Луан Райс
Брегът на светулките (4)

Трета глава

Джо Конър караше към дока. Зад него се точеше цял конвой. Групата се връщаше към кораба. На съседната седалка седеше Бил Шепърд, но Джо предпочиташе да е сам. Не беше подготвен за онова, което му поднесе срещата с Каролайн Ренуик. Чувстваше се объркан, сякаш току-що беше хванал и изпуснал голяма риба. Ръцете му трепереха. Едно питие щеше да му се отрази добре, но беше престанал да пие преди десет години.

Първото нещо, което го извади от равновесие, беше красотата на Каролайн. Беше висока около метър и шейсет и пет, слаба, но с невероятно съблазнителни форми. Тялото й беше мечта за всеки моряк. Лицето й беше като от корицата на списание — с порцеланова кожа, огромни сиво-сини очи, изваяни високи скули и чувствени устни. Дългата й коса, която се спускаше на тъмни вълни по раменете, и бледият тен на лицето й й придаваха загадъчен вид, който беше извикал у Джо представата за страстен шепот и го беше накарал да се запита какво ли би било да усети ноктите й да се впиват в кожата на гърба му.

От друга страна обаче — и това беше най-важното — тя беше Каролайн Ренуик.

Те имаха общо минало. Всичките онези писма и после — яростта, която го беше обзела, когато научи истината. Беше видял известната картина „Момичето в бялата рокля“, нарисувана от баща й, изложена в музея на изкуствата „Метрополитен“. Каролайн беше позирала за този портрет. Тогава обаче единственото чувство, което изпитваше към цялото семейство Ренуик, беше омразата. Лъжите бяха разкрити.

— Хотел „Ренуик“ е приятно местенце — наруши мълчанието Бил, прозя се и погледна през отворения прозорец.

— Да, така е — кимна Джо.

— Значи ще ни дадат две стаи и те ще ни служат за нещо като база на сушата? — попита Бил. Беше нов в групата — изкусен гмуркач, нает — при последната изследователска експедиция. Беше млад и изпълнен с ентусиазъм, но твърде много приказваше. Джо не беше свикнал да се сближава с членовете на екипа си — те си вършеха работата, той им плащаше. С това обикновено се изчерпваха взаимоотношенията им.

— Да — отвърна.

— Красиви момичета — продължи Бил. — Говоря за онова маце, собственичката, и сестра й. Приятелки ли са ти?

— Не точно. Но в известен смисъл са ми близки.

— Не бих имал нищо против да опозная по-отблизо Каролайн. Много секси, много. Само дето има този типичен за Нова Англия вид… Резервиран. На жена, която трудно можеш да свалиш. Нали се сещаш?

— Тя наистина е такава — остро отвърна Джо.

— Хей, човек никога не знае! — Бил се засмя с проточения смях на южняк. В погледа му прозираше нервност, а поведението му правеше всички неща, за които говореше, да звучат злонамерено.

Джо се ядоса. Изпитваше необходимост да защити Каролайн, без сам да знае защо.

— Слушай, ако искаш да пиеш някъде, гледай да не е в хотела на Ренуик. Когато ти дойде редът да преспиш там, стой далеч от Каролайн и сестрите й.

— Сестра й — поправи го Бил. — Само една е.

„Две са“ — помисли си Джо, спомняйки си писмата на Каролайн, но не си направи труда да обяснява на Бил.

— Ще предупредя и останалите — сестрите Ренуик са забранена територия. Да кажем, че са приятели на семейството ми, разбрано?

— Ще трябва да се съобразя с това — неохотно отвърна колегата му, — но не можеш да отречеш, че са адски готини! Лошо.

— Лошо — съгласи се Джо.

Наближаваха водата и Джо дишаше много по-леко. Морето му даваше усещането за свобода. Всички връзки със сушата, всички проблеми и тревоги се изпаряваха. Обичаше да чувства движението на вълните под краката си, ласките на вятъра, приливите и отливите — те бяха по-силни от него. Винаги се беше чувствал така… Всъщност от времето, когато беше престанал да отговаря на писмата на Каролайн. Беше избягал от реалния живот, отнесен от кораб.

