Ридли Пиърсън
Смъртоносно лято (3)

2.

Кристофър Кантел не пропускаше случай да се погледне в огледало или каквато и да било огледална повърхност — от стъкло на прозорец до лъскав автомобилен тас. Представа нямаше кога бе обърнал към себе си огледалото за обратно виждане на взетия под наем „Юкон“, докато чакаше на паркинга на летището в Сън Вали. Не че се смяташе за неописуемо красив. Всъщност се вторачваше предимно в недостатъците: ситните бръчици около тъмните очи; месестите уши; асиметричните черни вежди; тънките устни, разтеглени в подигравателна усмивка, която мнозина намираха за обидна, а тя не беше нищо повече от генетична особеност, наследена от баща му. Но навикът му да се гледа бе просто тик, някакво заболяване, което го измъчваше и което не можеше да контролира. Ненавиждаше го до такава степен, че живееше в непрекъснато отричане на съществуването му. Не спираше да си повтаря, че подобна суетност не му е присъща, не и на него. А щом не на него, значи имаше и някой друг, което загатваше за лека форма на шизофрения — нещо много по-тревожно от едната суетност. Колкото повече работа си намираше, толкова по-добре: чувстваше се по-концентриран и по-малко вторачен в себе си. През целия си съзнателен живот бе търсил невъзможни задачи със сериозни последствия. Някои биха го нарекли обикновен крадец, но той считаше това за обида. Можеше да преметне и най-хитрите и да открадне онова, което не можеше да бъде откраднато. Възприемаше се по-скоро като фокусник, който като с вълшебна пръчица караше ценни предмети — в това число и пари в брой — да изчезват. И колкото по-голям беше рискът, толкова по-добре. Правеше всичко възможно да стои настрана от онези две лица в огледалото.

И куриерът не беше много за гледане. На врата си имаше мораво родилно петно, което се виждаше през разкопчаната якичка на зелената му тениска. Освен това изглеждаше малко мекушав, но Кантел знаеше, че не е така: куриерите на „Брансън Риск“ си разбираха от работата. Този тук щеше да скочи на бой при първа възможност. Само че планът на Кристофър изключваше случайни възможности. На куриера в никакъв случай не биваше да се позволява да използва телефон или пейджър. Кантел подозираше, че човекът разполага с два GPS предавателя: един в мобилния му телефон или „Блекбъри“; другият — скрит на сигурно място в огромния черен куфар от подсилена с въглеродни влакна пластмаса.

Кристофър внимателно проследи с поглед куриера, който се настани зад волана на „Форд Таурус“-а. Очакваше да види по-голям автомобил под наем: „Форд Експедишън“, „Шевролет Събърбан“ или „Юкон“ като неговия, но всъщност не го притесняваше нито марката, нито размерът на колата. Екипът му беше добре подготвен. През последните два месеца той бе вложил достатъчно време и пари в изготвянето и организирането на сценария за събитията, които предстоеше да се случат идните няколко дни. Обичаше да прави нещата сложни. Полицаите не умееха да се справят със заплетени случаи. В техния свят цареше единствено ред, документация и рутина.

Той намести огледалото за обратно виждане — защо, по дяволите, сочеше към него? — за да осигури видимост към задната част на юкона. Използваше системата за директна връзка „Некстел“, за да изпраща сведения на останалите.

— Колата е „Форд Таурус“, син металик. Всеки момент ще потегли. Табелата е с регистрация от щата Айдахо, номер: виктор-алфа-пет-седем-две. Аз съм в черния юкон и спирам точно зад него. Мат?

— Заел съм позиция — отвърна носов глас.

— Лорейн? — попита Кантел.

— Пълният цикъл е две минути и двайсет. Тук при мен е зелено от четирийсет и пет секунди — отвърна тя. Кристофър проследи секундната стрелка на часовника си. — Засичай! На позиция съм.

— Спирам до обслужващия паркинга — докладва Кантел. — Готово, таурусът влиза в играта. — Спусна прозореца си и подаде талона за паркиране на служителката, която изобщо не забеляза, че той го държеше за страничните ръбове, за да не оставя отпечатъци. Първият половин час за престой на паркинга беше безплатен. На екрана се изписа: „Дължима сума — 0,00“.

