Ридли Пиърсън
Смъртоносно лято (19)

18.

Самър изпитваше колебания. Планът й изглеждаше съвсем прост на теория, но изпълнението му изискваше решителност, каквато тя не знаеше дали ще успее да прояви. По-лесно е на думи, отколкото на дела, би казал баща й. Странно, но само при мисълта за него — независимо дали беше прав, или не — се почувства много по-уверена.

Остави бележка върху масичката във всекидневната на хотелския апартамент: Татко, срещнах един приятел. Излизам. Ще се прибера до полунощ.

Последното изречение щеше да го ядоса, защото вечерният й час беше единайсет. Тя нямаше намерение да нарушава вечерния си час, но не смяташе да му го казва. Той щеше да се прибере доста след единайсет и тя просто искаше да го поразтревожи, преди да влезе в стаята й и да я открие заспала.

Събитията от следващите няколко часа бяха изключително важни за по-големия й план. Покрай всичките си бизнес дела майка й я бе научила как да използва стратегията. Наградата прибираше онзи, който умееше да планира най-добре и притежаваше нужната предвидливост да подготви почвата. Ако искаш планът ти да успее, трябва да накараш другия да налапа въдицата, без да се усети.

Тази вечер Самър остави бележка, но нямаше да наруши правилата. Утре вечер това щеше да се е превърнало в рутина. Баща й несъзнателно щеше да приеме, че тя няма нужда от вечерен час. И тогава…

— Здрасти — каза тя и се настани до Кевин в очуканото му субару. Съдържанието на найлоновата торба за пране, която носеше със себе си, изтрака на пода.

— Какво има там? — попита той.

Тя отвори плика и му показа малките бутилки алкохол от минибара на хотелската стая.

— Благини.

— Сериозно? — възкликна той.

— Включително и четири студени бири.

— Страхотно.

Тя наклони към себе си огледалото за обратно виждане, огледа се и го върна на същото положение.

— Колан — нареди той.

— Сигурно се шегуваш.

— Искаш да ни спрат ли? Тукашните ченгета… случайно ми е известно, че в момента масово проверяват за колани.

— Разполагаш с вътрешна информация, така ли?

Тя закопча колана си и се изпъчи, за да подчертае гърдите си. Искаше да прикове вниманието му върху точните места и да накара мозъка му да работи. Неговото съдействие беше ключов момент в плана й.

— Аз… всъщност… действително разполагам с вътрешна информация — каза той. — Чичо ми е областният шериф.

— Шегуваш се!

— Ни най-малко.

— В такъв случай, това тук притеснява ли те? — Тя кимна към найлоновия плик.

— Стига да не се отваря в колата.

— Но ще пиеш с мен все пак. — Каза го като констатация, не като въпрос.

— Ако прекаля с алкохола, може да взема мотоциклета на някой приятел и да се приберем с него.

Идеята й хареса.

— Стратег — измърмори тя.

— Какво…?

— Стратег си.

— Аха, предполагам… понякога.

— Или си, или не си.

— А ти стратег ли си?

— Бих отговорила с „да“ на този въпрос — отвърна Самър. — Но имам още много да се уча… много.

— Изобщо не се погаждаш с баща си, нали?

— Майка ми е мъртва — каза тя.

Двигателят звучеше дрезгаво без съпровода на гласовете им; сякаш изпод капака някой пляскаше с ръце извън ритъм. Между Кевин и Самър се загнезди неловко мълчание.

— Баща ми се самоуби — заговори Кевин и хвърли поглед на отражението си в предното стъкло. Почувства се горд, че успя да го каже, без да трепне.

— Бре!

— Всъщност съм почти сигурен, че така е станало. Никой и дума не обелва по въпроса. Мама отслабна с един милион килограма след смъртта му и… някак… се промени. Чичо и дядо се карат почти непрекъснато и подозирам, че основната причина за това е случилото се с татко. Определиха го като нещастен случай, но аз съм почти сигурен, че се е самоубил, а чичо е потулил нещата, защото дядо го е принудил да го направи.

— Доста смело предположение.

— Не знам дали го е направил, или не. Просто е мъртъв, разбираш ли? А ти си първият човек, който… първият човек на моята възраст и изобщо… сещаш се…

— Аха. И с мен е така.

Ауспухът не звучеше чак толкова ужасно, но от задната ос се чуваше едва доловимо стържене. Самър се надяваше колата да не се разпадне преди утре вечер.

— Още колко остава? — попита тя.

— Това е ски пистата от страната на Уорм Спрингс. Откритият лифт е от другата страна. „Ривър Рън“. Лифтът е страхотен. Аз карам сноуборд.

