Ридли Пиърсън
Смъртоносно лято (56)

55.

Кевин отвори вратата, която водеше от склада към къщата, ослуша се за признаци на живот и — след като не чу такива — се промъкна вътре. Зареден с адреналин и изпълнен с ужас, той се надяваше да открие телефон или радиостанция. След смъртта на баща си Кевин манипулираше майка си, разчиташе на съжалението от приятелите си, пазареше се за по-добри оценки с учителите си и не си даваше зор на работното си място. Тези номера не минаваха единствено пред чичо му. А сега, от всички възможни хора, той се опитваше да подражава точно на чичо си.

На закачалка отляво висяха палта; до грубо издялана дървена пейка се виждаше спретната редица ботуши. Големи палта и големи ботуши. Младежът тръгна по коридора, подмина кухнята и влезе в голяма всекидневна, обзаведена с дивани, тапицирани кресла и маса за хранене. В огромната камина блещукаше жарава.

Стаята бе непреднамерено обзаведена в стил вехтошарски шик. Мебелите не си подхождаха; имаше лампи от ковано желязо с абажури от волска кожа, както и полилей от еленови рога над масата. Нямаше нито цветя, нито ярки цветове. По-скоро ловна хижа, отколкото семейна вила.

На пръв поглед каубоят живееше сам, но един по-обстоен оглед на кухнята — оборудвана с голям двоен хладилник и готварска печка с осем горелки — опровергаваше това впечатление.

Той най-вероятно бе пазач, който се грижеше за къщата.

Кевин не успя да открие телефон, но не изпадна в паника. Самър му бе казала за аварийния куфар, в който баща й държеше радиостанция и портативен GPS. Ако тук удареше на камък, с повечко предпазливост можеше да успее да се върне до самолета.

Тъкмо когато смяташе да се откаже, забеляза шкафа от орехово дърво и радиопредавателя върху него. От уреда висеше навит на спирала черен кабел с микрофон, който приличаше на радиостанцията в черокито на чичо му.

Отвън се чуха гласове и Кевин надникна през прозореца. Каубоят и вторият пилот от самолета стояха на площадката до стълбите и разговаряха. Двамата мъже се обърнаха към хижата.

Момчето изтича към радиото, включи го, грабна микрофона и натисна бутона за разговор.

— Помощ! Помощ! — прошепна. — Намирам се в някаква хижа… в района на Мидъл Форк, ако не се лъжа. Самолетът ни падна… реактивен самолет. Преследват ме… преследват ме мъжете, които откраднаха самолета.

По стълбите към къщата се чу тропане — от ботушите на каубоя и от обувките на втория пилот.

Кевин постави микрофона обратно, приклекна и забърза към най-близката врата. Хвърли поглед през рамо и видя, че е оставил радиото включено. В този момент топката на входната врата се завъртя. Едва тогава младежът забеляза отворения сандък за оръжие от дясната страна на вратата. Вътре имаше поне пет пушки.

Той се втурна в съседната стая, която се оказа кабинет, обзаведен с малък диван, изтърбушен фотьойл и монтиран на стената телевизор с плосък екран. Под масивното дървено бюро имаше килим от обработена волска кожа, а по стените висяха няколко стари черно-бели фотографии, месингов стенен часовник и чифт снегоходки. Камината бе изградена от речен камък, с широка плоча отпред за сядане близо до огъня. Встрани от нея имаше малък килер с плъзгащи се врати. Стаята излъчваше сладък мирис на борова смола и пури и създаваше усещането за уютно местенце през зимата.

Долепил ухо до вратата на кабинета, Кевин шареше с поглед наоколо. Единственият начин да се измъкне бе прозорецът точно зад него.

— … в общи линии, остров с площ от четирийсет декара насред пущинака — каза мъжки глас със силен акцент от другата страна на вратата. Каубоят. — Реката е долу, точно до пистата. Изумен съм, че сте успели да кацнете точно където трябва. Миналата година удължихме пистата, но пилотът на шефа тренира на симулатор в продължение на три седмици, преди да се осмели да я пробва.

— Какво имаш предвид под „остров“? — попита другият мъж. Вторият пилот.

— Хижата се намира в Шейди Маунтин. Планината е висока хиляда и двеста метра. Между нея и реката… Шефът ми най-много харесва изолацията на това място, уединението. Хижата е била построена преди осемдесет години с дървени трупи от околната гора. Шефът я купи преди десет години и направи основен ремонт. Можеш да стигнеш до нея със самолет или с лодка, но най-хубавото е, че на вратата ти не хлопат туристи ден през ден, както се случва в други такива имоти… Искаш ли нещо за пиене?

