Ридли Пиърсън
Смъртоносно лято (33)

32.

Черокито взе последния завой, подмина магазина за голф принадлежности и спря пред входа на хотела, където Уолт се опита да събере мислите си.

Шатрата, пригодена да побере шестстотин гости за вечеря, светеше като гигантска бяла електрическа крушка на петдесетина метра пред него. Това разстояние му се струваше като бездна — открито, незащитено пространство, където той бе мишена.

Бутилките бяха фалшификати. Най-изгодно за Реми бе да организира кражбата им преди търга и да прибере застраховката. Дълбоко в себе си Уолт усещаше, че Салво и Макгинес бяха част от екипа, нает за обира, ала не разполагаше с доказателства.

— Ще ми припомниш ли каква е идеята ти? — попита го Брандън.

— На този етап арестуването на водача им е много по-важно от бутилките.

— Както кажеш, шерифе — изсумтя помощникът му.

— Знам, че ти звучи неразумно — каза Уолт, — но единственият начин да докажем, че Реми има пръст в тази работа, е да арестуваме Джордж Клуни. С арестите на Салво или Макгинес може и да не успеем да го постигнем, но все отнякъде трябва да се започне. Те може изобщо да не знаят кой е Реми, а на нас ни трябва точно той.

— Но аз не мога да се преструвам на некадърен — запротестира Томи. — Не мога безропотно да им позволя да докопат бутилките.

— Трябва да го направим така, че да изглежда убедително. Ако вземат бутилките, пчелата ще се върне обратно в кошера.

Флеминг бе сменил GPS устройството на „Брансън Риск“ със свое, а тяхното се намираше в багажника на черокито. Шерифът се надяваше, че полицейският GPS щеше да ги отведе до организатора на обира.

Ако изобщо има планиран обир.

Той зачака потвърждението на Мобилния команден център, че имат ясен сигнал от GPS-а. Все още се опитваше да намери връзка между обира и нападението над момчето в склада в Белвю. Засега не успяваше, но го тормозеше смътното усещане, че двата случая имаха нещо общо.

— Буря на хоризонта — обади се Брандън.

— О, не! Не точно сега — изпъшка Уолт при вида на устремената право към тях Гейл. Познаваше тази нейна походка, познаваше и изражението на лицето й. Към кого ли от двамата бе насочен гневът й? Искрено се надяваше да не е объркал датата, на която момичетата се прибираха у дома.

— За мен е — рече Томи.

— Тогава гледай да я разкараш. Нямаме време за това.

Уолт усети огромно облекчение. Ала в същото време си даде сметка за влиянието, което Гейл продължаваше да упражнява над него. Но как беше възможно? Как бе позволил това да се случи? Въпреки силата на здравия му разум, близостта на тази жена се оказваше най-голямата му слабост. Осъзна го съвсем внезапно, и то едва сега.

— Чу ли ме? — попита.

— Разбрах, шерифе — сопна му се Брандън. Ръката му лежеше в готовност върху дръжката на вратата.

От радиостанцията внезапно се разнесе гласът на диспечера от командния център:

— Готови сме.

— Прието — отвърна Уолт. После се обърна към помощника си: — Тръгваме. — Гейл се намираше на няколко метра от колата.

— Да. Тръгваме — отвърна Томи.

Флеминг стисна волана и потегли. И двамата наблюдаваха Гейл в огледалото за обратно виждане. Размахваше ръце и продължаваше да ги следва.

— Имам нужда от теб, Томи. Не й се връзвай.

— Бъди спокоен — гневно отвърна Брандън, без да сваля поглед от огледалото.

Звънна мобилният телефон на Уолт. На екрана му бе изписано Чък Уеб.

— Трябва да приема разговора — каза той и спря колата на няколко метра от шатрата.

— Мамка му! — изруга Брандън и рязко отвори вратата. — Дай ми секунда. Веднага се връщам.

Шерифът заключи централно всички врати веднага щом помощникът му затвори своята и прие разговора. Очите му шареха във всички посоки. Изведнъж се почувства болезнено уязвим. Сякаш в куфарчето на задната седалка имаше не вино, а бомба.

— Чък?

