Ридли Пиърсън
Смъртоносно лято (58)

57.

Разчистването на велосипедната алея от жиците на падналия електрически стълб отне час и двайсет минути. Първите две коли, допуснати да преминат по моста, возеха шестима доброволци към Службата за издирване и спасяване, в това число и две кучета.

Томи Брандън и още четирима полицаи едва удържаха негодуващите пътници, които шумно настояваха да им позволят да преминат.

— Трябва да ме пуснете да мина — обади се поредният нетърпелив мъжки глас зад гърба на Брандън.

— Знам, приятелю, не си единствен — отвърна Томи.

Бригада от трийсетина доброволци работеше по разчистването на моста. Използваха електрически триони, трактори с тегличи и дори впрегатни коне, докарани от Грийн Хорн Гълч. Една трета от разпилените дървени трупи вече ги нямаше, но оставаше още много работа.

— След около час ще отворим пътя.

— Аз съм бащата на момичето — каза мъжът.

Брандън се обърна.

— Моля?

— Момичето, което по всяка вероятност се намира на борда на самолета заедно с племенника на шерифа. Теди Съмнър — представи се той. — Трябва да стигна до шерифа… веднага!

— Да, добре — кимна Томи. — Колата ви някъде отзад ли е?

— Да.

— Проблемът е там, господин Съмнър, че колите преди вашата са поне сто, а никой няма да ви се зарадва, ако опитате да се прередите на опашката.

— Аз ще мина от другата страна на моста, господин полицай. Просто ви уведомявам.

— Заместник-шериф. И не, няма да минете. Просто няма да ви позволя, господине. Моментът не е много подходящ, както сам виждате.

— Тези коли току-що минаха…

— Те са от Службата за издирване и спасяване. Минаването им предизвика бунт сред присъстващите. Страстите трябва да се поуспокоят, преди да го направим отново…

— Някой може да ме откара до другия край с полицейска кола…

— За съжаление, не разполагам с излишни полицаи. Четирима души се грижат за организацията по разчистването на моста, като същевременно с това удържат няколкостотин разгневени граждани, всеки от които има по-спешна причина от съседа си да пресече моста. Съжалявам, господине, но ще се наложи да изчакате двайсетина минути.

— Мога да тръгна пеш — предложи Съмнър.

— Разбира се… както предпочитате.

И в двете посоки по велосипедната алея се движеха хора както пеша, така и с мотоциклети и велосипеди.

— На какво разстояние се намира Хейли?

— Седем-осем километра.

— Настоявам да ме отведете при шерифа.

Брандън го изгледа със смаяно изражение.

— Настоявате?

— Обадете му се. Кажете му, че съм тук.

— Разбирам, че се намирате в неприятна ситуация, господин Съмнър. Ще ми се да можех да ви помогна…

Точно в този момент един пикап от опашката изръмжа сърдито и се отправи към разчистения участък от моста. Томи хукна към него и замаха на водача да се върне.

— Имаме много работа! Нали виждате! — извика той към Съмнър.

— Обадете се на Флеминг. Кажете му, че тръгвам — отвърна мъжът и гневно забърза по моста.

* * *

— Кой? — попита Уолт. — Сигурна ли си?

— Да, сър.

Някой се бе обадил на една от цивилните служителки в управлението. Шерифът познаваше жената по физиономия, но не се сещаше към кой отдел работеше.

— Тук?

— На рецепцията. Иска да ви види.

— Разбира се. Упъти го насам.

Теди Съмнър влезе наежен в Аварийно координационния център. Но щом видя десетината униформени и цивилни служители, настанени зад лаптопите си, той веднага усети сериозното отношение на всички към случая — и най-вече на Флеминг, който стоеше зад катедрата най-отпред. Изражението му веднага омекна, сякаш всеки момент щеше да се разплаче.

— Насам — покани го Уолт.

Съмнър тръгна бавно през залата, оглеждайки се наоколо с възхищение.

— Исусе! — възкликна той.

— Парите на данъкоплатеца в действие — каза шерифът. Двамата се здрависаха. Уолт отново му се представи. — Обикновено не допускаме цивилни тук, когато работим по даден случай. С удоволствие ще ви разведа наоколо, но ако искате да останете, ще трябва да изчакате в кабинета ми.

— Тя е моя дъщеря.

— Именно. Тук аз вземам решения, които касаят разследването, издирването и ако имаме късмет — щастливата развръзка. В тази зала не важат принципите на демокрацията.

Един от полицаите вдигна поглед, сякаш искаше да каже нещо, но отново наведе глава над лаптопа си.

Теди се огледа наоколо.

— До каква степен сте сигурен, че те се намират на борда на самолета ми? И преди дори да направите опит да ме отпратите оттук, предлагам да споделите с мен поне част от косвените улики, за които споменахте.

Уолт усети тревожния поглед на Фиона, седнала на първия ред, и й даде знак да се присъедини към тях. Тя му подаде досието.

— Смятаме, че трима души — Кристофър Кантел, Роджър Макгинес и Матю Салво — са откраднали вашия самолет, след като са предизвикали инцидент на търга с цел отвличане на вниманието и са блокирали моста с дървени трупи.

Съмнър зяпна от изненада и отстъпи назад.

— Вече сте ги идентифицирали? — Звучеше по-скоро изненадан, отколкото впечатлен. — Но как е възможно? Това истинската им самоличност ли е?

