Ридли Пиърсън
Смъртоносно лято (13)

12.

Лорейн Дюизи разпозна мъжа от снимката, която Кантел й беше показал — още едно изненадващо качество, което караше Кристофър Кантел да изглежда толкова загадъчен. Сякаш у него съжителстваха двама души, единият от които погребан толкова дълбоко, че и любовница не би могла да го достигне. Тази негова загадъчност я привличаше и непрекъснато я изненадваше, но в същото време я отблъскваше и тревожеше. Понякога изобщо не успяваше да го разгадае. Как въобще се бе обвързала с човек като него?

Ресторант „Християния“ в Кечъм бе отворил врати за пръв път преди четири десетилетия. Наоколо се носеше глъчка, примесена с музиката от пианото. Няколко стъпала деляха претъпкания бар от залата за хранене. Чифт дървени ски с антикварна стойност бяха кръстосани върху стената под балкона, използван за частни събирания. Ако стените можеха да говорят, помисли си тя и се настани в сепаре в бара близо до пианото. От мястото си имаше чудесна видимост към претъпкания ресторант и малкия вътрешен двор зад отворените френски врати.

Още с влизането си мъжът от снимката измери с поглед помещението и набеляза всички жени без придружител, в това число и Лорейн. Тя избягваше да го гледа. Засега. Той зае един от високите столове до пианото, точно според предвижданията на Кантел. На Лорейн й отне няколко любопитни погледа, три песни и чаша бяло вино, докато най-после усети, че е настъпил подходящият момент. Тя кимна да й донесат сметката и наметна жилетката си, която едва покриваше лъскавата й блуза без ръкави с предизвикателно деколте. Мъжът веднага забърза към нея.

— Нима тръгвате? Толкова рано? — попита той.

— Виното ми отвори апетит. Умирам от глад — обясни тя.

— Тогава ми позволете да ви поканя на вечеря — каза той. — Имам запазена маса за един, която има крещяща нужда от равновесие.

— Не — предпазливо отвърна тя. — Благодаря. Изкушавам се да приема, но не мога.

— Защото…?

— Пак заради виното. Склонна съм да… да се забърквам в неприятности.

— Това не звучи толкова ужасно.

— Не и за вас. — Имаше гърлен, мелодичен смях, който й свърши чудесна работа. — Не искам да се срамувам от себе си на сутринта. — Погледна го право в очите.

— Много бих искал да вечеряме заедно — каза той. — Но няма да ви насилвам.

— Току-що го направихте.

— Казвам се Уилям. Поканата ми е съвсем безкористна, повярвайте ми.

— Но именно користта я прави интересна — тихо рече тя. — Защо да рѐшиш и оседлаваш коня, ако няма да го яздиш? — Направи многозначителна пауза. — Обичаш ли да яздиш, Уилям?

— Обичам да летя — мигом отвърна той. — Има свободен стол до пианото. Твой е, ако го искаш.

— Искам го — отговори Лорейн и погледна към сервитьорката. — Не приключвайте сметката — каза й и последва мъжа към пианото.

— Добави я към моята, Джина — помоли Уилям.

Лорейн хвърли поглед през рамо и видя Салво. Пиеше бира на бара.

Лорейн се нахрани обилно: агнешка пържола с розмарин, аспержи и картофено пюре. Кантел се кълнеше, че мъжете харесват жени с апетит. А тя искаше Уилям да я хареса.

Пропуснаха десерта за сметка на алкохола. „Гран Марние“.

— Тук има ли къде да се потанцува? — попита тя, макар да знаеше отговора. — Нямам предвид рок музика, а нещо… нещо по-спокойно.

— Салон „Духин“…

— Обичаш ли да танцуваш, Уилям?

— Нека проверим — каза той и се наведе към нея.

Обгърна я силен мирис на алкохол и портокали.

В страничното огледало на шевролета под наем на Уилям просветнаха фарове. По-рано през деня Мат беше сменил регистрационните табели на колата и вече чакаше отвън, когато Лорейн напусна ресторанта.

