Ридли Пиърсън
Смъртоносно лято (23)

22.

— Я ми припомни защо съм будна по това време? — попита Фиона.

Беше пет и половина сутринта. От асфалта на малкото летище в Сън Вали се виждаха върховете на източните планини, обагрени в мека светлина с цвят на пъпеш. Фиона носеше дънково яке и пухена грейка с цип, закопчан догоре. В ранната юлска утрин термометърът показваше едва 7 градуса по Целзий.

Беше приела неохотно поканата на Уолт за полет с безмоторния му самолет преди съмване — маслинена клонка, оставена от него в гласовата й поща след пълния провал на предишната вечер. Идеята за полета не й се нравеше особено — последният й полет с него бе завършил с принудително кацане и арест — но съобщението му я накара да се усмихне и тя реши да приеме поканата. Лекуваше лекия си махмурлук с чаша зелен чай.

Буксировчикът издигна безмоторния самолет на височина три хиляди метра, после се откъсна от него с остър вираж встрани и го остави да се рее във въздуха на фона на оранжевото слънце, надигащо се от хоризонта.

Фиона седна точно зад него, с фотоапарат на врата, който този път носеше по собствено желание. Направи куп снимки, улавяйки играта на утринната светлина по западната планинска верига около Ууд Ривър Вали, която облизваше върховете с огнен блясък и бавно се спускаше надолу към долината.

— Изумителна гледка — възкликна Фиона в микрофона на слушалките си.

— Това е моят начин за медитация. Така намирам себе си… каквото и да означава това.

— Не мога да повярвам, че на летището има толкова много самолети — каза тя, свела поглед надолу.

— Заради търга на вино.

— Със сигурност са поне петдесет, ако не и повече.

Безмоторният самолет се раздруса от вертикално въздушно течение и се понесе в спираловидна траектория нагоре, достигайки височина три хиляди и триста метра.

— След около минута ще пикираме по-ниско — предупреди я Уолт. — Няма нищо страшно, довери ми се. Искам да огледам района около Демъкрат Гълч… където открихме камиона на „Пътна помощ“.

— Значи това е служебно пътуване, така ли? — запротестира тя.

— Не мога да пропусна тази възможност.

— Искаш ли да направя снимки?

— Както прецениш. Ако видим нещо интересно, снимай, разбира се.

— Като например…?

— Палатки… лагер на открито, но едва ли ще забележим нещо. Онези двамата избягаха на север, без да оставят каквито и да било следи. Ето това ме тревожи.

— Да разбирам ли, че се възползваш от присъствието ми?

— Снимането не е задължително. Честно казано, исках просто да се насладиш на гледката. Никакви скрити подбуди.

— Никакви? — попита тя и веднага съжали за въпроса си.

— Снощи се държах като задник.

— Така си беше.

— Ще се постарая да не се повтаря.

— Запазих си съобщението, което остави на гласовата ми поща. — Фиона изпита съжаление, че Уолт нямаше как да види усмивката й. — Веществено доказателство — добави.

— Пикираме — каза той и леко наклони лявото крило.

Гледката от високо беше удивителна. Назъбените върхове на гигантските планини се редуваха с гъсто обрасли равнини и изглеждаха като острите зъби на акула. На север и на изток от Крой Кениън, където Демъкрат Гълч се виеше като прашна пътечка през долината, не се виждаха никакви постройки. Голата пустош, покрита единствено с восъчна трева и жълти храсти, се сливаше с трепетликови горички, тук-там осеяни с ели и борове, а отвъд тях се стелеше плътно одеяло от иглолистни дървета, които пълзяха нагоре към остри скали и безжизнени площи от лед и чакъл.

Слънцето хвърляше ослепително ярък откос светлина върху скалите, създавайки илюзията за надраскан фотографски негатив. Стадо бягащи лосове или елени премина през кадъра в синхрон като мрежа от точици, после изчезна, погълнато от гората.

Фиона се мъчеше да открие думи, с които да изрази възхищението си от гледката, без да звучи глупаво или твърде възвишено. Но след като не успя, просто вдигна фотоапарата и запечата момента на снимка.

