Ридли Пиърсън
Смъртоносно лято (46)

45.

— Ударихме птица! — извика Макгинес и се наведе назад, за да погледне крилото.

Кантел се надвеси над контролното табло.

— Мак — рече той. — Кажи ми, че всичко е наред.

Роджър впери поглед в приборите.

— Десният двигател произвежда три четвърти… момент… петдесет процента мощност.

— Мак?

— Положението е зле.

Макгинес посегна към копчетата на GPS навигацията.

— Аз ще се оправя с това — каза Кристофър.

— Най-близките летища — инструктира го пилотът.

— Най-близките летища — потвърди Кантел. — Мак…

— С помощта на джипиеса можем да открием…

— Да, най-близките летища. Разбрах. Но ние не можем да кацнем на летище, Мак.

— Майната му на всичко! Загубихме левия двигател. А десният гори.

— Угаси го тогава — каза Кристофър със зловещо спокоен тон.

— Включих пожарогасителите и овладях огъня в камерата. Падаме като камък.

— Искам да се справиш с този проблем.

— Няма да стигнем до пустинята Невада. Налага се да приземим това нещо веднага, но не върху затревена площ. Трябва ни дължина.

Макгинес вече действаше с GPS-а без помощта на Кантел.

— Станли. Ще ни свърши работа. Двайсет и пет километра. Потърси го в дневника. Колко е дълга пистата? — Не откъсваше поглед от приборите. — Трябва ми дължината на пистата.

— Търся я.

— Трябва ми веднага! А тук намери… — Подхвърли на втория пилот комплект ламинирани страници. — … контролен списък за аварийно кацане.

Кристофър не помръдваше.

— Прочети ми проклетия контролен списък!

— Няма да кацаме в Станли. Направим ли го, целият план пропада.

— Не го ли направим — каза Роджър, — ще бъдем напъхани в чували за трупове.

— Ние летим. Самолетът лети, нали?

— Самолетът гори. Зарежи всичко останало, дявол да го вземе! — Очите му шареха по контролното табло. — Четирийсет и пет процента… мощността пада. Губим и този двигател. Падаме. Трябва да приземим тази машина! Не съм обучен за това. Положението е много зле. А сега смяташ ли да ми прочетеш проклетия контролен списък, или не?

— Какво е това? — попита Кантел и се наведе към таблото пред Макгинес. Сочеше към черно-бял екран с надпис MaxViz: система за нощно виждане, с чиято помощ пилотите можеха да забележат елени и всякакви други препятствия на пистата. На тази височина екранът показваше цялата долина Сотут — предимно в черен цвят, обозначаващ студените участъци, но пресечена от тънката бяла ивица на топлия асфалт по магистрала 75, която се точеше на север от Галина и пресичаше Станли. Улиците на Станли също се виждаха на екрана. След това магистралата завиваше надясно в посока към Чалис.

Кристофър сочеше към една съвършено права трисантиметрова линия на черен фон, която се намираше в северозападна посока от светещите точици на Станли.

— Нищо не е, просто аномалия насред нищото — отсече Роджър. — А сега прочети проклетия контролен списък, Крис!

— Но щом е в бяло — възрази Кантел, — значи е асфалт.

— Съмнявам се. Топлинната сигнатура е съвсем слаба. Виждаш ли колко е бледа?

— Не, не е. Изглежда по същия начин като сигнатурата на магистралата. Трябва да е асфалт. Частна писта.

— Точно там? Десният двигател произвежда четирийсет процента мощност и продължава да гори.

— Там ще кацнем — заяви Кантел. — На тази писта. Ще успеем.

— Ти ли си пилотът? И откога? — Макгинес хвърли още един поглед към екрана, после отново извърна глава към Кристофър.

— Можем да го направим — каза Кантел. — Кацаме там. Провеждаме телефонния разговор. Не е кой знае колко по-различно от първоначалния план.

— Контролният списък! — изкрещя Роджър. Носът на самолета бавно се отклони от светлините на Станли в посока северозапад.

— Точно така, момче! — рече одобрително Кристофър. После прехвърли ламинираните листове, избра един и започна да чете на глас.