Ридли Пиърсън
Смъртоносно лято (14)

13.

— Приключихме със закуската, може да приберете подносите — каза Самър Съмнър на жената, която отговори на обаждането й.

Баща й изяде омлета си от белтъци със сьомга и я заряза заради някаква среща, макар че двамата имаха резервация за тенискорта в единайсет предобед. Тя закуси гофрета с горски плодове, портокалов сок и зелен чай. Имаше чувството, че ще се пръсне.

Апартаментът беше не просто огромен, а с гигантски размери: две спални с обща всекидневна и тераса с изглед към откритата ледена пързалка и Долар Маунтин — „детското хълмче“. На Самър изобщо не й пукаше дали някой ще разкара от стаята мръсните чинии и количката; интересуваше я единствено сервитьорът. Изпита огромно разочарование, когато за количката от закуската дойде някакъв възрастен мъж с руски акцент.

Изчака пет минути и си поръча препечена филийка без масло и още една чаша чай. Петнайсет минути по-късно на вратата се почука и тя залепна на шпионката.

Отвори му и любезно задържа вратата.

— Остави го където ти е удобно.

Приличаше на пиколото, който събуди интереса й предишния ден: висок колкото нея и много слаб. Все едно го подстригваше майка му. Изглеждаше на нейната възраст или година-две по-голям, което я устройваше идеално. Имаше честно лице и срамежливи сини очи, а адамовата му ябълка подскачаше, когато говореше.

— Подпишете се тук, ако обичате.

— Ти донесе и закуската ни.

— Аха. — Полагаше усилия да поддържа хладна, служебна любезност. — Имате ли нужда от нещо друго?

— Кога свършваш работа?

— Моля?

— Чу ме.

— Поех двойна смяна. От седем сутринта до три и от три до единайсет вечерта. Защо?

— Ти как мислиш?

Той остави подноса върху масичката за кафе.

— Наоколо има ли горещи минерални извори? — попита тя. Подвеждащ въпрос: в местния вестник „Маунтин Експрес“ пишеше, че горещите минерални извори привличали тийнейджърите като магнит.

— Аз… ами… аха, има.

— Можеш ли да ме заведеш? — предложи тя.

— Аз?

Самър отмести поглед встрани.

— Аха.

— Ами… предполагам.

— Предполагаш или можеш? — попита тя.

— Предполагам, че бих могъл. Но не и преди осем. Ще помоля един приятел да поеме края на смяната ми. Обаче аз… ами… не си нося дрехи за преобличане и живея на…

— Че кой е споменавал нещо за дрехи?

— О… — Лицето му пламна от срам.

Идеално, помисли си Самър.

— Трябва да се измъкна от този хотел — каза тя. — Това място ме подлудява. Чувствам се като в затвор.

— Определено мога да те заведа — каза той. — Имаш ли среща с някого там или…

— Пич, какви ги говориш? Не! Ще бъдем само двамата, аз и ти. Освен ако не искаш да доведеш свои приятели, разбира се. Бъди спокоен, не хапя и не съм страшна. Просто ми писна да вися тук. Баща ми ще ходи на някаква частна дегустация довечера във връзка с търга на вино, а аз, разбира се, не съм поканена, тъй като нямам навършени двайсет и една, което сигурно буди у теб логичния въпрос защо изобщо ме е взел със себе си, след като не мога да присъствам на нито едно от планираните мероприятия. А очевидният отговор е, че е супер тъпо да ме мъкне със себе си, след като аз дори не съм искала да идвам, но все пак той е доста тъп или поне така се държи на моменти, така че — ето ме и мен.

— Не е препоръчително да контактувам с гости на хотела. — Изтърси го просто ей така.

— Така ли? И какво от това? — попита тя.

Очите му трескаво зашариха наоколо. Беше много сладък, но още незрял.

— Ами какво… ще те чакам малко след осем на паркинга пред болницата. Намира се точно до хотела. Знаеш ли къде е?

— Ще го намеря.

— Ако не дойдеш до осем и петнайсет, изчезвам — заяви той.

Съмнявам се, помисли си тя.

— О, там съм! — каза Самър и се усмихна.