Ридли Пиърсън
Смъртоносно лято (15)

14.

— Ами ако е оцет — каза Фиона, изправена върху малка сгъваема стълба под ярката светлина на флуоресцентна лампа до триножника с фотоапарата, насочен надолу, — тогава защо някой би наддавал каквато и да било сума за него?

Уолт я бе настанил в Аварийно координационния център — помещение, оборудвано като зала за лекции с капацитет за петдесет души. Вътре имаше шест монитора, висящи от тавана, и бяла електронна дъска. Той внимателно завъртя първата от трите бутилки, точно според инструкциите на Реми. Тя, както и останалите, продължаваше да се намира в отливката от сива пяна. Пред очите им се появиха инициалите, гравирани под етикета:

Дж. А.

— Джон Адамс — каза той. — Самият Джон Адамс. Виното е било подарък за Адамс от Томас Джеферсън по случай завръщането на Адамс от Холандия, където той току-що осигурил финансирането, необходимо за спасяването на републиката. Тези бутилки честват Съединените щати още преди тяхното съществуване.

— Но чак пък един милион долара!?

— Това е отлежало вино на стойност осемстотин хиляди долара. Бутилките могат да достигнат цена, много по-висока от един милион — отвърна Уолт. — Продават се в комплект. Според експертите на Реми, виното все още е годно за пиене, но щом е достигнало такава цена, това изобщо не е задължително.

— Сигурно се шегуваш.

— Тук нещата опират и до его. Тъй като търгът подпомага Центъра и е с благотворителна цел, залозите добиват астрономически стойности. Всичко се върти около това кой с какво се е сдобил и кой колко е похарчил, а не дали виното става за пиене.

— Колкото повече научавам за това място, толкова по-малко проумявам.

— Това е състезание по надпикаване… Изобщо не е сложно за проумяване.

Уолт продължаваше да върти бутилките, а Фиона не спираше да снима.

— Той ще ги получи ли обратно, след като ги снимаме?

— Не. На нас се пада задължението да ги охраняваме и транспортираме. Цял автомобилен конвой за три бутилки вино. И всичко това, защото се явяват веществено доказателство в разследване на убийство.

— Според теб дали има други шерифи, които се занимават с подобни неща?

Точно такъв въпрос би му задал баща му. Уолт се настрои отбранително, мускулите му се напрегнаха, а по гръбнака му премина гореща вълна. Но си наложи да остане спокоен и отговори:

— Каквото — такова. Трябва да имаме нагласата, че тези хора може да направят повторен опит за кражба. Виното е като произведение на изкуството: винаги има черен пазар и клиенти, готови да платят начаса. Това очевидно е добре организирана и добре информирана група. Предполагам, че имат подготвен резервен план.

Фиона слезе от стълбата. Уолт харесваше начина, по който тя се движеше, доставяше му удоволствие да я наблюдава… и като че ли едва сега осъзна колко много му харесваше това.

Прекъсна ги един от служителите му, който едва сдържаше вълнението си:

— Шерифе, попаднахме на нещо.

* * *

Трийсет минути по-късно Уолт седеше на пътническата седалка в служебния „Хамър“ — анонимно дарение за Областното полицейско управление от някаква холивудска звезда. Твърде претенциозен и по-скоро ненужен, отколкото полезен, хамърът побираше четирима пътници и с лекота покоряваше труднопроходим високопланински терен. С мощните прожектори на покрива и оглушителния вой на сирената си джипът летеше в северна посока по магистралата и разчистваше трите й платна като снегорин през зимата.

— Възможно е — обърна се той към тримата си спътници, екипирани в пълно бойно снаряжение за специални операции — заподозрените да разполагат с нервнопаралитичен газ. Считайте ги за въоръжени и опасни. Видях двама мъже в района на Демъкрат Гълч. Сега става ясно, че в екипа им има и жена. Ще действаме предпазливо. Не ме карайте да съжалявам за това. — Флеминг би предпочел да извика целия дванайсетчленен специален отряд, но подобна мобилизация изискваше време, с каквото той не разполагаше.

— Как се сдобихме с цялата тази информация? — попита Брандън, опитвайки се да надвика воя на сирената.

— Улики — отвърна Уолт.

Полицаят, появил се в Координационния център при него и Фиона, се казваше Карсман.

— Пътните камери, които помоли да проучим — бе съобщил Карсман. — Имаме записи на аварийния камион, преди да закачи тауруса и след това.

Полицаят поведе Уолт и Фиона към компютърната лаборатория на управлението.

— Забелязахме тауруса и камиона на Еърпорт Драйв. Движеха се на север — обясни Карсман.

Архивният запис от пътната камера предоставяше изображения, заснети през интервали от две секунди. Заради тези кратки прекъсвания колите се появяваха на Мейн стрийт и внезапно изчезваха от екрана.

