Ридли Пиърсън
Смъртоносно лято (52)

51.

Опрял чело в прозорчето на аварийния изход, Кевин наблюдаваше препускащото край тях поле, озарено в оранжеви отблясъци от обвития в пламъци двигател.

Стоеше нащрек, стиснал здраво дръжката на вратата. Спирачките изскърцаха, самолетът се разтресе и забави ход. От двигателя се надигна облак пушек и после всичко потъна в мрак. Пожарът бе потушен.

Не се виждаше нито осветена писта, нито каквито и да било сгради.

— Готова ли си? — попита той. Самолетът щеше да спре всеки момент.

Самър мълчеше. Изглеждаше като парализирана.

— Кибрит! — простена Кевин. — Забравих кибрита.

Момичето се окопити, отвори едно от чекмеджетата в кухнята и измъкна отвътре пачка кибрит. Не беше чак толкова зашеметена, колкото Кевин си мислеше.

Той натисна дръжката, отвори вратата и улови ръката на Самър, която внезапно започна да се дърпа.

— Още се движи — запротестира тя.

— Няма значение, тръгваме — отвърна той.

Хвана гърчещата се Самър през кръста и започна да я спуска на земята.

— Скачаш с присвити крака и се претъркулваш — каза й и я пусна.

После се сети, че ножът е в джоба му, и го метна навън. Не можеше да скочи с нож в джоба.

Приклекна, хвърли се навън и бързо се претърколи. Изненада се, че пада върху пръст, а не върху асфалтирана писта. Изправи се, огледа пораженията — два ожулени лакътя и едно коляно — и хукна в обратна посока, за да открие Самър. Рискува да включи фенерчето и я откри седнала на земята, но в шок. Имаше доста сериозно ожулване на дясното слепоочие, а косата от същата страна на главата й бе сплъстена и окървавена.

— Добре ли си?

Тя кимна.

— Нещо счупено?

Момичето раздвижи крайниците си и поклати глава.

От посоката на все още движещия се самолет се разнесе мощен трясък. Спирачките изскърцаха за последен път и после настъпи тишина — абсолютна тишина — като онази, която Кевин помнеше от престоите си в най-затънтените планински пущинаци. Той изключи фенерчето. Милиони звезди трепкаха по тъмносиньото небе. Намираха се много далеч от цивилизацията.

Звездната светлина му бе достатъчна, за да различи очертанията в мрака. Видя малък самолет, избутан на двайсетина метра встрани от мястото, на което бе спрял лиърджетът. Парче от дясното му крило липсваше. Това обясняваше трясъка.

— Хайде! — каза той и подаде ръка на Самър. Искаше да й помогне да се изправи, но тя просто седеше на земята като торба цимент. — Самър!

— Не мога — изхлипа момичето. — Отказвам се.

— Не, не, не, никакво отказване!

Издърпа я на крака и я повлече със себе си по импровизираната писта. През цялото време се оглеждаше за ножа. Включи фенерчето и зашари с лъча наоколо. Нещо проблесна между камъните и съчките. Острието. Той изключи светлината и хукна в посока към ножа.

— Хей! — изкрещя мъжки глас.

Кевин се свлече на земята и започна да опипва с ръце около себе си. Не можеше да си позволи да включи отново фенерчето. Самър приклекна до него.

— Какво…

— Търся ножа — прекъсна я той.

— Но те идват насам!

— Намерих го — прошепна момчето. — Да изчезваме!

И те хукнаха към гората.

— Всичко ще бъде наред — каза той. — Просто тичай. И не поглеждай назад.

— Добре.

Разнесоха се още викове; появи се блед лъч светлина и сенките им се проточиха пред тях. Кевин поведе Самър встрани от черния път. Тревата шибаше глезените им. Подминаха някаква барака, после прецапаха през малък поток и се насочиха към хълма, който се издигаше величествено пред тях.

— Тук има стълби! — Самър го задърпа наляво.

— Не! Трябва да ги заблудим — отвърна Кевин и я повлече надясно.

Светлината зад тях стана по-ярка. Преследвачите им скъсяваха разстоянието помежду им.

Двамата тичаха между дърветата нагоре по хълма. Мекият килим от борови иглички заглушаваше стъпките им. Поеха надясно, далеч от стълбите, но все нагоре, неизменно нагоре, без да спират — между черните дънери на дърветата и неясните очертания на стърчащите камъни.

Нечий глас извика зад тях, последван от трополенето на преследвачите им по стълбите. Върху мръсното, потно лице на Кевин се появи блед проблясък от бели зъби. Усмихваше се.