Ридли Пиърсън
Смъртоносно лято (40)

39.

Самър затвори вратата на самолета и кимна на Кевин да я последва.

— Хайде, искам да те разведа наоколо — каза му и мина покрай него. Постара се да го докосне, за да поддържа интереса му. — Побира осем души, които могат да пътуват и в легнало положение. Всяка седалка разполага със собствен телевизор, а на стената отсреща има голям екран. — Посочи с ръка. През кръглите прозорци нахлуваше бледа светлина.

Тя му връчи кутийка студена бира. До хладилника имаше две микровълнови фурни, вградена кафемашина, мивка от неръждаема стомана. На стената висеше пожарогасител. В коридора до кухнята, точно срещу аварийния изход, се виждаше сгъваема врата, а зад нея — тоалетна с тапицирана седалка. До тоалетната имаше леко открехнат плъзгащ се панел, който водеше към складово помещение.

Кевин отпи от бирата си и се огледа наоколо, възхитен и развълнуван.

На стената до тоалетната висеше фенер на батерии, както и аптечка за първа помощ.

— Има си всички домашни удобства — отбеляза той.

— Точно това е идеята. Включително и сателитен телефон. — Самър посочи към седалката на баща си.

— Сериозно?

— Страхотно удобство, обожавам го. Но никога не казвам на баща ми. Не искам да знае какво харесвам и какво не, защото се чувства длъжен да ми купи всяко нещо, което спомена, че харесвам. Ако щеш вярвай, но това изобщо не ми се нрави. И този самолет не харесвам. Баща ми е толкова обсебен от него, та чак се дразня.

— ТМИ — каза Кевин. — Твърде много информация.

— Както и да е…

— Самолетът е много як — призна той.

— Трябва да изпиташ усещането при излитане! Не мога да го опиша с думи, супер яко е! Все едно излита ракета или нещо подобно. Татко… обляга главата си назад, представяш ли си? При излитане. Затваря си очите, все едно е надрусан или нещо такова. — Тя се изчерви и отново се засмя, после бързо добави: — Забрави, че го казах.

Но Кевин не можеше да го забрави и веднага си помисли, че Самър със сигурност го знаеше. Колкото повече размишляваше за това, толкова по-ясно му ставаше, че тя играе някаква роля, но все още не можеше да проумее защо го правеше.

— Е, готов ли си? — попита го момичето.

— Зависи какво имаш предвид.

— Не го прави — въздъхна тя. — Не се опитвай да се надуваш. Мъжете непрекъснато се държат така и мога да ти кажа, че действа ужасно отблъскващо, разбра ли? Просто бъди себе си. Сладък си, примири се с това. Но не се опитвай да звучиш като Джеймс Бонд, защото не си.

Провря се отново покрай него и се запъти към пилотската кабина.

— Какъв ти е проблемът с баща ти? — попита я той, за да й го върне. Не обичаше да му четат конско.

Въпросът му я накара да спре на място. Не се обърна да го погледне.

— Вече ти казах — отвърна. — Нормални търкания между баща и дъщеря.

— И затова решаваш да избягаш? Плюеш си на петите, идваш тук, макар да знаеш, че не ти е позволено? Според мен просто искаш да му дадеш урок.

— Ти какво, да не си личният ми психоаналитик?

— Просто съм любопитен, това е всичко.

— Престани да любопитстваш в такъв случай. Разваляш цялото забавление.

— Смятам, че не бива да тръгваш.

— Никой не те е питал.

— Не искам да тръгваш. Предпочитам да останеш. Защо просто не му кажеш онова, което те тревожи? Тогава ще имаме възможност да прекараме повече време заедно.

Лицето й се озари от удоволствие, но изражението й си остана снизходително.

— О, колко мило — каза.

— Говоря съвсем сериозно.

— Ще замина — твърдо изрече тя.

— Онзи тенисист, за когото ми спомена… Той ли е причината? — попита Кевин.

— Утре, неделя, са финалите за мъже. Той ще играе. Аз ще бъда там.

— Но после той заминава, нали? На някой друг турнир? И какво? Ще го последваш ли? Той дали одобрява това, как мислиш? Ти си на седемнайсет. Ще го арестуват.

— Ти да не си ми баща? Хайде престани, става ли?

— Ако останеш, ще получиш похвала от татко, нали? Можела си да избягаш, но не си го направила. Сигурно ще е доволен от постъпката ти.

— Той никога не е доволен от мен. Просто го приеми като факт и зарежи тази тема. Говоря ти съвсем сериозно. Заминавам за Лос Анджелис и не искам никой да ме разубеждава. Просто ме остави на мира, моля те.

— Работата е там — каза той, — и ние с теб го знаем по-добре от всеки друг, че е много тежко, когато някой ни напусне, независимо дали ни е лазил по нервите с присъствието си.

— Искаш ли да видиш пилотската кабина, или ще трябва да слушам монолози от „Шоуто на Опра“?

Кевин я последва към предната част на самолета, а Самър отстъпи настрана и му направи път да мине. Той се поколеба.

— Хайде. Нали затова дойде?

Младежът се замисли.

— Не знам. Може би.

— Да седнеш на пилотската седалка.

Той не помръдна от мястото си.

— Разбирам желанието ти да му правиш напук — каза й накрая. — Молил съм майка ми сигурно хиляда пъти да се преместим. Всичко тук ми напомня за него. Вече нямам сили да живея в долината. Не издържам. Не знам майка ми как го прави, нямам идея. Опитва се да задържи нещо, което вече го няма. Толкова е объркана.

Той внимателно се настани на пилотската седалка. Ясно чуваше дишането на Самър.

— Би могъл да дойдеш с мен — каза му.

— Тогава съвсем ще я оплескаме.

Тя помълча.

— Можем да си пуснем музика — каза вместо отговор. — Виждаш ли тези копчета? Включи второто.

— Ще ми трябва ключът, нали? Сигурна ли си, че няма да стане проблем?

— Няма нужда от ключ. Не и за тази част.

— Не може да бъде!

— Може. Ключът е за вратата.

— Майтапиш се с мен!

— Няма ключ, няма майтап.

Кевин реши да се увери сам и започна да натиска копчетата. Включи се централното осветление в кабината. Самър го изключи и спусна всички щори.

Множеството лампички по контролното табло обливаха помещението в мека светлина.

— Управлявала ли си го някога? — попита я той.

— Няколко пъти след излитане, да. Баща ми може да го приземява. Изкара някакви курсове. Абсолютно побъркан е на тема сигурност. В склада има един куфар с резервна радиостанция, портативен джипиес, морски и сухопътни карти, фенер. Резервно копие от всичко — това е баща ми. Утре сигурно ще го е яд, че не разполага с резервна дъщеря.

Телефонът на Кевин издаде сигнал за получено текстово съобщение. Той го измъкна от джоба си.

Кев? Уолт те издирва. Къде си?

Идвам към летището. Мама

Напъха телефона обратно и заяви:

— Трябва да тръгвам! — Откъде, по дяволите, знае, че съм тук?

Някой сигурно бе забелязал колата му.

— И дума да не става! Та ние току-що дойдохме.

— Трябва да тръгвам — повтори той.