Ридли Пиърсън
Смъртоносно лято (5)

4.

Намери подходящото! Уолт, все още до коленете насред ледената вода, но вече по-близо до моста, втренчено наблюдаваше облака от няколко милиона жужащи насекоми, опитвайки се да прецени кое от тях да хване. Замахна рязко и улови едно, но късите му дебели пръсти стиснаха крехката твар твърде силно и я смачкаха. Неуспешен опит. Целта беше да открие живо насекомо, което да изглежда по същия начин като някоя от изкуствените мухи в кутията му. Замисли се дали да не хване една най-обикновена майска муха, но се страхуваше, че Кевин ще го нахока. Житейският цикъл на повечето летящи насекоми минаваше през четири стадия: появата им на повърхността на водата като ларви; парашутен стадий, в който разперваха нежните си крилца, за да ги изсушат; репродуктивен стадий и последният стадий, в който падаха стремглаво надолу с въртене, подобно на перка, за да намерят смъртта си. Уолт издирваше насекомо, което да е не само от същия вид като неговата изкуствена муха, но и да отговаря на точния стадий от развитието й. Цялото това занимание му действаше леко потискащо, защото му напомняше за собствения му житейски цикъл: той вече беше излязъл от водата, бе загубил женската си половинка, бе преминал през репродуктивния стадий и имаше две малки буболечки близначки, които трябваше да отгледа сам. Колко ли му оставаше до последния стадий на въртенето, зачуди се той. Не можеше да се каже, че тази мисъл го тревожеше непрекъснато, но от време на време се промъкваше като червей в мозъка му и започваше да го човърка. Както сега.

Двегодишната Беатрис — ирландски воден спаниел — седеше търпеливо на брега и хвърляше дяволити погледи към реката в очакване да се присъедини към господаря си, за да докаже своята преданост. Уолт й нареди да не мърда от мястото си и тя послушно легна върху скръстените си лапи. С влажния си поглед и отчаяно изражение лесно можеше да го манипулира. И го правеше.

Уолт продължаваше да изучава облака от насекоми над главата си, когато по моста се зададе авариен камион, теглещ на буксир лек автомобил „Форд Таурус“. Но каква работа имаше този камион точно тук, в западна посока от Крой Крийк Роуд? Нещо повече, камионът не беше местен — в долината имаше две служби за пътна помощ и шерифът ги знаеше много добре. Именно тази подробност събуди любопитството му. На запад от този мост нямаше нищо друго, освен десетки скотовъдни ферми и областния приют за животни. Какъв беше смисълът да се тегли кола на буксир извън града?

Всички тези мисли преминаха през главата му за не повече от секунда, докато замахваше, за да улови още едно насекомо. Но вместо да отвори шепата си, за да види дали е успял, очите му внимателно следяха камиона и улова на куката му.

Набързо огледа и купето на тауруса.

Дали вечерната светлина погаждаше номера на зрението му, или ставаше въпрос за отражение в стъклото, но пред погледа му се появи тревожна картина: шофьорът, свлякъл се на една страна зад волана. Да се возиш в теглен на буксир автомобил беше не само незаконно, но и крайно опасно.

Уолт бързо измъкна радиостанцията си и се свърза с диспечера.

— Имаме ли патрулна кола в района на Крой Крийк?

Наложи се да изчака за отговора, заслушан в пукането от апарата. Околните планини затрудняваха приемането на радиосигнала и той се запъти към брега с надеждата да подобри връзката.

— Ей! — запротестира Кевин. — Ще изгониш рибата!

— Съжалявам… Налага се да тръгвам.

— Сега?

— Сега.

— Зарязваш ме?

Точно тогава дойде отговорът от радиостанцията:

— Не, шерифе. Нямаме дежурна кола в района.

— Веднага се връщам — извика Уолт към Кевин.

— Няма нужда — рече племенникът му и се запъти към брега. — Идвам с теб.

Уолт съобщи на диспечера, че тръгва след аварийния камион, и поиска подкрепление.

— Ти остани — обърна се той към Кевин. — Може би ще успееш да хванеш нещо, ако не ти се мотая в краката.

