Ридли Пиърсън
Смъртоносно лято (18)

17.

Фиона влезе в шатрата под ръка с Роджър Хилабранд — изпълнителен директор на мултинационална компания, работеща в сферата на отбраната, и централна фигура в неотдавнашно разследване на Областното полицейско управление. Същински Робърт Редфорд: богат, с дълбоки бръчки и в боеготовност.

Щом я видя, на Уолт му се прииска просто да се изпари. „Голям мъж си, а се държиш като ученик“, би казала Гейл. Връзката му с Фиона не бе изцяло професионална, макар да не знаеше дали тя е наясно с това. Ако му се наложеше да ги поздрави, може би щеше да се изчерви или да започне да заеква и да се издаде. Това трябваше да се избегне на всяка цена.

Трябваше да се сети, че тя ще присъства; трябваше отдавна да е проумял, че мъже като Роджър не се отказват лесно. Опитите на Хилабранд да я ухажва по време на разследването не бяха довели до нищо. Но Фиона явно бе решила да му даде още една възможност. Уолт едва я позна в тесните дизайнерски джинси, обувки с високи токчета и червена копринена риза в каубойски стил, разкопчана до третото копче.

Появиха се на празненството като кралски особи. За щастие тълпата ги погълна мигновено.

— Ей, шерифе, това не е ли…?

— Да. — Уолт побърза да прекъсне Брандън и извърна поглед встрани.

— Много добре изглежда.

— Аз отивам в Мобилния команден център. Ще държим връзка.

И се запъти към другия вход на шатрата.

Самата шатра вече гъмжеше от гости — объркваща смесица от преструвки и шумни разговори, присъщи на познавачите на вино. До слуха му достигаха описания като „на нос е с приятен финес“ и „варовиков нюанс с финал на ванилия“, от които го напушваше смях. За него виното отлежаваше в картонена кутия, а за финал се случваше и да замине в тоалетната.

С напредването на дегустацията гласовете ставаха все по-шумни и вече звучаха като оглушителна какофония от крясъци и смях.

На излизане от шатрата Уолт неволно дочу спора между млада жена, която настояваше да влезе, и едно от момичетата доброволци, което посрещаше гостите на входа. Доброволката любезно обясни, че събитието е с покани.

— Ще отнеме не повече от пет минути — жално се молеше младата жена. — Няма да пия вино, обещавам! Изобщо не ме интересува виното. Трябва да открия един от презентаторите.

— Кого?

— Артър Реми. Изключително важно е!

Името на Реми привлече вниманието на шерифа. Доброволката каза нещо, но той не успя да го чуе. С гневно изражение младата жена се шмугна покрай момичето и нахълта в шатрата.

* * *

Щом забеляза Уолт, Фиона стисна ръката на Роджър още по-силно и го повлече към масите.

— Случвало ли ти се е да се опитваш да налучкаш — като на игра — с какво се занимават останалите присъстващи, кои са, за какво си мислят? — изтърси тя и мигом осъзна колко наивен и по детински смешен бе въпросът й. — Не ми обръщай внимание, все едно нищо не съм казала — засрамено добави.

— Боже мой, не! Това е чудесна игра; единственият проблем е, че познавам всички тук.

— Всички?

— Почти.

Двамата си взеха по една малка чаша бяло вино.

— Какво ще кажеш за онзи там — попита тя, — с тревожното изражение на лицето?

— Да чуем първо твоето предположение — отвърна той. — Аз ще ти кажа колко близо до истината си.

— Познаваш ли го?

— Знам кой е със сигурност.

— Напрегнат човек. Вероятно хирург. Или брокер, който е загубил всичко в миналогодишния финансов крах. Амбициозен мъж, поболял се от тревога — съдейки по вида му — че не е в центъра на вниманието.

— Това е Теди Съмнър — каза Хилабранд. — Съпруг на покойната Анет Дънинг, филмов продуцент. Нали се сещаш, „Последен поглед“, „Сбогом на злото“…

— Обожавам този филм! — възкликна тя.

— Тя почина от рак на гърдата преди около… три години. Теди пое юздите, но не след дълго потвърди старата поговорка, че е невъзможно да има двама гении в едно и също легло.

— Няма такава поговорка.

— А трябва да има. С екстравагантния си начин на живот той пропиля почти цялото състояние, което тя натрупа за тях. Кризата също си каза думата, разбира се. Има дъщеря тийнейджърка, ако не се лъжа, и едва ли му е лесно. Свестен мъж, който трябваше да остане в сянката на жена си и кротко да харчи парите й, вместо да се мъчи да се доказва, защото подобни опити рядко се увенчават с успех. Жал ми е за него, но той сам си е виновен.

— Твой ред е — каза Фиона и се огледа. После посочи към семейство Енгълтън, чиято къща за гости обитаваше под наем. Той беше висок, с леко прошарена тъмна коса. Тя изглеждаше екзотично и носеше шал от Индия или Пакистан.

— Познавам Майкъл и Лесли много добре. Знаеш го.

