Ридли Пиърсън
Смъртоносно лято (16)

15.

Върху ниско подстриганата морава зад хотел „Сън Вали Лодж“, на фона на планинските зъбери, покрити с рехав летен снежец, се издигаше огромна бяла шатра. Обагрени в червено облаци полека се стапяха и изчезваха в тъмнеещото небе. Винарите се суетяха около безупречно подредените си маси за дегустацията на вино, предшестваща организирания за следващата вечер търг.

Презентаторите — загорели от слънцето и елегантно облечени — се познаваха отлично помежду си. Във въздуха се усещаше напрежение; за тях предварителният оглед по време на дегустацията бе също толкова важен, колкото и репетицията на сватбената вечеря за една младоженка. Беше въпрос на чест и фирмена гордост да получиш по-висока цена от конкуренцията, независимо от това, че търгът се организираше с благотворителна цел. Наддаванията за няколко от партидите щяха да започват от фиксирана първоначална цена. Най-прочутата от тях бе тази на Джон Адамс.

Флеминг, Брандън и още един полицай на име Бломпие доставиха дипломатическото куфарче без произшествия. Издирването на заподозряната бе претърпяло неуспех, което допълнително засилваше безпокойството на шерифа. И макар че хотелът продължаваше да е под наблюдение, Уолт не вярваше някой да се върне там.

Температурата на въздуха бе около двайсет градуса по Целзий, но заради очакваното захлаждане в близките няколко часа бутилките „Адамс“ бяха прехвърлени в прозрачна плексигласова витрина с контролирана температура. Брандън стоеше на пост точно зад витрината — въпреки настояването на Реми да не привличат излишно внимание.

Гостите започнаха да пристигат.

Съдейки по изписаното върху лицата им благоговение при вида на бутилките „Адамс“, Уолт осъзна, че подобен оглед се правеше изключително рядко. За него те бяха просто три изподраскани стари бутилки вино, но подочуваше коментарите: историята за това как Реми открил бутилките в Париж; дългата процедура по идентификацията им, опорочена от какви ли не митове и легенди… споровете… и все така баснословно високата първоначална цена.

Шерифът бе разположил на пост няколко полицаи: четирима униформени отвън и двама цивилни вътре. Наблизо стояха в готовност Мобилният команден център, мотоциклетът и десетметровата каравана, оборудвана по последна дума на техниката — все дарения от щедри благодетели.

Флеминг забеляза Реми, прекоси моравата и деликатно го съпроводи до гигантската шатра, където насред море от празни кръгли маси се издигаше голяма сцена, подготвена за утрешното голямо събитие. Шерифът му връчи тесте от девет снимки, изпратени на имейла му от „Брансън Риск“.

— Можеш ли да разпознаеш този човек?

Кадрите бяха тъмни, а лицата — неясни, заради заснемането им в движение. Въпросният мъж се мъчеше да отскубне дипломатическото куфарче от рамката на седалката в тауруса. На две от деветте снимки се виждаше част от лицето му.

— Не — отвърна Реми.

— Сигурно се чудиш как тези хора са се добрали до цялата тази информация — каза Уолт. — Доста усилия са положили в желанието си да откраднат това куфарче.

— Бутилките „Адамс“ фигурират в каталога от месеци, шерифе. Имали са достатъчно време да го планират, които и да са те.

— Но доколкото разбирам, подробностите около доставката са били известни само на шепа хора.

— Сигурен съм в това. Но „Брансън Риск“ са специалисти в транспортирането на ценни произведения на изкуството, не е ли така? Имат си строго установени методи на работа, нали? — Той върна снимките на шерифа.

— И все пак как са разбрали с кой полет ще пътува Малоун и коя кола е взел под наем?

— Човек от летището… служител от Транспортна сигурност може би. Куфарчето пътуваше с какви ли не разрешителни и декларации заради забраната на АСТ^[1] за пренос на течности. Изпълнихме всичките им изисквания. Няма как да остане в пълна тайна какво се превозва и къде.

— Мислил си за това, нали? — попита Уолт.

— Това е моят милион долари, шерифе. Убит е човек. Да, мислил съм за това.

— От време на време ни молят да се заемем с транспортирането на ценни произведения на изкуството — призна Флеминг. — Едва ли е тайна за теб, че в нашата долина те се срещат в изобилие. Така че имам известни наблюдения в тази област. Но, честно казано, посрещали сме частни самолети, а не търговски полети. Не съм чувал за нито едно скъпоструващо произведение на изкуството, което да е пристигнало с полет на гражданска авиация.

— Това се случи по мое настояване — обясни Реми. — Вашето местно летище беше изчерпало часовете си за приземяване поради натоварения въздушен трафик този уикенд. Това ни изправи пред две възможности: да транспортираме бутилките с частен самолет до Туин Фолс, а оттам има два часа път с кола на север, или да използваме редовен търговски полет, изискващ кошмарно количество придружаваща документация. Колкото по-малко се местят, толкова по-добре. Затова прибягнах до варианта с търговския полет, пренебрегвайки препоръката на „Брансън Риск“. Така че вината е моя.

— И на „Брансън Риск“ — допълни шерифът.

— Не съм убеден, че това ще те отведе донякъде.

Уолт посочи с показалец най-горната снимка от купчината.

— Трябва да установя самоличността на този човек. Трябва да разбера как са успели да се подготвят толкова добре и как са знаели кога точно да чакат Малоун на летището.

— Ти си убеден, че ще опитат отново — каза Артър. — Дълбоко се съмнявам в това.

— Довечера, утре вечер… вложили са време и пари в тази работа. Няма да се откажат лесно. Вторият им опит ще е много смел, дързък и — според техните надежди — напълно неочакван. Начинът, по който са използвали аварийния камион, е достатъчно красноречив. — Той поведе Реми още по-навътре в шатрата, далеч от любопитни уши. — Какво ще кажеш, ако поръчам на някой местен художник да направи дубликати на бутилките? Да направи копия на етикетите? И да заместим истинските бутилки с имитация?

— Не ставай смешен — отвърна Реми с ледено изражение на лицето. — Това е образована публика, която не се заблуждава така лесно. Гарантирам ти го.

— Просто идея — рече Уолт.

— Абсурдна при това — каза Реми. — Направи ми услуга и просто пази бутилките, шерифе. Обуздай творческия си ентусиазъм. Ако се наложи да откриваме топлата вода, няма да хлопаме точно на твоята врата. Просто върши онова, в което те бива, и гледай да не се набиваш на очи. — От устата му пръсна слюнка. Той закачливо потупа рамото на Уолт. — Разбрахме ли се? — попита. И сам си отговори: — Разбрахме се.