Шосето изви към каменистия бряг. Джо внезапно се запита къде ли се намира „Брегът на светулките“ и къщата, където баща му се беше самоубил. Можеше да потърси мястото на картата… беше го правил стотици пъти, но сега, когато беше съвсем близо, по гърба му ползваха ледени тръпки.

На картата градчето беше отбелязано като Блек Хол — беше просто една малка точица край залива Лонг Айлънд. Брегът на светулките беше името, което семейство Ренуик беше дало на ивицата от брега, която притежаваха… Спомни си написаното от Каролайн: „Имаме светулки вместо морски фар.“

Джо се беше гмуркал за съкровища в пет от седемте морета и това го беше направило богат. Беше открил невероятни произведения на изкуството, сътворени преди векове от човешка ръка, но „Камбрия“ беше неговият Свещен Граал. Неговата Атлантида. Докато се гмуркаше във водите на Босфора и излизаше на повърхността с шепи, пълни с турско злато и руски рубини, от главата му не излизаше мисълта за „Камбрия“. Години наред чертаеше планове за откриването на стария английски кораб. Накрая си издейства разрешително да започне издирване, събра екип и се отправи на север от Флорида.

Дали интересът му се поддържаше от факта, че „Камбрия“ беше потънала близо до Блек Хол и „Хълма на светулките“?

Джо се загледа в губещото се в мъглата шосе. Според него Блек Хол трябваше да бъде отбелязан върху морските карти със знака на смъртта — череп и кръстосани кости. Може би щеше да приема нещата по-спокойно, ако същото това име не го беше правило толкова щастлив в течение на години — когато го виждаше изписано върху пликовете на писмата, изпращани от Каролайн. Беше огорчен, че приятелката му премълча истината. Но Каролайн беше разпалила интереса му към „Камбрия“ и в крайна сметка Джо се беше озовал тук. На територията на Ренуик.

Името Ренуик беше сложило отпечатък върху живота му, до известна степен беше предначертало съдбата му. Хю беше приел поръчка в Нюпорт. Майката на Джо работеше в една от компаниите за лов и консервиране на омари. Беше обикновена симпатична женица със загрубели ръце и когато загадъчният художник се беше появил със статива си на кея, и я беше поканил да изпият по едно питие в близката кръчма, предложението й се беше сторило твърде примамливо, за да му устои.

Въпреки че връзката им не беше продължила дълго, Хю бързо беше успял да спечели сърцето на майката на Джо. Когато баща му разбра, истината сломи неговото. Жената обаче беше прекарала остатъка от живота си, обичайки мъж, когото никога нямаше да има, а годините и последвалите събития само бяха засилили горчилката в душата й. Беше се омъжила повторно, беше родила още един син и беше твърдо решена втория път да се справи по-добре от първия. Но никога, не беше преставала да обича Хю Ренуик и винаги държеше Джо на дистанция.

Все още не му бяха разказали цялата истина за смъртта на баща му. Само семейство Ренуик знаеха какво се беше случило онази нощ в къщата им. Майката на Джо, ревностна католичка, беше пазила срамната тайна за самоубийството на съпруга си от сина си възможно най-дълго време. Като се добавеше и чувството й за вина, че именно тя беше тласнала баща му към фаталната крачка, не беше чудно, че беше отнесла истината в гроба си.

Джо изпита желание да обърне колата, да се върне при Каролайн и да й зададе въпросите, които го измъчваха. За съжаление годините на мълчание, които ги разделяха, бяха прекалено много.

Той спря на паркинга близо до канцеларията на управителя на дока. Половината от микробусите, паркирани в съседство, принадлежаха на екипажа на Джо. Пристигаха все нови и нови. Една част от мъжете вече се бяха отправили към „Метеор“ — плавателния съд, който момчетата наричаха „кораба-майка“. Джо имаше радиостанция в колата си и сега посегна към нея, за да се свърже с катера.

— „Метеор“, тук е „Патриот Едно“. На кея сме. Край.

— Роджър, „Патриот“ — чу се глас от другата страна. — Веднага идвам да ви посрещна. Край.