— Представи си, че не ги познаваш.

— Но ги познавам… Играта си има правила, нали?

— Добре тогава. Какво ще кажеш за мъжа с хубавицата, която прилича на надуваема кукла… Познаваш ли ги?

— Колко сме великодушни!

— Не мога да изпитвам съжаление към човек с вид на чайник. Коя нормална жена ще облече това златисто горнище, освен ако не е жадна за внимание?

— Бих го определил като бивш военен. Немец, ако не и нещо още по-екзотично — като чех или пък грък. Изключително самоуверен. Има собствен бизнес и играе по собствените си правила. Груб в леглото — и на нея това й харесва.

Фиона го удари по ръката и виното му се разплиска застрашително. Двамата се засмяха на глас.

— Тя е грубата — каза Фиона. — Иска цялото внимание само за себе си, през цялото време. Нетърпима е. Уволнили са я от вечерните новини на местния телевизионен канал в някой затънтен район като Бейкърсфийлд.

— По-скоро Атлантик Сити — предложи Роджър.

— Точно така! Пропуснала е колежа, за да се пробва в шоубизнеса. Пълен провал. Има три брака зад гърба си, без деца. Обича кучета.

— Малки кученца… малки джавкащи кученца, които облича като кукли.

— Идеално! — Фиона изпи последната глътка от чашата си. — Ето, виждаш ли? Много добре се справяш.

За миг помежду им припламна нещо. Нещо, което й се стори едновременно опасно и съблазнително. Но усещането за заплаха надделя над вълнението и за Фиона искрата угасна.

— Всичко наред ли е? — попита той.

Точно в този момент до входа в другия край на шатрата настана суматоха. През навалицата тичаше жена, която спря само на няколко крачки от тях.

* * *

Уолт направи знак на доброволката и хукна след неканената посетителка. Протегна се да улови ръката й, но не успя. Жената носеше всекидневни дрехи, напълно неподходящи за обстановката: протрити джинси, зелено поло и кафяви спортни сандали.

Любопитен да разбере какво може да иска жената от Реми, Флеминг забави ход и увеличи дистанцията помежду им. Знаеше, че униформата му се набива на очи, но всъщност никой не му обръщаше внимание.

Уолт спря съвсем близо до тях, но остана разочарован, че стълкновението между жената и Реми трая едва няколко секунди. Мъжът я скастри и незабавно й обърна гръб. Твърдо решена да постигне своето, тя извади писалка от чантата, която висеше на рамото й, и надраска нещо върху салфетка. После прекъсна Реми за втори път и натика салфетката в ръката му.

— Обади ми се — тросна се тя.

Артър се наведе към нея и очевидно й каза нещо неприятно. Главата й се отметна назад като след плесница. Тя се обърна и изчезна за секунди през процеп в стената на шатрата — движение, което дойде за шерифа като гръм от ясно небе.

Той се опита да я настигне, но навалицата го забави. Човек не се блъскаше в членовете на подобно отбрано общество, затова той внимателно се провираше между тях в посока към процепа. Една от двойките привлече вниманието му и той рязко спря на няколко крачки от тях, за да огледа лицето на жената. Без да обръща внимание на косата, грима и крещящия тоалет, с който изглеждаше като батерия с бакърено покритие, Уолт осъзна, че му напомня за някого. Прахоса няколко ценни секунди в чудене дали това не беше жената с бебешката количка от пешеходната пътека в Хейли. Камерата бе твърде високо и твърде далеч, за да заснеме ясно което и да било лице, но все пак…

Този момент на колебание се оказа грешка от негова страна.

Той улови погледа на Брандън, който му правеше знак над главите на хората да излиза от шатрата.

Томи беше видял, че Уолт преследва неканената гостенка, и хукна по петите й.

После шерифът отново потърси с поглед жената със златистото горнище.

Нямаше я.

Не му се случваше за пръв път да проклина ниския си ръст.

Сред морето от хора с височина над метър и осемдесет той се повдигна на пръсти и изпъна шия. Батерията „Дюрасел“ и придружителят й се отдалечаваха от него, но без да бързат. Той направи крачка в тяхна посока и чу гласа на Брандън в слушалката си:

— Жената се качва в кола, шерифе. Кажи ми какво да правя?

Уолт откачи радиостанцията от пагона на ризата си и отговори:

— Спри я, ако можеш.

— Няма начин.

— Вземи номера тогава. Запиши номера от регистрационната табела, полицай!

— Десет-четири — измърмори Брандън.

Една от доброволките, обслужващи събитието, духна за проба в микрофона и започна встъпителната си реч. Флеминг отново се надигна на пръсти и се огледа за госпожица Дюрасел.

Не видя нито нея, нито придружителя й, и хукна към изхода. Настигна Томи и му описа жената със златистото горнище, докато тичаха към паркинга.

От двойката нямаше и следа.

— Но как е възможно? — попита помощник-шерифът, останал без дъх.

— Професионалисти — отвърна Уолт и усети как го полазват тръпки.

А беше стоял само на крачка от нея.