— Да. Потвърдено е. Госпожица Кеншоу ще ви запознае с подробностите около уликите малко по-късно.

— Дъщеря ми…?

— Била е видяна да напуска хотела заедно с племенника ми. Това също е потвърдено. Телефонът на племенника ми разполага с функция за проследяване, наречена SPOT. Запознат ли сте с нея?

— Не, за пръв път я чувам.

— Използва джипиеса на телефона и посредством абонаментна услуга позволява на родителите да следят местоположението на децата си. Майката на племенника ми се тревожи твърде много за него и поради тази причина телефонът му е оборудван с подобно устройство. Но той не знае, че услугата е активирана. Благодарение на това успяхме да проследим движението му през дадения интервал от време и установихме, съдейки по скоростта, че е изминал разстоянието от хотела до летището с кола. После напуска Хейли в 9:07 вечерта и се отправя на север със скорост, която може да бъде постигната единствено с реактивен самолет… като вашия.

Тази част от информацията остави Съмнър без дъх.

— И къде е той в момента? — най-после попита.

— Проблемът е там, че на север от връх Галина няма покритие. Проследяващото устройство, макар и джипиес, функционира посредством клетъчна триангулация. Очакваме да ни доставят със самолет портативен клетъчен предавател от Солт Лейк Сити, който може да задейства телефона на Кевин. Работим усилено и изпробваме всички възможности.

Теди отново огледа залата.

— Бих искал да свържа моите хора с вашия пилот — каза Уолт, — за да разберем дали на борда на самолета има някакво оборудване, с чиято помощ бихме могли да открием местоположението му.

— Самър е на борда на самолета, така ли? — попита Съмнър, все още замаян от чутото.

— Така смятаме, да.

Теди се огледа, откри стол, придърпа го близо до Уолт и седна. Изглеждаше съсипан.

— Има нещо, с което можете да ни помогнете. Първо, искаме да държите телефона си непрекъснато включен. Имаме нужда от разрешението ви да записваме всички разговори, които приемате. Същото се отнася и за стационарния телефон в хотелската ви стая. Честно казано, смятам, че не трябваше да идвате тук. Искаше ми се да сте в стаята, за да приемете лично обаждането.

— Е, вече съм тук, пренасочете обаждането. Застраховка? Подозирате, че става въпрос за изнудване?

— Бих се радвал, ако се окаже така, господин Съмнър.

Двамата се спогледаха.

— Отвличане? — изсмя се нервно Теди. — Това не е отвличане!

— На пръв поглед, не. Съгласен съм. Логично е да решим, съдейки по досиетата им, че не може да става въпрос за каквото и да било друго, освен за кражба. Кражба в много големи мащаби. Но като се вземе предвид, че вашата дъщеря и моят племенник са на борда на самолета, това предположение отпада. Основният ни заподозрян — Кристофър Кантел, не е глупак. Ако държи дъщеря ви, независимо дали го е планирал, или не, той знае, че го грози обвинение в отвличане. И това променя всичко.

Съмнър се взря в него с празен поглед.

— Не, не, грешите! — изрече с родителска увереност. — Не е отвличане. Кражба… може би — това не би ме изненадало. Но както сам казахте, съдейки по досиетата им… там няма нищо, което да предполага отвличане. Не е възможно.

— Първата ни задача е да открием самолета и да установим както състоянието на машината, така и състоянието на пътниците.

Теди вдигна поглед към картата върху монитора над главите им. На нея се виждаха две черти под формата на буква Т, оградени с голям кръг.

— Знам, че не ви е било лесно да се доберете дотук — каза Уолт. — Но, честно казано, ще сте много по-полезен както на нас, така и на дъщеря си, ако чакате онова обаждане в хотелската си стая.

— И дума да не става! Както вече казах, пренасочете обажданията. Правете каквото намерите за добре, само че аз няма да мръдна оттук. Кой работи по случая, шерифе, освен вас? Кой се занимава с разследването?

— Операцията е широкомащабна. Преди това бяхме обявили заподозрените за издирване. Вече са вдигнати по тревога полицейските управления в пет щата. ФАА^[1], военната авиация, Вътрешна сигурност, ФБР. От няколко години насам отвличането на самолети е много чувствителна тема в тази държава.

— ФБР? Вътрешна сигурност? Не ги искам замесени в този случай. Те ще прецакат всичко… ще свалят самолета принудително, без да се интересуват кой е на борда.

— Всички са наясно с подозренията ни… ситуацията е много деликатна.

— Зарежете глупостите, става въпрос за дъщеря ми! Имате ли деца, шерифе? — попита Съмнър.

— Имам. Две дъщери, малко по-малки от вашата.

— Ами ако вашите дъще… — Той се усети и млъкна.

— Племенникът ми е на борда — припомни му Флеминг. — Повярвайте ми, тревожа се не по-малко от вас. Аз също не искам да се стига дотам. Но единственият начин да предотвратим това, е да открием самолета още тази нощ, преди Бюрото и другите агенции да са поели нещата в свои ръце. Всичко е въпрос на време. Тази нощ те няма да предприемат нищо сериозно. Дори придвижването им дотук ще отнеме известно време.

Уолт стреснато погледна към стенния часовник.

Самолетът на баща му щеше да кацне всеки момент.