— Аз никога не съм карала ски.

— Какво спортуваш?

— Тенис.

— Бива ли те?

Самър измери Кевин с поглед от глава до пети, макар той да не отдели очи от пътя нито за миг.

— Хубаво де, разбрах — рече той.

— Мисля да започна да се занимавам професионално.

— Един приятел тренира сериозно сноуборд. Има си спонсори и прочее. Но аз подозирам, че родителите му плащат за всичко. Все още не е печелил нищо. — После добави: — Ти печелила ли си нещо?

— Разбира се, че съм печелила… Аз съм победител… Печеля.

— Нещо голямо ли?

— Достатъчно голямо.

Пътят се стесни; от двете му страни застрашително се издигаха плътни стени от вечнозелени дървета. До залеза оставаше поне още час, но небето тънеше в розово тюркоазни отблясъци и неизречени обещания.

— Ау! — неволно възкликна Самър.

— Аха, нали? — съгласи се Кевин.

— Сякаш градът току-що изчезна.

— Тук, в пущинаците, е така… природата просто… доминира над всичко.

— Страхотно е.

— Лос Анджелис? — предположи той.

— Толкова ли е очевидно? — попита тя.

— На мен не ми пречи, имам куп приятели оттам.

— Преместили са се да живеят тук?

— И още как!

— Гледай ти!

— Двамата с баща ти също бихте могли.

— О… едва ли — промълви момичето. — Не познаваш баща ми.

Самър подаде глава през прозореца и се загледа във върховете на дърветата. В небето прелетя двойка птици.

— Почти стигнахме — каза Кевин. — Още няколко километра.

— Ей, мен ако питаш, просто карай и не спирай.

— Аха, напълно те разбирам.

Помежду им отново се възцари тишина. Но този път в нея нямаше нищо неловко. За Самър мълчанието бе състезание, оръжие. Вятърът я удряше през лицето, рошеше косата й и я караше да се смее. През последните две години баща й не спираше да й натяква едно и също: Растеш твърде бързо. Поспри малко и се забавлявай. Не бързай толкова да пораснеш; светът на възрастните е твърде прехвален.

— Това е супер яко — извика тя срещу вятъра.

— Нали? — извика в отговор той.

Малко по-късно Кевин паркира колата в отъпканата трева на трийсетина метра от горещия минерален извор и достатъчно далеч от пътя. От водата се виеше пара.

Той изгаси двигателя и дръпна ръчната спирачка. Самър излезе от колата. След като се увери, че Кевин я гледа, тя съблече тениската си презглава и се запъти към извора. После разкопча копчето на джинсите си и свали ципа. Беше сигурна, че сърцето му вече бие учестено. Знаеше си работата.

Собственото й сърце също препускаше, но по друга причина. Не й се искаше спътникът й да усети смущението й.

Самият той едва ли щеше да успее да събуе панталона си бързо. Надяваше се, че непохватността му ще го забави и ще й предостави повече време за предизвикателен стриптийз. Но въпреки цялото планиране, докато изхлузваше джинсите от краката си и събуваше сандалите си, седнала на камъните до извора, Самър усещаше буца в гърдите си.

Не беше сигурна дали ще успее да го направи. Единствено бащината й свадливост и самонадеяност й даваха сили да продължи. Ако не я бе довлякъл против волята й със себе си на това пътуване, сега нямаше да се съблича гола пред напълно непознат човек.

Сандалите й лежаха на тревата до джинсите й. Тя се изправи.

Кевин гледаше право към нея. Беше съблякъл ризата си, но продължаваше да се бори с панталона си. Степента на възбудата му се виждаше ясно и през обвитото в пара езерце.

Сега или никога, помисли си Самър.

Тя разкопча сутиена си, пое дълбоко въздух с надеждата да добие кураж и го остави да се плъзне надолу по ръцете й. Кожата й настръхна. Изпъчи гърди и усети как бузите й пламват. После пъхна пръсти под ластика на бикините си.

Няма връщане назад…

Плъзна пликчетата си с два пръста надолу и с облекчение ги изрита настрана. Повлече чантата с алкохола след себе си, стъпи във водата и ахна изненадано от горещината.

Когато вдигна поглед, Кевин беше до кръста в езерото.

— О… по дяволите — смотолеви тя и бързо се потопи до брадичката, за да се скрие от втренчения му поглед. Но водата бе прекалено гореща и не можеше да остане дълго отдолу.

— Можеш ли да повярваш, че това нещо си извира от земята просто ей така? — попита той.

