Ридли Пиърсън
Смъртоносно лято (24)

23.

На излизане от хангара Уолт чу съобщението на диспечера по радиостанцията и реши да поеме случая лично. В някой друг ден, през някой друг уикенд, щеше да остави повикването за някого от подчинените си. Усилено се стараеше да избягва микромениджмънта, или иначе казано — желанието си да огрее навсякъде. Но сега, когато с нетърпение очакваше обаждането от патрулната кола, изпратена на оглед в Демъкрат Гълч, беше сигурен, че краткото шофиране до Белвю ще му помогне да насочи мислите си в друга посока. Освен това с Боб Паркър — собственик на „Дървени къщи — Сън Вали“, се познаваха от години.

Боб — едър мъж с кръгло лице, ясносини очи и здрави ръце, постепенно бе превърнал малкия си склад за дървен материал в компания за производство на къщи във всякакъв размер и бюджет. Обличаше се като обикновен дърводелец, за да прикрива шестцифрения си годишен доход.

Поздрави Уолт с кимване от лятната веранда пред къщата си. Беатрис изхвърча от колата и започна да души празната купичка за кучешка храна до стълбите на верандата.

— Да вярвам ли на очите си? — възкликна Боб.

— Защо? — попита Уолт, загледан след Беатрис. Нямаше нищо против инстинкта й да търси храна, но не биваше да тича така без разрешение. Трябваше да й отделя повече време; не само на нея, но и на всичко останало около себе си.

— Единственият шанс да те видя за пет минути е да чакам да стана жертва на престъпление — каза Боб.

— Мислех, че още си ближеш раните след позорната загуба на турнира.

— Ако реферът беше друг, сега не аз, а ти щеше да си ближеш раните.

— Значи признаваш, че още страдаш?

— Една игра трябва да се решава от играчите, а не от реферите.

— Да направим още един мач тогава — предложи Уолт.

— За трофея?

— Не съм казал такова нещо. Но един губещ отбор би трябвало да е доволен и от това, че има състезателни права.

— Губещ отбор? Така ли смяташ?

— Защо не вземем да проверим?

— О, ще проверим — рече Боб. — И ще ти стане ясно.

Уолт извика на Беатрис да се махне от купичката. Ако продължаваше да я ближе със същия ентусиазъм, сигурно щеше да пробие дупка на дъното й.

— Подобни спорове се изясняват най-добре на бейзболното игрище.

— Тук си абсолютно прав — съгласи се Боб.

Помощник-шериф Бил Тътъл стоеше от лявата страна на Флеминг и наблюдаваше грижите на спешния медицински екип за един от работниците на Паркър, който седеше в линейката с апарат за измерване на кръвно налягане около лявата си ръка.

— Е, защо съм тук? — попита Уолт.

— Нямам нощна охрана — заговори Боб. — Познаваш ме, Уолт: омотавам една верига около външната порта, проверявам дали не съм забравил ключа в катинара и поемам към къщи. Какво толкова има за крадене? Няколко дървени трупи? Едва ли. Пари в брой? Тук няма и пукнат грош. Предполагам, че косачката за трева би могла да се събере в нечий багажник, но това не се е случвало никога досега.

— Това не е ли хлапето на Додж?

— Морган. Да. Търси начин да си помогне с таксата за колежа.

— С кое? — попита Уолт.

— С таксата за колежа — повтори Боб. — Работи нощем вече цял месец. Учебната година започва около средата на август. Искаше да си уплътни времето и аз се съгласих. Защо не? Щом иска да си прекарва вечерите в точене на остриета и смяна на въздушни филтри, кой съм аз, че да го спирам? Нямах представа, че ще се занимава с това до един след полунощ. Мили боже, на това му се вика трудов ентусиазъм. Ще рече човек, че хлапето има вграден акумулатор, който никога не се изтощава.

— Значи Морган е бил тук до късно снощи? — запита шерифът.

— Да. Обаче сега му се иска да не е бил, това ще ти кажа.

— Чие дело може да е това? — попита Уолт. — Скучаещи дечурлига? Вандали?

— Един дявол знае! — отвърна Боб. — Но който и да е бил, му е изпържил задника с остен за добитък или тейзър, или нещо подобно. Здравата са го раздрусали, това ще ти кажа.

Флеминг се огледа наоколо: пет акра площ, осеяна с камари дървени трупи, планини от нацепени дърва и купчини старо желязо. Имаше и два-три доста очукани трактора „Катерпилар“, както и няколко мотокара.

— Бил е почти пътник, така разправят момчетата от линейката — каза Боб.

Уолт се намръщи. В самото нахлуване в частна собственост нямаше нищо необичайно. През последните няколко години в Ууд Ривър Вали бяха зачестили кражбите и проявите на вандализъм. Но остените за добитък не служеха за поваляне на хора в безсъзнание, а тейзъри в долината не се използваха. В неговото управление разполагаха с два броя; за наличието на други в този район не му беше известно.