— Виж какво, знам, че и двамата имаме много работа, но тук при мен има малък проблем.

— Може ли да почака?

— Не мисля.

— Добре.

— Става въпрос за Кевин. Наша седемнайсетгодишна гостенка току-що излезе от хотела с куфар в ръка. Качи се в колата на Кевин, Уолт. Твоя Кевин. Чакаше я близо до задния вход. Нямаше да забележа, но бащата на момичето — който в момента се намира на търга — ме помоли да я държа под око. Имаше подозрения, че може да избяга. И тя избяга. Непълнолетна е, приятелю, което поставя Кевин право в графата подбуждане и съучастие. Че и отвъд нея, ако схващаш намека. Мацката си я бива, така че не вярвам да съм далеч от истината.

Пулсът на Уолт туптеше толкова силно в ухото му, че той премести слушалката от другата страна, надявайки се да промени нещо. Не успя. Едва чуваше гласа на Чък.

Отново погледна към куфарчето на задната седалка.

— Там ли си още? — попита Уеб.

— Да — отвърна.

Кевин все още бе непълнолетен. Навършваше осемнайсет след няколко седмици, но това нямаше да му е от особена полза в съда. На практика Чък беше прав.

— Момчето е извън територията на хотела, за жалост, иначе бих ти предложил помощта си — каза Уеб.

— Ти вече помогна, Чък, и то много. Благодаря. Ще ти звънна по-късно.

Затвори телефона и потърси с поглед Брандън. Гейл го подлагаше на словесен картечен огън, и то така, както само тя умееше. Четирима от подчинените му вече стояха пред входа на шатрата.

Набра номер от списъка си за бърз достъп и зачака. Никой не отговори.

Набра втори номер и когато най-после Майра вдигна, той вече кипеше от гняв.

— Майра? Дявол да го вземе, Майра!

— Уолт, какво става?

— Какво мислиш, че става, Майра? Кевин. Отново. Не си вдига телефона, а трябва да говоря с него.

— Защото…?

— Защото в колата му има непълнолетно момиче. Непълнолетно и носи куфар, Майра. Бащата на момичето подозира, че се кани да избяга, което хвърля Кевин по хлъзгавия наклон към углавно престъпление. Успях ли да грабна вниманието ти?

— Аз ще му звънна…

— Не отговаря! — натърти Уолт. — И от това ми става още по-зле. Ти направи ли каквото ти поръчах? Във връзка с телефона му? Направи ли го, Майра?

— Онова там… за проследяването?

— Да, мрежово проследяване — потвърди той. — Джипиес… плати ли за тази услуга?

— Платих, но никога не съм я използвала — отвърна тя. — Звучи ми малко като… шпиониране…

— Искам да влезеш в интернет и да го откриеш, Майра. Сега. Веднага.

Точно тази вечер от всички възможни, помисли си Уолт. Кевин притежаваше дарбата да улучва най-неподходящия момент за вършене на глупости.

— Нямам никаква представа как да го направя, Уолт. Знаеш колко разбирам от компютри.

— Намери начин да разбереш — отсече той. — Обади се на някого. Направи нещо. Просто трябва да го сториш. И веднага ми се обади. Имаме не повече от един час на разположение. Баща й ще започне да настоява за отговори. Кевин трябва да доведе момичето обратно, и то по най-бързия начин.

— О, божичко!

— От теб зависи, Майра. Това трябва да го свършиш сама. Веднага, без да губиш нито минута.

— Аз? — След смъртта на съпруга си Майра често прехвърляше майчинските си задължения на брат му.

— Имаме късмет, че изобщо ни уведомиха за това. Намери го, а после ще търсим начин да се справим с тази каша.

Уолт прекъсна разговора и излезе от колата. Загледа се в Гейл, която се отдалечаваше по моравата. Усещаше утихващия й гняв съвсем ясно, като товар, който бе носил върху плещите си през последните няколко години. Сега ликуваше, защото този товар вече не му тежеше.

Брандън изглеждаше пребледнял и замаян. Уолт се наслади на момента с огромно удоволствие.

— Останете в готовност! — нареди той на хората си. После отвори вратата на черокито и разкопча предпазния колан от дръжката на куфарчето.