— Побързай — извика Джо, усещайки познатото напрежение в гърдите си. — Прекалено дълго време останах на сушата, краката ми ще се сраснат с нея.

— Не се тревожи, капитане. Тръгваме.

Джо изключи радиостанцията, облегна се назад и зачака. Бил говореше за мястото, където щяха да търсят потъналия кораб. Проектът беше изключително вълнуващ. Джо пое дълбоко дъх и с изненада установи, че се отпуска.

Толкова изгубени животи, толкова разбити надежди… Потъналият кораб носеше със себе си стари мечти, данни за всеки погубен живот — на капитана и неговите моряци. Според Джо изваждането на съкровище от морските дълбини беше като среща със смъртта.

Чу приближаването на катера, взе куфарчето с картите и брезентовата си торба и излезе навън. Водите на океана бяха тъмносиви и развълнувани. Мрачно надвисналите облаци скриваха хоризонта. Вълните подмятаха катера и той сякаш боязливо се приближаваше към дока.

Дан Форсайт, капитанът на катера, беше в къси панталони с цвят каки и оранжева защитна жилетка.

— Хей, капитане — подвикна Дан.

— Здрасти, Дан — отвърна Джо и заслиза по стълбичката. В главата му се въртяха изчисления за утрешните приливи и отливи, за работата, която им предстоеше да извършат.

— Морето е неспокойно. Надявам се, че това няма да се обърне срещу нас — отбеляза капитанът. — Утре ще се опитаме ли да стабилизираме гредите на кърмата?

— Ако пластовете на дъното не са се разместили.

Катерът обърна и се отдалечи от брега и от кея, задръстен от увеселителни лодки. Светлините на къщите по брега блясваха една след друга. Джо не се сдържа и ги огледа.

Опита да се концентрира върху предстоящата работа, но не успя. Блек Хол изцяло го беше обсебил. Къде беше „Хълмът на светулките“?

Избърса пръските солена вода от лицето си. Брегът се отдалечаваше, а мисълта за Каролайн, за красивите й синьо-сиви очи, за тайните и твърдостта й не го напускаше. Не можеше да престане да мисли за нея.

Всъщност никога не бе могъл.

* * *

— Как изглежда? — полюбопитства Скай.

— Има ли опасност мама да те чуе? — попита Клий.

Разговаряха по телефона. Вече беше късно, но Клий беше позвънила в „Хълма на светулките“ в мига, в който се беше прибрала от хотела на сестра си. Новината за повторната поява на Джо Конър в живота им беше толкова сензационна, че Клий не можеше да се въздържи да не я сподели със сестра си.

— Не — отвърна Скай. — Мама е в съседната стая, така че можеш да ми кажеш.

— Пораснал е — започна Клий. — Не е ли странно? Толкова години са минали, а аз продължавам да си представям Джо Конър като момченцето от снимката, с която Каролайн не се разделяше.

— Да, момченце на шест години. С този перчем и щърба усмивка — рече Скай.

— Много е симпатичен — увери я Клий. — Притежава някаква особена привлекателност, характерна за моряците. Има яркосини очи. Висок е и е силен. Предполагам, че такива стават мъжете, които тренират вадене на сандъци, пълни със съкровища, от морето. — Говореше с безразличие, не искаше да засегне съпруга си Питър, който беше свещеник към църквата в болницата и не се занимаваше със спорт. Той посещаваше болните, връщаше вярата на обезверените и Клий си мислеше, че го обича така, както никое човешко същество не е способно да обича друго. В момента Питър беше на горния етаж и четеше приказка на Марк и Марипат.

— Какъв е той? Да не е рибар като баща си? — попита Скай.

— Не, издирва потънали кораби. Сещаш ли се за лодките, които видяхме? Е, негови са. Джо е търсач на съкровища.

— Каролайн как реагира на срещата с него?

— Ами, тя… — започна Клий, но вниманието й беше привлечено от тракането на ледени кубчета. — Какъв е този шум? Скай? Не ми казвай, че продължаваш да се наливаш!