Безмоторният самолет се издигна нагоре. Младата жена усети как вътрешностите й слизат в петите и се облегна назад със затворени очи, стиснала здраво студената рамка на седалката си в опит да намери усещане за сигурност.

— Мамка му! — прошепна тя.

Уолт насочи самолета в широка спираловидна траектория нагоре и само за няколко минути го издигна на още триста метра височина.

— Още едно кръгче — предупреди той. — Видях някакви очертания между върбите под онези скали.

Тя побърза да се вземе в ръце и натисна копчето за разговор.

— Очертания?

— Приличат на палатки или нещо подобно.

— Ще направя снимки.

Самолетът пикира рязко надолу. Въпреки шумозаглушаващата функция на слушалките, кабината се изпълни със страховито бучене. Фиона направи серия от снимки.

Самолетът започна бавно да се издига нагоре.

— Ето там! — извика Уолт. — На два часа!

Тя насочи фотоапарата към тъмните очертания и увеличи образа.

Щрак. Щрак.

Уолт се свърза с кулата за въздушен контрол и помоли да предадат на диспечера в полицейското управление, че е наредил да изпратят патрул за оглед на района.

— Успях да огледам добре въпросните очертания. По-малки са от палатки — обади се Фиона.

— Четириколесни мотоциклети? — попита Уолт.

— Защо не?

— Виж, парапланеристи — каза той и посочи към небето.

Три парашута в ярки цветове — червен, зелен и син — висяха във въздуха с издути на ивици копринени платнища точно под върха на планината Сън Вали. Копринената им материя улавяше ярките утринни лъчи и блестеше отдалеч. Бяха твърде далеч, за да се видят найлоновите им въжета, и хората изглеждаха така, сякаш се носеха във въздуха под парашутите си.

— Красота — възкликна тя.

Уолт насочи безмоторника на север, прелитайки точно над парапланерите. Фиона продължаваше да снима. На изток изникна брезентовият покрив на новия амфитеатър, а до него — огромната бяла шатра, в която по-късно тази вечер щеше да се проведе търгът на вино.

Фиона помисли, че Уолт възнамерява да прелети и над тях, но той направи лупинг на юг и пое обратно към летището. Няколко минути по-късно вече се намираха на рампата до хангарите.

— Много си добър в работата си. Наясно ли си с това? — попита го.

— Справям се. Не е кой знае какво — отвърна той.

— Защо го правиш? — Фиона приглади косата си. — Защо ти е толкова трудно да приемеш един комплимент?

— Баща ми редовно ме взема на подбив, когато се случи да прочете в местния вестник как подчинените ми прогонват мечка от нечий двор или арестуват някого, задето се движи с косачка за трева по главната улица. Ти казваш, че съм добър в работата си, и аз искам да се съглася с теб, повярвай ми. Но има едно простичко мерило, наречено „В сравнение с какво?“. Ако сложиш на кантара моята работа и тази на някой полицай от Лос Анджелис или Ню Йорк, ще излезе, че аз просто си клатя краката.

— Но ние не сме в Ню Йорк. А ти трябваше да го приемеш като комплимент. — Тя замълча.

— Добре. Е, в такъв случай, благодаря.

Уолт стъпваше по тънък лед и това накара Фиона да се почувства неловко.

— Ще ти изпратя снимките на електронната поща — каза тя. Усещаше нетърпението му да тръгва.

— Добре. Благодаря.

— Не се крий от мен — промълви младата жена. Уолт я погледна изненадано и Фиона се зачуди дали не бе отишла твърде далеч. Отново. — Запознахме се преди… колко… две години? А аз почти не те познавам.

— Познаваш ме по-добре от мнозина.

— Толкова по-зле.

— Кажи ми какво търсиш? — попита я той.

— Позовавам се на Петата поправка, шерифе.

Уолт положи усилие да прикрие усмивката си.

— Трябва да прибера самолета в хангара — каза й.

— Ще ти помогна.

— Съвсем лек е. И сам човек може да го свърши.

— Помисли върху това: може би ще е по-лесно, ако са двама. Мислиш ли, че е възможно?

Погледите им се срещнаха.

— Малко помощ няма да ми е излишна — отвърна той.

— Така е по-добре — кимна Фиона и застана зад крилото в очакване на инструкции.