вдигаме машината във въздуха, летим до Южна Америка и я продаваме там. Това беше резервният ни план. Вече нямаме и такъв. Всичко отиде по дяволите. Не сме точно в пустинята Невада и самолетът не е в състояние да лети. Нито сега, нито когато и да било. Така че, ако ще залагаме на картата с момичето, защо не започнем направо оттам?

— Отворен съм за предложения — каза Кантел и разпери ръце.

Той се взря в лицата на другите двама мъже. Салво изглеждаше дълбоко умислен. Макгинес тръпнеше от нетърпение.

— Ами ако не успеем да намерим момичето? — попита Роджър.

— Ще я открием. Ако се наложи, ще използваме момчето на нейно място.

— Ние не вземаме заложници — рече Макгинес. — И не убиваме хора.

— Вече нарушихме едно от тези правила — отвърна Кристофър. Гледаше право към Салво. Искаше да го мотивира. — Ще решаваме в движение.

— Бихме могли да пуснем и тримата по реката — предложи Роджър.

— Да, бихме могли — кимна Кантел. — Но аз гласувам да я вземем с нас като застраховка. А като се има предвид възрастта и външният й вид, как мислиш, че ще гласува Мат?

Салво се ухили:

— Дайте ми я за един час и ви обещавам, че ще направи всичко, което поискаме.

— Отвращаваш ме — процеди Макгинес.

— Дреме ми — озъби се Мат.

Кристофър побърза да се намеси:

— Момичета! — Не можеше да си позволи подобни препирни. — Ще вдигнем доста шум, все едно че тръгваме да я търсим. После единият от нас ще остане тук, а другите двама ще наглеждат самолета. Температурата навън рязко пада — добави. — Тя не е готова за това. Няма да издържи и час.