От оскъдно осветения салон „Духин“ се носеше песента към филма „Титаник“, изпълнявана на живо от трио музиканти. Малкият дансинг бе пълен с белокоси двойки, а няколко „трофейни“ съпруги отегчено се поклащаха в такт с музиката. Спокойствието на Салво беше гарантирано. Той си падаше по девойки в гимназиална възраст.

Уилям се огледа за свободна маса и предложи да отидат на дансинга, но тя отказа. Трябваше му поне още едно питие. Първо работата, после удоволствието.

Тъкмо преполовиха питиетата си, когато една от масите се освободи и те се настаниха един до друг на тясната пейка. Лорейн започна да го настройва с нежни докосвания; галеше рамото му и притискаше крака си към неговия. Оркестърът засвири бавна песен и тя кимна към дансинга.

— Е?

Двамата се надигнаха. С периферното си зрение Лорейн забеляза как Мат оставя банкнота на бара и тръгва към дансинга. Всичко вървеше по план.

Уилям танцуваше добре. Притисна я към себе си и тя му позволи да я опипва навсякъде, давайки му да разбере, че е наясно с намеренията му. Дланите му нежно се спуснаха към задника й, но тя ловко се измъкна, завъртя се около него и се притисна към гърба му. После плъзна ръце в джобовете му и започна да го гали с енергични движения, като едновременно с това неусетно го избутваше към една от колоните в края на дансинга. Уилям изобщо не усети как връзката с ключовете му се озова в ръката на Салво.

* * *

Мат влезе в мъжката тоалетна и едва не подсвирна при вида на луксозната обстановка: мраморна облицовка, лъскави месингови орнаменти, огромни огледала, ленени кърпи за ръце, класическа музика и маслени платна по стените.

Той се затвори в една от кабинките и сръчно направи восъчен отпечатък на сложния ключ с необичайна форма.

Когато се върна в салон „Духин“, Лорейн и пилотът танцуваха в бързия ритъм на „Момичето от Ипанема“. Тя го погледна и едва забележимо кимна към пода. Салво подхвърли ключовете до колоната, направи последна обиколка из бара, все едно търсеше някого, и излезе.

* * *

Уилям забеляза липсата на ключовете си едва четиридесет и пет минути по-късно, когато отиде да плати сметката.

— Мамка му! — изпъшка той и отчаяно взе да се тупа по джобовете.

— Сигурно аз съм виновна — каза тя и отново прибегна до предизвикателния си смях. — Джобовете ти — добави и му хвърли свенлив поглед. — Бавният танц.

В почивката между две песни двамата започнаха да претърсват дансинга. Прекъсна ги сервитьорката — някой беше оставил ключовете при бармана.

Уилям предложи на Лорейн да я откара обратно до „Християния“ и тя прие.

— Съвсем наскоро приключих с една тежка раздяла — обясни тя, настанена на пътническата седалка. — Тази вечер си позволих да пофлиртувам и съм сигурна, че леко прекалих. Моля те да ме извиниш. Дошла съм тук заради утрешния търг на вино. Може и да остана още ден-два, но не е сигурно. Ако все пак остана, бих искала да се видим отново. И този път без извинения и оправдания от моя страна. Но тази вечер… искам да се посъвзема, преди да съм направила някоя глупост. Разбираш ли нещо от това, което говоря, или ти идва да крещиш?

— По малко и от двете — отвърна той.

— Харесвам те и се надявам, че това има значение за теб. Бих искала да знаеш, че ако реша да остана след търга, ще бъде единствено заради теб.

— Тръгваме обратно в неделя сутрин — каза Уилям. — Връщаме се в Лос Анджелис.

— О…

— Така че имаш време да размислиш, а аз ще бъда милостив, уверявам те.

Тя отговори на предложението му с целувка и с пълното съзнание, че той току-що бе загубил работата си заради нея. После отвори вратата и мълчаливо слезе от колата.