— Сега вече знам как се чувстват пържените картофи в „Макдоналдс“.

Дори в собствените й уши думите й прозвучаха като изречени от седемгодишно хлапе. Кевин се приближи към нея и краката им се докоснаха. Тя се отдръпна ужасена и придърпа торбата към себе си.

Подаде му една бира и това я накара да се почувства много по-уверена.

— Само по бира — каза той. — Една жена умря тук миналата година. Изпила доста алкохол и стояла твърде дълго в езерото. Така че ако ще пием сериозно, трябва да излезем от водата.

Самър не успя да сдържи смеха си.

— Какво? — попита Кевин.

— Ти си много по-различен от повечето момчета.

— Защото…?

— Защото болшинството от тях щяха да се стремят да напият едно голо момиче в горещ минерален извор. А ти умираш от притеснение за това.

— Не умирам от притеснение — отбранително каза той. — Просто знам, че е глупаво да се напиеш в горещ минерален извор. — Изкиска се на себе си. — Предполагам, че когато чичо ти е шериф… — Остави изречението недовършено.

— Да, и на теб не ти е лесно.

Самър продължаваше да стои потопена до брадичката, но горещината ставаше нетърпима и тя се надигна. Водата вече й стигаше до кръста. Кевин полагаше усилия да не гледа гърдите й, но очите му неволно се стрелкаха натам.

— Много си миличък — каза тя и отпи от бирата си. Приближи се към него и го целуна по бузата, като се постара да докосне с гърди ръката му.

Притисна се към него и под водата — просто за да се увери, че е привлякла цялото му внимание.

Доволна от постижението си, Самър отново надигна бирата. Кевин беше прав: алкохолът вече я хващаше.

Той бърбореше нещо, свързано с геологията, но тя изобщо не го слушаше. Вече беше преминала към втора фаза.

Изплува още малко нагоре и му даде възможност да я огледа отпред.

— Искаш ли утре вечер да ме закараш до летището? — попита го.

— Има автобус на всеки…

— Не искам да ходя с автобус.

Самър се потопи обратно във водата. Не можеше да си позволи да бъде запомнена от някакъв шофьор на автобус. Имаше си план и фалшивата й шофьорска книжка бе част от него, баща й бе част от него, Енрико бе част от него. Както и това момче на име Кевин.

— Ами да, добре, ще те закарам. Защо ще ходиш на летището? — попита той. — Ще пътуваш ли някъде?

— Аз… хм… просто се чудех дали някога си виждал „Лиърджет“ отвътре.

— Сериозно ли говориш?

— Напълно. Забравих нещо в самолета и искам да си го взема, а не искам да ползвам автобуса. Мразя обществения транспорт.

— Защото…?

— Защото не ползвам обществен транспорт — отвърна тя.

— И искаш да ми покажеш самолета отвътре — каза Кевин.

— Бих могла да ти покажа доста неща. — Самър се постара да го каже със съблазнителен тон, но спътникът й очевидно не го усети.

— Искаш да кажеш, че бих могъл да седна на мястото на пилота?

Тя потисна усмивката си. Момчешка му работа.

— Сядай където искаш…

— Колко е голям?

— Няма да повярваш! А диванът е сгъваем и се превръща в… легло.

— Не може да бъде!

Продължаваше да не схваща.

— Можем да се позабавляваме — каза тя.

Този път като че ли загря намека.

Самър не знаеше, че Кевин носи пейджър със себе си, докато не чу пронизителното му пиукане от неговата купчина дрехи.

Момчето се протегна да го вземе.

— Да му се не види! На повикване съм в хотела — каза той. — Трябва да тръгваме.

Самър изпита облекчение. Обърна се и се измъкна от водата, предлагайки му щедра гледка към задните си части.

Нямаше хавлия.

Не възнамеряваше да се разхожда наоколо и да чака погледът му да я изсуши, но опитът да облече дрехите върху мокрото си тяло се оказа истинско предизвикателство.

— Е, Кевин, как мислиш, ще можем ли да повторим това утре вечер около осем? — Самър се опита да натовари въпроса си с неизказани намерения, но отново не беше сигурна дали той е успял да схване намека.

Кевин обу джинсите си с гръб към нея и закопча ципа.

— Пилотската кабина? — каза той. — Сериозно ли говориш?

— Абсолютно сериозно. Сто процента — отвърна тя. — Няма никакъв проблем да седнеш на пилотското място.

Когато той се обърна, тя вече бе успяла да нахлузи бикините и сутиена си, а заедно с тях се бе върнала и смелостта й.

— Страхотно! — възкликна той.

Майка й би се гордяла с нея.