— Приятен ден — усмихна се жената.

Кантел вдигна прозореца. Боядисаната в червено-бели ивици бариера се вдигна и юконът последва тауруса през промишлената зона.

Пътят за летището минаваше покрай светофара до пощенската станция на Хейли. Двете коли спряха заради червен сигнал и щом светна зелено, поеха наляво по Мейн стрийт. Таурусът се движеше зад червен камион на „Пътна помощ“. Кантел се изравни с аварийната кола и блокира пътя както за тауруса, така и за останалите автомобили. Всички участници в движението поддържаха постоянна скорост от четирийсет километра в час, точно според изискванията на пътните знаци.

Типично провинциално градче, помисли си той.

Мейн стрийт зави на север и пред погледа на Кристофър се появи жълтият сигнал на централния градски светофар.

Още две пресечки.

— Подминавам „Елм“ — съобщи Кантел.

Тричленният му екип потвърди готовността си. Операцията можеше да започне.

Светна червено.

Автомобилната колона намали ход и спря. Кантел погледна към асфалта между неговия юкон и аварийната кола отляво. Вечерната светлина образуваше сянка, която трепкаше върху пътя и се проточваше изпод камиона. Хвърляше я Мат Салво, увиснал с главата надолу от шасито. Салво вече се движеше към задницата на аварийния автомобил. Ако червеният сигнал на светофара се бе задържал няколко секунди по-дълго… Но това нямаше как да се случи.

Светна зелено и автомобилите бавно потеглиха.

— Виждам те — обяви Лорейн. — Да действаме!

Кристофър забеляза 170-сантиметровата нахакана калифорнийка на съседния ъгъл. Ръцете й стискаха бебешка количка, а погледът й излъчваше решителност.

Запозна се с нея на филмовия фестивал в Телюрайд и вече три години оттогава бяха неразделни.

Тя избута количката от бордюра и тръгна по пешеходната пътека. По законите на Айдахо автомобилите трябваше да я изчакат. Юконът и аварийната кола се заковаха на място. Колите зад тях — също. Нито един шофьор не натисна клаксона си в знак на протест.

Типично провинциално градче.

Кантел проследи с поглед сянката на Мат, която стигна до задницата на камиона.

Лорейн изпусна чантата си на пешеходната пътека. На паважа се разпиляха пелени за еднократна употреба, пластмасова бебешка бутилка и плюшени играчки. Тя коленичи и припряно започна да събира нещата си, а Кристофър отвори вратата и побърза да й се притече на помощ, преди някой преливащ от доброта човек да го е изпреварил.

Типично провинциално градче.

Направи театрален опит да протегне ръка под камиона, все едно че нещо е останало отдолу. После се изправи и даде знак на шофьора да се изтегли назад, докато задницата му едва не удари тауруса. Кантел отново се наведе и измъкна отдолу плюшена играчка — чиста уловка, разбира се.

Мат Салво разкопча ремъците си и се спусна на паважа под камиона. Ръката му сръчно пъхна тръбичка през решетката на тауруса и краят й потъна във вентилационния отвор на автомобила. После отвори клапата на малък резервоар с размерите на пожарогасител, прикрепен към шасито на камиона. Освободи куката на аварийната кола, протегна се под тауруса и опипом намери халката на теглича.

— Куката е сложена — обяви той в микрофона си.

— Десет секунди до зелено — прошепна Лорейн на Кантел и не пропусна да му благодари за помощта с театрална усмивка.

Кристофър скочи обратно в колата си точно когато светна жълто.

Салво се улови за шасито и отново закопча ремъците. Двигателят на камиона изръмжа и предните гуми на тауруса се вдигнаха от паважа.

От мястото си зад волана на юкона Кантел погледна към тауруса: шофьорът не помръдваше, облегнат върху страничния прозорец.

— Всичко върви по план! — обяви той и закопча колана си, като не пропусна да хвърли едно око на лицето си в огледалото за обратно виждане.

Лявата стрелка на светофара светна в зелено.

Роджър протегна ръка през отворения прозорец на аварийната кола и направи ляв завой.

Закаченият за него таурус го последва.