Ридли Пиърсън
Смъртоносно лято (17)

16.

С Лорейн Дюизи под ръка, Кристофър Кантел се появи на дегустацията с покана, която го представяше като Кристофър Конрад, собственик на „Оуклийф Барелс“, производител на бъчви и дестилационно оборудване. Носеше черен копринен панталон, бяла ленена риза, тъмночервен пуловер от ръчно тъкана сурова коприна с тревистозелени нишки и изобилие от златни накити по ръцете. Беше си сложил перука със средна дължина и зелени контактни лещи — прости атрибути, които внасяха огромна промяна във външния му вид. Лорейн носеше меднозлатиста сатенена блуза, тесни ленени панталони в есенни цветове и бели сандали, обшити с кристални мъниста. Двойката излъчваше изобилие от новобогаташко благополучие, напълно достатъчно да отблъсне какъвто и да било интерес спрямо тях.

Кантел повери фотографската част от задачата им на Лорейн, която — макар и естествена брюнетка — умело играеше ролята на глупава блондинка. Разхождаше се наоколо, кикотеше се, говореше на висок глас, споменаваше — ни в клин, ни в ръкав — имената на известни личности и щракаше с фотоапарата, стараейки се да улови в кадър намиращия се на заден план магазин за голф принадлежности.

Кристофър отбеляза присъствието на множество лични шофьори и телохранители, мотаещи се отвън. По-малко го изненадаха двамата цивилни и четиримата униформени полицаи от областното управление. Двамата с Лорейн се ограничиха с партидите от червено вино, дегустирайки няколко вида каберне и пино, опитаха ордьоврите и после се отдръпнаха настрана. Стараеха се да стоят далеч от бутилките „Адамс“.

— Тук май ще стане забавно — каза тя.

— Вече е.

— Сигурен ли си, че е достатъчно?

— Не — отвърна той. — Малко е далеч. Може и да не се получи.

— Тогава какво ще правим?

— Мисля си за Форт Уърт — каза той.

— Не би посмял!

— Защо не?

— Пострадаха хора — припомни му тя.

— Нищо сериозно. Драскотини.

— Драскотини? Тичаха като стадо обезумели животни.

— Само си мисля… все още нищо не съм решил.

— Здравейте! — поздрави ги блондинка на видима възраст около петдесет, макар че в тези среди човек никога не знаеше: под лъскавата си фасада жената спокойно можеше да е и на седемдесет. — Сузи — добави тя и протегна издайническата си ръка с кожа като сушена ябълка.

— Крис Конрад и приятелката ми Лаура — каза Кантел. — „Оуклийф Барелс“.

Жената се престори на впечатлена, но имената им явно не й говореха нищо.

— Като в телевизионните реклами — рече Кантел. — Нали се сещате… Ние не правим вино; ние правим онова, което прави виното по-добро. В нашия случай това са дъбовите бъчви. Не можеш да получиш хубаво вино, ако бъчвата ти не струва.

— О… разбира се… Колко интересно. — И пет пари не даваше. — Познавате ли някого от присъстващите? Искате ли да ви разведа наоколо?

— Добре сме си тук, благодаря. С нетърпение очакваме утрешното събитие.

Лорейн побърза да се намеси:

— Обстановката е великолепна.

— О, да, нали?

— А вие с какво се занимавате? — попита Кристофър.

— С недвижими имоти — отвърна Сузи. — Заедно с половината от населението на долината — усмихна се тя с големите си зъби. — Член съм на борда на Центъра. Ние стопанисваме приходите от всичко това. Всички вие сте много щедри.

— Правим го с удоволствие. Вечерята навреме ли ще започне? — запита Кантел.

— Честно казано — съзаклятнически прошепна тя, — обикновено закъсняваме с половин час. Кечъмски тертип, така му викаме.

— Значи вечерята ще започне около…?

— Между осем и петнайсет и осем и половина, предполагам. Ще останете ли за вечерята?

— О, ще участваме в цялата енчилада, макар че едва ли сервирате мексиканска храна — каза Лорейн с надеждата да разсмее събеседницата си. — Крис си носи портфейла, ако се сещате накъде бия.

— О, колко… мило — рече Сузи и се озърна наоколо. Нямаше търпение да се освободи от тях. — Е, ще се видим утре вечер.

Кантел се ръкува с нея за довиждане.

— Ще бъде незабравимо преживяване — каза Лорейн.

Кристофър я стрелна с поглед.

— Със сигурност — допълни той.

Сузи се запъти обратно към навалицата.