— Не, благодаря… Значи се грижиш сам за нея?

— Да, така е.

— Самотата сигурно ти дотяга понякога.

— Честно казано, не…

— Повторете. Не се чува — намеси се тънък носов глас.

— А! Радиостанцията — каза пилотът.

— Какво? — възкликна каубоят.

— Не чухме добре съобщението ви — поясни гласът.

— Не съм се обаждал — извика каубоят.

— Джон? Ти ли си? — чу се от радиото.

— Да. Ърни?

— Джон, изключи се от канала, ако обичаш — каза Ърни. — Явно е станало преплитане; някой се обади от тази честота преди малко.

— Станала е грешка.

Чу се пукане и гласът на Ърни замлъкна.

— Не съм сигурен с кого трябва да се свържем първо — рече домакинът. — Имам сателитен телефон. Мисля, че може би ще е по-добре да се обадиш на шефа си, преди да съм вдигнал шерифа на Къстър по тревога.

— Прав си — отвърна пилотът.

— Длъжен съм да съобщя за това, но десет минути закъснение едва ли ще са проблем, ако ще помогне да си запазиш работата.

— Може и да помогне.

— Ще отида да донеса сателитния телефон.

— Чудесно.

Каубоят затътри крака през стаята, после внезапно спря.

— Предполагам, че сте изпратили съобщение на РВД^[1] веднага щом сте забелязали пожара — каза той.

— О… да, разбира се.

— Е, тогава не можем да го отлагаме. Сигурно вече организират издирване. Имахме подобен случай миналата година, когато изчезна един „Бийчкрафт Бонанза“. По-добре да използваме радиостанцията. Редно е да им кажем да спрат издирването, все пак…

— Разбирам какво имаш предвид, но бих искал първо да звънна на моя шеф. Ще съм ти много благодарен, ако ми позволиш да използвам телефона.

— Няколко минути закъснение едва ли ще променят нещо — повтори каубоят. Гласът му звучеше доста по-хладно и някак предпазливо. — Колко души каза, че е имало на борда?

— Не съм казвал — отвърна пилотът. — Но бяхме трима: аз, пилотът и още един член на екипажа.

На вратата рязко се похлопа и Кевин подскочи от уплаха.

— Да? — извика каубоят. — Влизай.

Вратата се отвори и миг след това се затвори с трясък.

— Леле! — възкликна домакинът. — Здравата си се ударил.

— Това да ти е за урок — каза пилотът. — Друг път ще си слагаш предпазен колан, нали, Боби?

Боби…

Кевин познаваше новодошлия. Беше го цапардосал с долния край на пожарогасителя.

Момчето се надяваше, че промяната в тона на каубоя се дължеше на включената радиостанция. Може би точно това бе събудило подозрението му и го бе накарало да зададе въпроса за броя на пътниците.

Но едно нещо му стана ясно със сигурност: каубоят не беше част от тази група. Двамата с пилота не се познаваха и взаимното им недоверие ставаше все по-осезаемо.

— Нека отложим за малко обаждането по радиостанцията — каза пилотът, който явно започваше да губи търпение. — Бих искал първо да звънна на шефа ми и да го уведомя за случая. Той не обича да се набива на очи. Сигурен съм, че не би искал да привлича внимание върху себе си покрай този инцидент.

— Кой каза, че е собственик на този самолет?

— Не съм казвал. Той не обича да се набива на очи — повтори пилотът с ледена нотка в гласа.

Кевин погледна още веднъж към прозореца, после към килера. Знаеше, че трябва незабавно да се махне оттук, но не искаше да изпусне и дума от разговора, който се водеше в другата стая.

— Изненадан съм, че луксозен самолет като този не разполага със сателитен телефон — обади се каубоят. — Повечето имат, нали?

— Знаеш ли какво? — каза пилотът, вече не толкова враждебно. — Разбира се, че има. Но аз дори не си направих труда да пробвам дали работи, преди да тръгна насам. Просто реших, че нищо не работи след аварията с двигателите. Ще взема да сляза и да проверя.

— Не, няма проблем — отвърна каубоят, който също смекчи тона си. — Можеш да използваш моя. А колкото до желанието на шефа ти да не се набива на очи… опасявам се, че по нашия край това е невъзможно. Когато мечка обърне контейнер за боклук, това се счита за голямо събитие. Но частен самолет — и то не какъв да е, а реактивен — ха! Ако не подходим внимателно, хеликоптери с новинарски екипи от Бойси ще правят репортажи от въздуха още преди изгрев-слънце. И нека ти кажа нещо: моят шеф също няма да е доволен от това. Така че аз май ще се съглася с теб. Първо ще се обадим на твоя шеф, а после на моя. Трябва да намерим начин да прекратим издирването, но все ще го измислим някак. Нека първо да донеса сателитния телефон.