— Приготвям си едно за преди лягане — опита се да успокои сестра си Скай. — Ето ме, в моята стара стая в къщата на мама! На трийсет и една години съм и се премествам да живея у дома! Какъв срам! Пълен провал!

— Не е вярно — отвърна Клий. Дали сестра й наистина беше толкова отчаяна, или това беше просто в резултат от пиенето? Клий познаваше въздействието на алкохола върху баща им.

— Кажи ми, Клий — спокойно рече Скай. — Как реагира Каролайн на срещата?

— Беше шокирана — отвърна тя.

— Защото го обичаше! — Скай тайнствено понижи глас.

— Никога не го е обичала — възрази сестра й. — Тя беше едва на петнайсет, когато престанаха да си пишат. Беше детинско увлечение, нищо повече.

— Напротив, Каролайн го обичаше — настоя Скай. — Обичаше го повече от всичко на този свят.

Клий отново долови напрежението в гласа и, приседна и се заслуша в думите на по-малката си сестра.

— Каролайн обичаше да говори за него. Спомням си. И не престана да носи снимката му до сърцето си — винаги когато тръгвахме за някъде, винаги когато татко ни напускаше.

— Зная.

— Държеше я в един от онези непромокаеми джобове на сака си.

— Престани, Скай — промълви Клий.

— Джо би разбрал.

— Би разбрал какво?

— Мен — отвърна сестра й. — Каролайн. Редхоук. Вселената.

— Той е просто един авантюрист — прекъсна я Клий с нарастващо раздразнение. — Не е оракул.

— Къде държи пиратския си кораб, когато не го е закотвил пред дома на майка ни?

— На дока, предполагам. Казва се „Метеор“ — видях името, изписано на калника на колата му. Какво искаш да му кажеш? — настоятелно попита Клий.

— Че може да е било случайност. Че може баща му да не е искал да се застрелва.

— Скай.

— Защо не? — Гласът й прозвуча плачливо. Алкохолът я правеше сълзливо-сантиментална. — Можеш да разбереш защо мисля така, нали?

— Чуй ме, Скай! Пила си прекалено много. Върви да си лягаш. На сутринта ще се почувстваш значително по-добре.

— Мисля, че мога да му помогна — упорито продължи Скай. — Знам, че мога да му помогна.

Приглушените й ридания изпълниха слушалката.

Клий отпусна глава, опита се да събере мислите си, да каже нещо, което да успокои сестра й и да я накара да си легне. Но преди да заговори, Скай затвори.

Клий седеше неподвижно, питайки се какво да прави. Дали сестра й нямаше да предприеме някоя необмислена стъпка? Отчаяно се замоли Скай да се отправи към леглото си.

Заизкачва стълбите към втория етаж. Спря пред стаята на децата. Тя и сестрите й бяха понасяли миналото, като избягваха да мислят за него. Стараеха се да си намират работа, за да не се изправят лице в лице с мрачната действителност.

Сега Клий имаше семейство. Щом семейството й беше щастливо, тя също беше щастлива. Щастието имаше такъв пречистващ ефект!

Влезе на пръсти в стаята на децата си. Леко ги целуна и пожела шепнешком сладки сънища на заспалата си дъщеричка и на Марк. Искаше сънищата на децата й да бъдат спокойни. Внезапно реши, че трябва отново да се обади на Скай.

Когато набираше номера, пръстите й трепереха. Беше обхваната от паника.

Вдигна Огъста. Клий долови задоволството в гласа на майка си. Огъста се радваше, че някоя от дъщерите й се е сетила да се обади у дома, макар и толкова късно, макар и да иска да говори със Скай, а не с нея. Извика името на най-малката си дъщеря, но не получи отговор и съобщи на Клий, че Скай най-вероятно е излязла. Сърцето на Клий биеше до пръсване.

— Благодаря ти, мамо — изрече с възможно най-спокоен тон и изпрати въздушна целувка на майка си.

После набра номера на Каролайн.

— Мисля, че току-що направих една голяма глупост — призна тя. — Разговарях със Скай. Тя много се разстрои. Мисля, че е отишла на кея. Пияна е.

— Оставила си я да ти затвори телефона?

— А какво можех да направя?