Уолт се запрепъва с тежките и неудобни ботуши в посока към моста. Щом го видя, Беатрис се изправи на крака в напрегнато очакване да я повика.

Кевин беше по-бърз от него, въпреки че носеше същите ботуши, и стигна пръв до черокито.

— Не можеш да ме зарежеш тук. Просто няма начин — заяви той.

Беатрис стоеше до тях, тръпнеща от вълнение.

— Както искаш — отвърна Уолт и посегна към шофьорската врата, — но имай предвид, че става въпрос за обикновено пътнотранспортно нарушение. Ще те е яд, че не си останал.

Момчето кимна към реката и каза:

— Не можеш да оставиш екипировката си просто ей така.

— Мога и ще го направя — отвърна Уолт и несръчно изхлузи тежките ботуши. После се настани зад волана направо по чорапи. — Нямаме време за губене.

Кевин хвърли въдицата си на задната седалка и се качи отпред, без да събува ботушите си.

Уолт свирна на Беатрис и тя се метна право в скута на момчето.

— Това е нейното място — каза Уолт.

— Така ли?

* * *

Пътят се ширеше почти под права линия в западна посока. Уолт се движеше с около сто и десет километра в час, но аварийният камион не се виждаше никъде. Подминаха неголяма индустриална постройка, но там също нямаше и помен от него.

— Не можем да настигнем един тромав камион? Искаш ли аз да карам?

— Ще ме умориш от смях. По-добре гледай пътя. Дано зрението ти е по-добро от чувството ти за хумор.

— Забеляза ли виторогите антилопи малко по-назад, около Демъкрат? — попита Кевин и Уолт го погледна изненадано. — Доста бързичко тичаха. Нещо ги беше стреснало още преди да се появим ние.

— Че какво ще прави камион на „Пътна помощ“ в района на Демъкрат Гълч? — зачуди се Уолт. — Не се сещам за никакво логично обяснение.

— Нелегален автосервиз? Може би карат там крадени коли и после ги преправят?

— Откраднат таурус? Едва ли…

Но само миг по-късно намали скоростта и направи обратен завой. Черокито сви встрани от главния път и потъна в шубраците.

— Това е черен път. Щяха да оставят пушилка след себе си, ако бяха минали оттук — каза той.

— Не и ако са спрели някъде — отбеляза Кевин.

Черокито се тресеше по неравния стръмен път към Демъкрат Гълч. Когато Уолт взе твърде рязко един от завоите, въдицата от задната седалка се удари в страничния прозорец, а слънчевите очила на Кевин се свлякоха от носа му.

Шерифът надушваше неприятности. Парчетата на пъзела просто не си пасваха: авариен камион, който се движи в посока от Крой Кениън към Демъкрат Гълч и тегли таурус с човек зад волана.

Кевин беше прав: цялата тази работа приличаше точно на нелегален бизнес с крадени автомобили. Но нима вече се крадяха и тауруси? Икономическата криза наистина придобиваше сериозни размери.

— Ти ще стоиш в джипа — обяви Уолт. В главата му започваше да се оформя план за действие.

— Ако продължаваш да караш така, скоро няма да има и джип — отвърна Кевин и стисна здраво дръжката над вратата.

На следващия завой Уолт намали скоростта, но не заради момчето, а защото във въздуха се стелеше рехав облак прахоляк. Под билото на хълма той рязко завъртя волана и черокито закова на метър от задницата на тауруса.

Тук пътят се стесняваше и макар че двата автомобила бяха спрели плътно вдясно, просто нямаше начин да се мине покрай тях.

Уолт забеляза двама мъже: единият управляваше лебедката на камиона, за да спусне тауруса надолу, а другият вече тичаше към близката трепетликова горичка. Щом видя черокито и полицейската лампа на покрива му, спътникът му също си плю на петите.

Мъжът зад волана на тауруса бе или мъртъв, или в безсъзнание.

Шерифът спокойно докладва за ситуацията на диспечера и пусна радиостанцията на седалката.