— Нещо да липсва? — попита той.

— Не съм проверявал навсякъде — каза Паркър, — но на пръв поглед всичко си е на мястото.

— Ще му задам няколко въпроса, преди да са го отвели оттук.

Боб нямаше нищо против.

Морган Додж имаше напрегнато лице с мрачни кафяви очи, които едва се виждаха между дългите кичури на рошавата му коса. Опитваше се да си пусне мустак, но нямаше изгледи това да се случи скоро. Изглеждаше точно като десетките момчета с махмурлук, които Уолт бе разпитвал в сутрините след организирана проверка за шофиране след употреба на алкохол.

— Добре ли си? — попита го той.

— Болката е като при мигрена — отвърна Морган, — само че още по-зле.

— Разкажи ми какво се случи.

— Няма много за разказване. — Момчето, на не повече от деветнайсет, извърна поглед встрани. — Стоя си в работилницата, гледам си работата и някакъв идиот се нахвърля отгоре ми. После ме е извлякъл навън и там ме е зарязал.

— Видя ли го? Успя ли да го огледаш?

— Не, сър — отвърна младежът с наведена глава.

Уолт огледа двора още веднъж и най-вече задната врата на работилницата, където по всяка вероятност бяха зарязали Морган Додж.

— Не видя кой ти причини това, така ли? — повтори той.

— Вече казах, не. — Отбранителен тон, при това твърде рязък.

Реакцията на момчето подейства на шерифа така, както бисквитите радваха Беатрис, която точно в момента душеше десния глезен на Морган.

— Бихте ли ни оставили сами за минутка — обърна се Флеминг към мъжа от медицинския екип.

Морган вдигна глава; в очите му се четеше тревога.

Уолт седна до него в задната част на линейката. Изчака, докато мълчанието помежду им стана нетърпимо, и чак тогава заговори:

— Нека позная. Бира, нали?

Младежът го погледна смутено.

— Каква бира?

— Никой не те е влачил никъде, Морган.

Помежду им отново се възцари мълчание, но този път шерифът не търсеше ефект от него. Искаше да даде на момчето възможност да премисли ситуацията.

Уолт понижи глас.

— Момиче? Имаш си момиче, което идва да ти прави компания? И се страхуваш, че Боб не би го одобрил?

— Не, сър, няма никакво момиче. Но какво имате предвид с това, че никой не ме е влачил? Точно така си беше.

— Внимавай, синко. Това е опасна територия, чуваш ли? Аз съм шерифът. Не знам дали знаеш, но е наказуемо да лъжеш шериф. Можеш да си навлечеш големи неприятности. Затова ще започна отначало и ще приема, че главоболието те кара да приказваш глупости. Разбираш ли?

Уолт изпитваше ужас при мисълта, че един ден можеше да му се наложи да води подобен разговор с някоя от дъщерите си. Аз съм ти баща. Не можеш да лъжеш баща си. Искаше му се момичетата да си останат малки завинаги и да не допускат задължителните глупави грешки на възрастните. Момичетата му липсваха. Свободата, с която очакваше да се сдобие по време на летния им лагер, се бе оказала много тежка за него. Къщата бе твърде тиха и той не правеше нищо друго, освен да се пита какво ли правят. И липсата на отговор го докарваше до лудост.

— Я погледни надолу — нареди той. — Ей тук, в пръстта. Какво виждаш?

— Дървени трески? — попита момчето.

— Не питай мен — рече Уолт. — Ти ми кажи. Какво виждаш?

— Дървени трески… стърготини… кал…

— Много добре. Е, какво ще ми кажеш за тях?

— Не разбирам какво трябва да кажа — призна хлапето.

— Виждаш ли как са разровени? Това е така, защото целият двор е покрит с една педя трески и стърготини. Минеш ли отгоре им, оставяш следи. Като в пресен сняг.

— Е, и?

— Я хвърли един поглед около задната врата на работилницата.

Морган обърна глава нататък.

— Виждаш ли някакви следи?

— Не — отвърна момчето, твърде прибързано.

Шерифът изрови с ботуш права линия на земята пред задната броня на линейката.

— Ако някой е бил влачен от работилницата навън, синко, сега щяхме да виждаме следите.

Морган заклати глава като навита на пружина играчка.

— Но аз…

— Не се тревожи за това — прекъсна го Уолт. — Остави тази грижа на мен. От теб искам единствено да не ме лъжеш повече. Не се опитвай да ми казваш защо по земята няма следи, тъй като аз знам защо по земята няма следи. Ти също. Никой освен мен не се интересува от това, разбираш ли? Срещу теб няма повдигнато обвинение, не си под клетва и аз не си водя записки. Но ако ме излъжеш още веднъж, ще си понесеш наказанието за това, синко. А сега ме слушай. Предстои ти една страхотна година. Първата година в колежа е нещо много специално, повярвай ми. Работиш здравата, за да го постигнеш. Поздравявам те за това. Боб също е впечатлен от усилията ти. Не хвърляй всичко на вятъра.

