Ридли Пиърсън
Смъртоносно лято (37)

36.

Самър даде знак на Кевин да спре до телената ограда, зад която се намираха пистата и хангарите. Отвъд нея бяха паркирани десетина частни самолета. Младежът угаси двигателя и свали потните си длани от волана.

— Входът на авиационната служба е малко по-нататък — информира я той. — Защо спираме тук?

— Знам, но ние не отиваме точно там.

— Защото…?

— Заради дребната техническа подробност, че сме непълнолетни и нито един от двама ни не е пилот… Ти не си пилот, нали? — добави тя.

— Не, но чичо ми има безмоторен самолет. Сигурен съм, че ще ме пуснат да ти го покажа. Повечето от служителите ме познават.

— Точно това имам предвид. Предпочитам да прескоча оградата.

— Това е пълна лудост.

— Не, не е. Много е лесно даже. Огледай се, пич. Не виждаш ли какво е мъртвило?

— Ехо? Незаконно е.

— Ще я прескочим точно за две секунди.

— Но защо да си правим този труд, когато можем да влезем като нормални хора? — настоя той. — Защо ни е да прескачаме оградата?… Май ще е по-добре да тръгвам.

— И дума да не става!

— Искаше да те докарам дотук и аз го направих. Изпълних молбата ти.

— Има доста време до полета ми — оплака се тя. — А вътре в самолета е много яко. Ето го. Ей там е — посочи. — Казвам ти, ще ти падне шапката!

— Няма да прескачам оградата, да не съм луд! Това си е престъпление… наказуемо е.

— Страх ли те е?

— Не. Просто няма да го направя.

— Защото те е страх…

— Не. Защото просто мога да мина през входа на авиационната служба и да стигна до същото място.

— По някое време баща ми ще ме потърси — каза Самър. — И двамата го знаем. Довечера… утре. И когато го направи, ще провери навсякъде. Той никога не върши половинчати работи. Ако двамата с теб се появим в авиационната служба, ще ни видят заедно. И после, когато внезапно изчезна…

— Точно заради това ще слезеш тук.

— Няма да стане.

— Напротив, ще стане — възрази той. — Не, сериозно, трябва да тръгвам. Желая ти приятен полет.

Тя изтръгна ключовете от таблото, отвори вратата, хукна към оградата и се покатери по нея като котка. Усмихна му се закачливо през дупките от другата страна на мрежата и разклати връзката с ключовете му. После погледна предпазливо в двете посоки и щом се увери, че всичко е наред, доби кураж и държанието й стана още по-нагло.

— Ако ги искаш, ще се наложи да дойдеш и сам да си ги вземеш. — Напъха ключовете в предния джоб на тесните си джинси. — Донеси и куфара ми.

Кевин остави куфара й в колата и чевръсто прескочи оградата.

Самър се отдръпна назад. Дясната й ръка продължаваше да стиска ключовете в джоба й.

— Ще си получиш чантата, когато ми върнеш ключовете — каза той и тревожно се огледа. Вероятността да го заловят го ужасяваше.

— Ела си ги вземи — извика тя и хукна към един от самолетите.

Кевин я настигна точно когато тя пъхаше ключа в ключалката. Горната част на вратата се вдигна нагоре, а стълбата от вътрешната част на другата половина се спусна надолу.

Самър сграбчи Кевин за ризата и го придърпа към себе си. А после, точно преди устните им да се докоснат, се завъртя и притисна задника си към слабините му. Улови дясната му ръка и пъхна пръстите му в джоба си.

В джоба й беше топло. И плашещо.

— Твои са, ако ги искаш.

Пръстите му докоснаха ключовете. Тя напъха ръката му още по-дълбоко в джоба си. Там беше горещо като в пещ.

Той стисна ключовете, измъкна ги и ги пусна в джоба на панталона си.

Самър улови дланта му и я притисна към самолета.

Кевин я погледна озадачено.

— Сега, когато вече си го докоснал, не искаш ли да го видиш?

— Аз… не, не искам — отвърна той с треперещ глас и хвърли поглед към колата си.

— Една бира — каза тя. — Просто го виж и тогава реши дали искаш да останеш. Няма да те насилвам. Само ти напомням, че имам време за убиване. Бихме могли да го убиваме заедно.

Топлината й се разливаше по пръстите му.

Сега, когато вече си го докоснал…

Той я последва нагоре по стълбите.