Ридли Пиърсън
Смъртоносно лято (28)

27.

Уолт седеше зад бюрото си и преглеждаше разпечатките от три имейла, всеки от които представляваше криминално досие, докато Томи Брандън се преструваше, че се чувства удобно на единствения посетителски стол в тесния кабинет. Сто и деветдесет сантиметровото му тяло караше стола да изглежда като декор от „Алиса в Страната на чудесата“.

— Напоследък почти не се срещат досиета като това на Матю Салво — заговори Флеминг. — Крадец алпинист.

— Предполагам, че вече е моторизиран крадец — обади се Брандън.

— Той е като шаферка — каза Уолт. — Всичките му арести са заради съучастничество. Няма тежки престъпления. Две наказателни постановления, и двете обжалвани и отменени. Пада си по млади момичета. Тук не виждам нищо, за което би могъл да получи нещо по-сериозно от лека присъда. Той е Мат Деймън от Бандата на Оушън.

— А кой е Джордж Клуни? — попита Томи.

Уолт се изкушаваше да отвърне: „Ти“, защото Брандън безспорно беше хубавец. Имаше проницателни тъмни очи, силна брадичка и идеални зъби. Не можеше да го погледне, без да си представи как Гейл го е възседнала. Нищо не бе в състояние да заличи противния порнофилм в главата му, в който неизменно участваха неговият подчинен и бъдещата му бивша съпруга.

— Имам подозрения, че и този е от групата — отговори и чукна с пръст по снимката на Роджър Макгинес. — Той е човекът зад волана. Мога да се обзаложа, че именно той е шофирал аварийния камион. Един арест — преди шест години, не е лежал в затвора. Опазил е досието си чисто и точно това се е понравило на Клуни, предполагам.

— Да ги обявим за издирване? — предложи Томи.

— Да, и двамата. Изпрати досиетата в полицейските управления на Кечъм и Сън Вали. Помоли ги да покажат снимките им из баровете и хотелите. Къде се мотаят млади момичета? Покрай басейни? Тенискортове? Нека сложим в списъка и тези места. Да се надяваме, че Матю Салво се е позабавлявал добре през свободното си време.

— Разбрано. — Брандън стана от стола и тръгна към вратата.

— Томи — повика го Уолт.

— Да?

— Момичетата се прибират в понеделник.

— Аха. — Не прозвуча съвсем като „Изобщо не ме интересува“, но бе нещо подобно и сърцето на Уолт се сви от мъка. Брандън никога нямаше да обикне децата му така, както ги обичаше той.

— Минаха две седмици. За пръв път прекарват толкова време далеч от къщи. Мислех си, че би било хубаво двамата с Гейл да ги заведем на вечеря. Само двамата, аз и тя. Как ти се струва?

— Струва ми се, че питаш погрешния човек.

— Но ти нямаш нищо против, така ли?

— Какво точно ме питаш?

Уолт се поколеба.

— Мислиш ли, че тя ще се съгласи?

Томи скръсти ръце пред гърдите си.

— Шерифе… чуй ме…

— Другата седмица подписваме документите.

— Аха — отвърна съчувствено Брандън. — Предполагам, че никак не ти е леко.

Уолт осъзна, че трябваше да си държи устата затворена. Защо изобщо разговаряше с Томи за тези неща?

Никой от двамата не обели и дума повече.

Мълчанието на Уолт се дължеше на безбройните нощи, прекарани на дивана или в пустата детска стая, далеч от леглото, което някога бяха делили с Гейл. Безмълвно търпеше такава душевна и физическа болка, че неведнъж беше търсил и лекарско мнение, но всеки път се оказваше, че си внушава. Мълчанието му бе мълчанието на провала, разкаянието, срама, отвращението.

— Е… аз… трябва да тръгвам. — Брандън продължаваше да стои до вратата.

— Да — отвърна Уолт. — Тръгвай.