Момчето дишаше тежко и бързо. Шерифът имаше чувството, че всеки момент ще се разплаче.

— Не е бира, не е момиче… тогава какво?

Морган Додж наведе глава и заговори толкова тихо, че Уолт трябваше да се наведе към него, за да го чуе.

— Пуш… то… бранено — измърмори той.

— Не те разбрах.

— Пушенето… забранено — повтори младежът. — Това е склад за дървен материал.

Наоколо имаше куп табели „Пушенето забранено“.

— Вредно е за здравето — каза Флеминг.

— Сякаш не знам.

— Тютюн… или нещо друго? Припомням ти, че не бива да ме лъжеш.

— Цигара, да. Не пуша трева.

— И ако кажеш на Боб… — започна шерифът, но не довърши изречението.

— Имам нужда от тази работа.

— Значи си бил отвън.

Морган кимна, но продължи да гледа в краката си.

— И си видял някого — предположи Уолт.

— Някакъв мъж прескочи оградата ей там. — Посочи с ръка, без да вдига глава.

— Как беше облечен?

— Не видях. Беше тъмно, шерифе. Откъде да знам? Целият в черно може би. Просто тъмен силует.

— Той видя ли те? Ти извика ли?

— Шегуваш ли се? Изкарах си акъла от страх! Пък и точно в момента пушех. Хвърлих цигарата на земята и я настъпих, обаче се разхвърчаха искри… направо откачих. Постъпих като пълен глупак. Да я хвърля право в стърготините. Представа нямах дали беше дим или прах, но колкото повече тъпчех, толкова по-голяма пушилка се вдигаше. Вече си представях как подпалвам пожар и как обяснявам на Боб какво се е случило. И после чувам зад себе си някакъв шум. Този човек се оказа доста бърз.

Или просто са били двама, помисли си Уолт.

— Приближи се иззад гърба ми. Обърнах се. Носеше балаклава на главата си. Това е нещо като скиорска шапка с отвори за очите, нали се сещаш?

— Знам какво е балаклава — спокойно каза Уолт, но отвътре кипеше целият. Нещата звучаха все по-зле и по-зле. Тейзър. Балаклава. Професионалист. Отново.

— Пичът ми прави някаква хватка в стила на Зоро и аз съм като изпържен. Нямам представа с какво ме удари. Когато се събудих, лежах там. Идея нямам колко време съм бил в безсъзнание. Божичко… — Морган избърса очите си с длан. Уолт беше прав: момчето плачеше. — Ако не бях излязъл отвън, изобщо нямаше да разбера, че някой се мотае наоколо. Сигурно щях да продължа да си върша работата и нищо подобно нямаше да се случи. Тук, отзад, нали има къщи? Хубави къщи. Предполагам, че целта му е била някоя от тях, а не това място. Може би просто е искал да мине напряко през нашия двор, за да обере някоя от онези къщи. Но, кълна се, шерифе, ако Боб разбере за цигарата, с мен е свършено.

— Не е нужно да го чува от мен.

— Наистина ли?

— Успя ли да видиш лицето му?

— Не. Нищичко не зърнах. Носеше балаклава, нали ти казах? Изглеждаше крайно неуместно с нея. Нищо друго не видях. И после той ме просна на земята с… не знам с какво…

— Сега ще ти направят някои изследвания — каза Флеминг. — Стандартна процедура. Не се тревожи.

— А какво… така де… сещаш се…

Боб се приближаваше към тях.

Уолт потупа момчето по гърба.

— Аз вече разбрах онова, от което се нуждаех. Как ще процедираш с останалото, си е твоя работа. Но ако очакваш от мен да те окуража да излъжеш, сбъркал си човека. Изпитано правило: лъжата никога не помага. Моят съвет е да събереш смелост и да се изправиш срещу истината. Лъжите имат способността да се размножават лавинообразно. Разбираш ли какво имам предвид?

— Да, разбрах.

Шерифът скочи от линейката и внимателно огледа целия двор още веднъж. Идеята на хлапето относно къщите покрай реката звучеше интересно, но той я отхвърли. Какво ли са искали да откраднат? Някой от мотокарите? Или трактор? Опита се да проумее каква полза би имал някой от нацепените дърва или дървените трупи. Там имаше и няколко хидравлични машини за цепене на дърва, задвижвани с дизелово гориво. Какво общо можеше да има между хидравлична брадва и кражба на вино?

И тогава Уолт за пръв път усети как косъмчетата по тила му настръхват. Ами ако не ставаше въпрос за кражба на вино?

В другия край на двора Паркър хокаше момчето на висок глас. Флеминг се обърна и срещна сърдития поглед на Морган. Боб приключи с проповедта и ядосано се запъти към офиса си.

Беатрис се втурна към господаря си и послушно се сви в краката му, сякаш Боб бе ядосан на нея.

Уолт осъзна, че трябва да положи сериозни усилия, за да оправи собствените си проблеми.