— На място! — извика той на Беатрис. — Ти също — добави към Кевин. После рязко отвори вратата и скочи на пътя по чорапи.

Във въздуха проехтя пукот и Уолт сниши глава. За миг си помисли, че се стреля, но после осъзна, че шумът бе предизвикан от запалване на мотор. Два ATV^[1] в камуфлажна окраска профучаха между дърветата и поеха нагоре по пътя. Уолт запечата картината в съзнанието си, опитвайки се да извлече колкото се може повече отличителни подробности. Но двамата мъже се движеха с гръб към него, а мотоциклетите им бяха едни от най-често срещаните модели.

Той изтича обратно към черокито, метна се зад волана и чак тогава осъзна, че Кевин го няма, а вратата му е леко открехната. Момчето лежеше свито на кълбо в прахоляка до отворената врата на тауруса.

Беатрис обикаляше неспокойно наоколо, но на безопасно разстояние.

Надушва нещо, помисли си Уолт.

За част от секундата — само за част — той се изкуши да тръгне след мотоциклетите, но после задържа дъха си и се приближи до Кевин, който се намираше в същото безпомощно състояние като шофьора.

Със свито на топка сърце издърпа момчето на няколко метра встрани, провери пулса му и с облекчение установи, че е стабилен. Повдигна краката му и се зачуди как да обясни случилото се на Майра.

Обади се за линейка и свика специалния си следователски екип, в това число и Фиона Кеншоу — полицейски фотограф и заместник-шериф на непълен работен ден.

В далечината се виеше спираловидна диря от прахоляка, който мотоциклетите оставяха след себе си. Движеха се на север, към Диър Крийк Роуд. Уолт издаде заповед за издирването на двата мотоциклета, макар да съзнаваше, че вероятността да ги открият сред необятната пустош се равняваше на нула.

Той насочи вниманието си към тауруса и веднага забеляза тръбата, прикрепена към газовия резервоар под камиона. Напъха се отдолу, изключи го и се зачуди каква би могла да е причината за този толкова сложен замисъл. Опит за отвличане? Той пое дъх, издърпа шофьора от автомобила и пребърка джобовете му, за да открие портфейла.

Рандал Еверест Малоун носеше корпоративна кредитна карта American Express, издадена на „Брансън Риск“ ООД — частна охранителна компания, споменавана неведнъж от баща му като възможност за започване на работа.

Уолт огледа купето на автомобила и откри черно дипломатическо куфарче, закопчано с белезници към рамката на пътническата седалка. Изглеждаше по-голямо и по-здраво от стандартните куфарчета за документи, а под дръжката му имаше тънък процеп, до който светеше червена лампичка.

„Правителствена поръчка?“, зачуди се той. Корпоративна охрана? По всяка вероятност получателят на пратката бе някой от многото финансови магнати, обитаващи долината.

Разнесе се вой от сирена на бързо приближаваща линейка. Уолт приклекна до Кевин, който тъкмо идваше в съзнание.

— Какво, по дяволите…? — намръщи се момчето.

— Казах ти да стоиш в колата.

— Така изобщо не ми помагаш.

— И какво се опитваше да направиш?

— Опитвах се да помогна на човека — отвърна Кевин и се надигна, подпрян на лакти, за да защити позицията си в спора. — Не мога да повярвам, че току-що го заряза.

— Аз… — започна Уолт, но се отказа да му дава каквито и да било обяснения. — Добре ли си?

— Главата ме боли и леко ми се гади. — Кевин се надигна още малко, подпря се на длани и се огледа. — Чичо Уолт… какво става тук, по дяволите?

— Мисля, че предотвратихме организиран обир — отвърна Уолт. — Или отвличане.

— Сериозно? Като в „Бандата на Оушън“?

Уолт не отговори. Обърна се и забърза нагоре по склона, за да предупреди линейката да намали скоростта, като през цялото време си задаваше въпроси за съдържанието на куфарчето, за информацията — ако изобщо имаше такава — която щяха да му предоставят „Брансън Риск“, и за това кога — и дали изобщо — щеше да залови двамата бегълци.