Ридли Пиърсън
Смъртоносно лято (30)

29.

Упоритото скърцане на количката за сервиране по стаите звучеше в ритъм с тътренето на гумените подметки на Кевин по мокета в хотелския коридор. Срещу него вървеше симпатична жена на около трийсет, с плитък бански костюм и мокра коса, полепнала по загорялата й кожа.

— Кротко, момче — прошепна момичешки глас над рамото му.

Той забави крачка. Жената го подмина, хвърляйки му кос поглед, с който му показваше, че е забелязала интереса му към нея и че това й харесва.

— Защо не си вземете стая? — каза Самър.

— Какво става? — попита той, опитвайки се да звучи небрежно.

— Имам отговор на въпроса ти, но е прекалено вулгарен за хотелски коридор. Пич, тази жена е направо бабичка. Стига си я зяпал.

Кевин продължи да бута количката.

— Трябва да доставя тази поръчка.

— Уговорката ни за довечера все още ли е в сила? — попита тя и закрачи до него. Показа му ключа за самолета. — Петнайсет минути, нали?

— Приключвам работа в седем — потвърди той. — Обаче съм голям длъжник на един приятел.

— Къде ще се срещнем? Ще нося голяма чанта и не искам да я влача напред-назад.

— Чанта? За какво ти е?

— Просто дрехи и разни дреболии. Нищо особено.

— Честно казано… не знам… цялата тази работа… — колебливо изрече той.

— Шегуваш ли се? Аз направо изгарям от нетърпение — прекъсна го тя. — Тук е толкова скучно. Представа нямаш колко ще ти е забавно. Хубаво ли ти беше вчера? — попита го с дрезгав глас и пристъпи по-близо до него. — Представа нямаш… просто ми се довери. — Беше виждала майка си да дразни баща й по този начин.

— Ами…

— Казах ти, можеш да седнеш в кабината — припомни му. — Ще бъде супер!

Кевин я погледна в очите и тя положи огромно усилие да му вдъхне увереност.

— Ами… добре.

Самър се успокои.

— Страхотно! Е, откъде ще ме вземеш?

Уговориха се да се чакат при задния вход на хотела няколко минути след седем.

Лицето й грейна; планът й беше в безопасност. Тя го целуна по бузата — точно както правеше майка й, когато баща й изпълняваше желанията й. Кевин се изчерви и извърна поглед встрани.

— Смяташ да избягаш, нали? — попита той с наведена глава.

Сърцето й прескочи един удар.

— Какво ще се случи с мен, когато се разкрие, че аз съм бил шофьорът ти, а? Замисляла ли си се изобщо за това? Обзалагам се, че ти е минавало през ум. И също съм готов да се обзаложа, че и пет пари не даваш за това, защото, когато то се случи, ти отдавна ще си изчезнала, нали?

— Аз съм на осемнайсет, Кевин. Мога да правя каквото си искам.

— Аха, добър опит.

— Нали говорихме, че ще си правим парти в самолета? Така ще е, обещавам ти. Моят полет е последният за тази вечер, в десет. Мислиш ли, че биха ме пуснали на борда на самолет, ако нямах осемнайсет?

— Възможно е, ако имаш фалшив документ за самоличност.

— Твърде много се навърташ около чичо си, пич. Това не ти е „Безследно изчезнали“, нали се сещаш?

Кевин я погледна и отново се сети за горещия минерален извор.

— Ще забравим, че си ме возил където и да било. Просто ще се позабавляваме в самолета, докато стане време за полета ми, а ако някой започне да разпитва, ще кажа, че съм отишла с автобуса, обещавам.

— В такъв случай, защо просто не отидеш с автобуса? — попита я той.

— Мислех, че сме приятели — нацупи се тя. — Исках просто да се позабавляваме.

Кевин спря количката пред вратата на една от хотелските стаи.

— Трябва да доставя поръчката — повтори той.

— Хайде де! — Самър се притисна към него. — Моля те, Кевин… седем и десет, на задния вход — прошепна и избяга, преди той да успее да отговори.