— За пръв път ги улавя камерата на „Крой“, която гледа в южна посока — продължи Карсман и посочи към екрана. — Ето го камиона. Ето го и тауруса на Малоун. А сега виж това.

На пешеходната пътека се появи жена с бебешка количка. Наведе се да вземе нещо от пътя и всички автомобили спряха, за да я изчакат.

— Спри на пауза! — нареди Уолт.

— Жената изпуска нещо — рече Карсман.

— Един от шофьорите й се притичва на помощ. — При нормални обстоятелства това би било повод за радост: смъртните случаи при пътнотранспортни произшествия на пешеходни пътеки се явяваха сериозен проблем в долината. Фактът, че колите спираха заради пресичащ пешеходец, бе много приятна изненада.

Шерифът изгледа кадрите няколко пъти: от изтеглянето на камиона назад до момента, в който таурусът вземаше завоя на буксир.

— Камерите са там от… колко… два месеца, нали? — каза той. — Ако тези хора са планирали удара през юни, няма как да са знаели за тях. Това може би е единствената причина да ги имаме на запис.

Системата бе програмирана да заснема регистрационните табели на колите, изчакващи на светофара. В рамките на няколко минути вече разполагаха с номерата на аварийния камион и на юкона до него.

— Юконът е или под наем, или откраднат — каза Уолт на Карсман. — Ако е под наем, значи е платено с крадена или подправена кредитна карта, което не ни върши никаква работа. Но все пак задействайте проучването, пък докъдето стигнем. Юконът е основната ни диря засега. Свържете се с всички хотели в долината. Повечето от тях записват и автомобилните номера при регистрацията на гостите си. Може да извадим късмет.

Двайсет минути по-късно юконът бе засечен в „Самит Гест Хаус“ — хотел с шейсет стаи, среден ценови клас, разположен в северния край на Кечъм.

— Стая двеста двайсет и шест — извика Уолт към Брандън от пътническата седалка на хамъра. — Резервацията е за още една нощувка.

— А утре вечер е търгът на вино — каза Томи.

— Предполагам, че не възнамеряват да се мотаят наоколо след това.

Брандън изключи сирената и сигналните лампи и отби от Мейн стрийт към паркинга пред административна сграда от северната страна на Аткинсън Маркет, на безопасно разстояние от „Самит Гест Хаус“. Уолт и тримата полицаи слязоха от колата. Единият носеше чук за разбиване на врати. И тримата бяха въоръжени с полуавтоматични пушки, шокови гранати, сълзотворен газ и всичко останало. Групата се спотаи до високата дървена ограда в края на паркинга, който граничеше с хотела. Стая 226 гледаше в западна посока, към Болд Маунтин.

Уолт остави един от хората си на пост до задната врата и един пред входа на хотела. Двамата с Брандън размениха няколко думи със служителката на рецепцията и тя веднага повика управителя — притеснителен мъж около четирийсетте, с дебели очила и писклив глас — който се стресна при вида на облечения в бронежилетка областен шериф и въоръжения до зъби Брандън.

Флеминг помоли управителя да разпореди разчистване на втория етаж и затваряне на асансьорите. Процесът отне няколко минути.

Шерифът и тримата му подчинени взеха стълбите по две наведнъж и се групираха по двойки до вратата на стая 226. Полицаите носеха противогази, шлемове и предпазители за уши. Уолт пъхна в ключалката картата за достъп и бравата изщрака. Чукът изтръгна вътрешната верига и вратата се отвори с трясък. Тримата полицаи нахлуха в стаята и бързо огледаха банята, спалнята и гардероба в коридора.

— Чисто! — извикаха те един след друг.

Уолт ги последва, разочарован от лошия си късмет, но после огледа пода и забеляза мокри стъпки по мокета.

Шерифът сграбчи радиостанцията си и избълва в нея кодирано съобщение за укриващ се заподозрян, но закъсня, макар и с не повече от секунда.

Вратата на вградения гардероб в спалнята се отвори и отвътре се появи гола жена, стиснала риза в ръката си. Тя грабна нещо от масата, хукна към балконската врата — оставена отворена от Брандън — и скочи през парапета.

След част от секундата я последва и Томи. Помощник-шерифът се стовари върху брезентовия сенник в задния двор, който бе издържал на нейните килограми, но не и на неговите.

— Добре съм! — извика той.

Уолт гледаше безпомощно от терасата как голият гръб на жената се отдалечава през паркинга. Останалите двама полицаи прескочиха парапета, но твърде късно — нея вече я нямаше. Заподозрените имаха предварително планиран маршрут за бягство. Флеминг се обзалагаше, че жената бе взела от масата мобилен телефон.

Никой не успя да види лицето й, но Уолт вече имаше бегла представа как изглежда. Това беше жената с бебешката количка.