Троп-троп. Ботушите на каубоя се затътриха в посока към Кевин и той тръгна към килера, като трескаво шареше с поглед из кабинета. И тогава видя малката зелена лампичка върху една от лавиците с книги.

Сателитният телефон. Бил е там през цялото това време, само на няколко крачки от него.

Не успя да стигне навреме до килера. Ръката му тъкмо отваряше плъзгащата се врата, когато каубоят влезе в стаята.

Погледите им се срещнаха.

Очите на Кевин преливаха от страх. В първия момент каубоят се ококори от изненада, но после изражението му се смекчи.

— Ей сега се връщам — извика мъжът на останалите. После затвори вратата след себе си.

Миг по-късно стъпките на втория пилот забързаха към кабинета. Очевидно не обичаше да му затварят врати под носа.

Каубоят даде знак на Кевин да се скрие в килера и момчето бързо се пъхна вътре, но не успя да затвори вратата докрай. Точно в този момент третият член на екипажа — а не вторият пилот — нахълта в стаята, халоса каубоя по главата с лампа и го повали на земята само с един удар. Замахна да го удари още веднъж, най-вероятно фатално, но вторият пилот се намеси.

— Не! — извика. — Достатъчно!

— Той е едър кучи син! — каза жилавият мъж. — Чакай да го ударя още веднъж.

— Той познава този район… Няма да можем да се измъкнем без негова помощ. Завържи го.

Жилавият здравеняк, Боби, изтича към телефона и го свали от лавицата.

— Намерих го!

Кевин надникна през пролуката на вратата.

— Вече можем да се омитаме оттук, нали? — попита Боби. — Планът остава ли същият?

— Слез на земята! — излая насреща му вторият пилот. — Пистата и реката са единствените ни начини за измъкване оттук. Лиърджетът е извън строя, Мат. Потрошихме и неговата „Чесна“, макар че той все още не го знае. Навярно ако намерим лодка, бихме могли да поемем по реката… А може би най-добре ще е да се свържем с Лорейн и просто да кротуваме, докато тя измисли нещо.

Лорейн, отбеляза си Кевин наум. Мат, а не Боби. Вече разполагаше с две имена.

— Ами момичето? — попита Мат. — Тя струва нещо за някого.

— Повярвай ми, наясно съм с това. Ранчото е остров, така го описа той. Тези деца не са… — Гласът затихна.

Кевин разполагаше с ограничена гледка към стаята и в момента не виждаше никого. Но не ги беше чул и да излизат оттам. Тишината започваше да го притеснява.

— Нямам време за игрички — обади се най-после вторият пилот.

— Какви ги говориш, по дяволите? — попита другият мъж.

— Млъквай, Мат!

В следващия миг гласът му вече се чуваше точно до вратата на килера.

— Давам ти две възможности — каза пилотът. — Или излизаш с вдигнати ръце, или оставаш вътре. Вторият вариант не е препоръчителен, довери ми се.

Кевин затаи дъх. Мъжът говореше на него. Но как…?

Тогава забеляза мокрия отпечатък от собствената си обувка пред вратата. Върхът сочеше навътре. Черните му маратонки „Рийбок“ бяха подгизнали от росата.

— Добре, твоя воля — каза пилотът и затвори плътно вратата на килера.

Кевин потъна в мрак.

— Намери дръжка на метла — поръча мъжът на Мат. — Чук и гвоздеи също.

— Исусе! — възкликна Мат и излезе от стаята.

— Кой номер обувки носиш, хлапе? Четирийсет и трети? Твърде голям за момиче. Освен това си сам. Което значи, че тя също е сама. Или ранена. Или нещо друго. Ако искаш да й помогнеш, започвай да говориш.

Кевин чу приближаващите се стъпки на Мат. Последва звук от чупене на дърво. Вратата на килера се разклати: вторият пилот проверяваше дали е добре залостена.

— Лош избор, хлапе — рече той. После се обърна към Мат: — Намери момичето. Сигурно е някъде наблизо.

— Роджър няма да…

— Не споменавай имена! — кресна вторият пилот. — Първо претърси къщата. Свържи се по радиото с нашия приятел в самолета. Кажи му, че девойката е сама. Всичко ще е наред.

Кевин бавно издиша. Виеше му се свят.

— Но първо ми донеси пироните. Трябва да закова дръжката на метлата.

Складът!

— Дадох ти шанс, хлапе. Да беше го използвал — добави мъжът.