Ридли Пиърсън
Смъртоносно лято (21)

20.

Уолт спря до дъсчената ограда пред дома си — къщата, която съвсем скоро можеше да загуби заради развода — и фаровете на черокито обляха верандата в ярка светлина. Имаше гостенка.

Фиона Кеншоу му махна от пейката „Смит & Хокън“ до входната врата. Беше подарил пейката на Гейл по случай десетата им годишнина. Като че ли за пръв път виждаше някой да я използва. Пейката си стоеше там като паметник на неподходящо избраните подаръци. Гейл бе изпаднала във възторг, после я разопакова на верандата и я заряза там, без да я погледне никога повече.

— Здрасти — каза той, докато се качваше по стълбите.

— Здрасти и на теб — отвърна тя толкова жизнерадостно, че Уолт не можа да познае гласа й.

Изглеждаше красива дори на жълтеникавата светлина от лампата на верандата. Опита се да я възприеме единствено като професионалист — криминален фотограф на повикване и негов сътрудник в управлението — но се провали безславно.

Беше се почувствал неловко, когато я видя с Хилабранд. Тогава си бе наложил да не мисли за това, но сега си го припомни и сърцето му се сви. Имаше време, не много отдавна, когато би се почувствал неудобно да стои на верандата пред дома си с жена, която не е собствената му съпруга. Сега беше точно обратното: искаше да събуди любопитната госпожа Меримър и всичките си съседи, за да им покаже, че си е стъпил на краката. И той можеше да продължи напред, също като Гейл.

— На какво дължа тази изненада? — попита Уолт.

Фиона потупа пейката до себе си.

— Искаш ли да влезем вътре? — запита той и посегна към вратата.

— Не. Нощта е разкошна. — Тя отново потупа пейката.

Уолт седна до нея. Фиона ухаеше на люляк, а може би пейката излъчваше миризма при допир.

Ръцете й — загрубели от работата й като речен водач — шаваха неспокойно в скута й. Уолт за пръв път я виждаше да нервничи. Праволинейна, независима, предпазлива в социалното си общуване — със сигурност. Но притеснена и тревожна?

— Как мина вечерята? — попита я. — Предполагам, че си ходила на някоя от частните вечери?

— С елементи на сюрреализъм — отвърна тя. — Шест блюда. Твърде много вино. Твърде много.

Чак тогава го забеляза: беше пияна.

— Сама ли шофира дотук?

Фиона протегна ръце напред.

— Слагай ми белезниците. — Очите й блестяха и той изпита желание да целуне влажните й устни.

— Ще те закарам у вас.

— Разваляш ми забавлението — нацупи се тя. — Знаеш ли как британците са наричали спиртните напитки в миналото? А може и все още да ги наричат така, знам ли.

— Никога не ме е бивало по викторините — отвърна Уолт. — Освен ако въпросите не са свързани с криминалистика, кучета или дивата природа.

— Кураж — отговори тя.

— Добре — кимна той и приглади панталона си. Внезапно се почувства изключително неловко.

— Затова ще го кажа направо, независимо дали искаш да го чуеш, или не, защото навярно никога няма да ме видиш в подобно състояние. Изпълнена с кураж, имам предвид. Carpe diem^[1] и прочее.

— И прочее… — повтори той като ехо.

Но тя не каза нищо повече. Гърлото му се беше свило до ширината на сламка. Страхуваше се, че ако заговори, гласът му ще прозвучи като писукане.

— Когато слушаш, умееш ли да чуваш? — Фиона се обърна с лице към него и той се почувства така, сякаш по гърба му премина електрически ток.

— Със сигурност умея да чувам — отвърна й. — Обещавам ти, че ще чуя всичко, което ми кажеш.

— Изпита ревност тази вечер.

— Виноват. — Гейл редовно се оплакваше, че никога не е откровен с нея. Беше се заклел да не повтаря тази своя грешка. — Не съм съвсем сигурен защо.

— Защото и двамата чувстваме, че помежду ни има нещо. Знаеш, че е така. И аз го усещам, Уолт. С удоволствие бих се преструвала, че няма нищо, защото не искам да го чувствам, не искам да го признавам, но чувството го има и аз го усещам. Ти също, независимо дали някога ще го признаеш, или не, защото го видях изписано на лицето ти тази вечер. И то превърна остатъка от вечерта ми в лъжа, защото не можех да мисля за нищо друго, освен за това. Ти… беше всичко, за което можех да мисля, а това изобщо не беше честно спрямо Роджър.

— Отстрани изглеждаше, че чудесно се забавляваш.

— Знам, че умееш да правиш по-добри преценки от тази. Нямам никаква представа какво си е помислил Роджър. Но въпросът е там, че… Всъщност точно в това е въпросът, нали? Не знам за какво точно става въпрос, но има нещо много тъжно във факта, че трябваше да изпия доста чаши от най-доброто вино, за да събера смелост да заговоря за това. Особено когато не знам какво точно се опитвам да кажа.

Уолт обърна глава встрани и зарея поглед към пустата улица и осветената веранда на госпожа Меримър. В багажника на черокито имаше аптечка. Зачуди се дали Фиона знаеше как да я използва. Имаше чувството, че сърцето му всеки момент ще се пръсне.

— Смяташ да кажеш нещо, нали? — тревожно попита тя.

Той кимна с надеждата, че това ще е достатъчно, докато пулсът му спре да препуска.

— Кажи нещо, Уолт! — Гласът й вече издаваше надигащ се гняв.

— Опитвам се — едва чуто смотолеви той.

— Не ме оставяй да вися тук като в небрано лозе. Не мисля, че мога да го понеса. Имам нужда да чуя, че не съм се изложила като пълна глупачка току-що. Божичко! — Наведе се напред и заби глава между коленете си.

Той колебливо протегна ръка и погали гърба й. Кожата й беше гореща и влажна.

Точно в този момент Фиона скочи, улови с две ръце парапета и повърна в люляковите храсти.

Уолт изтича към нея и отново постави ръка на гърба й.

— Добре ли си? — попита я.

— Изглеждам ли ти добре? — с треперещ глас отвърна тя. — Мога ли да те помоля за няколко салфетки?

Той се втурна в къщата, опитвайки се да измисли какво да каже, за да спаси момента. Наистина изпитваше същото като нея, но едва сега го осъзнаваше. Не знаеше как точно да й обясни всичко. Гейл. Брандън. Двете му момичета. Къщата.

Отвън изръмжа автомобилен двигател.

Уолт изтича на верандата с мокра хавлиена кърпа в ръка.

Отдалечаващи се стопове на кола.

Рояк насекоми жужеше в кръг около жълтата лампа на верандата; лампа, която би трябвало да ги отблъсква. Наблизо излая куче. Водата от хавлиената кърпа капеше върху бомбето на ботуша му. Завладя го усещане за разкаяние, за загуба, за пропусната възможност. Водата продължаваше да капе върху ботуша му и той осъзна, че стиска здраво кърпата в юмрука си.

Обърна се и се запъти право към телефона.

Ароматът на люляк беше изчезнал.