— Знам — въздъхна Каролайн. — Извинявай, Клий. Ти не си виновна.

— Да, но се чувствам така, сякаш съм — отвърна тя.

* * *

Градчето беше малко, всички познаваха Скай. Позвъниха на Каролайн, тя веднага се свърза с Клий и потегли към болницата. Трите сестри бяха родени тук. Каролайн потръпваше от ужас пред неизвестността — не знаеше какво ще открие, когато пристигне, и глупаво се опитваше да си внуши, че всичко ще е наред, щом сестра й се е родила на същото това място.

— Жива е — уведоми я полицаят.

Каролайн кимна, а коленете й се подкосиха.

— Напила се е до безпаметност — продължи униформеният. — Ще й отнемат шофьорската книжка.

Каролайн прочете името на табелката, закачена на гърдите му: офицер Джон Дафърти. Беше го виждала из града, а понякога двамата с жена си се отбиваха да вечерят в ресторанта на хотела.

— Вие ли я открихте? — попита.

— Да.

— Благодаря ви.

— Наистина е късметлийка — подхвърли офицерът. — Можеше да е мъртва.

Стояха пред входа на спешното отделение. На паркинга имаше няколко полицейски коли, а сините им лампи още се въртяха и издаваха пронизителни звуци.

Полицай Дафърти я гледаше съчувствено и говореше кротко. Напомняше й за полицаите, които от време на време се бяха отбивали в хотела, за да й съобщят, че за пореден път са хванали Хю да шофира в нетрезво състояние.

— Господ я е спасил — продължи полицаят. — Движела се е със сто и трийсет километра в час, но колата е затънала в едно тресавище покрай шосето, водещо към кея. Въпреки това се е ударила в една ограда и е посмачкала ламарините.

— Карала е по шосето към кея?

— Да. Знам, че е омъжена за Саймън Уитфорд, но това не беше името, което я чух да произнася, когато приближих до нея.

— Кое име я чухте да произнася?

Полицаят понижи глас. Опитваше се да бъде дискретен:

— Джо. Викаше някого на име Джо.

* * *

Каролайн влезе в стаята, където лежеше сестра й.

Скай Ренуик Уитфорд приличаше на ангел в бяло. Бели бинтове, бели чаршафи, перленобяла кожа… Разбира се, като се изключеха черните, червените и синьо-лилавите белези, нашарили тялото й. Очите й бяха затворени. Беше толкова крехка, толкова мъничка, че приличаше по-скоро на дете. Видът й изпълни сърцето на Каролайн с огромна любов. Изпита физическа болка, докато гледаше към сестра си. Скай лежеше неподвижно. Дали изобщо дишаше? Малката уста на Скай беше полуотворена под прозрачния зеленикав край на кислородната маска. Горната устна беше разцепена и подпухнала. Насинените й клепачи потрепваха.

Каролайн внимателно взе дланта й в своята. Длан на скулптор — едновременно изтънчена и груба. Под ноктите й имаше засъхнала боя и глина. Когато Каролайн поднесе тази длан към устните си, долови дъха на терпентин.

— Скай, чуваш ли ме? — промълви.

Сестра й не отговори.

— Не си го направила нарочно, нали? — продължи Каролайн. — Не си излязла нарочно от платното! Била си тръгнала нанякъде… — Скай? Защо искаше да се срещнеш с Джо?

Изведнъж гласът й замря. Очите й се спряха на лицето на сестра й. Клепачите бяха затворени, но изпод тях се процеждаха сълзи. Устните й леко помръдваха под маската. Нахлуващият кислород размиваше звуците, караше ги да звучат нереално. Скай дръпна маската.

— Не успях да стигна до кея — промълви.

— Не — кимна Каролайн.

— Сега ми се струва тъпо, но преди няколко часа ми изглеждаше напълно в реда на нещата.

— Кажи ми.

— Мразя изтрезняването — прошепна Скай. — Главата ме цепи и се чувствам като пълен идиот. Ще ме измъкнеш ли оттук?

— Не мога — отвърна Каролайн. — Поне не сега.

— Може баща му да се е объркал — продължи Скай и докосна нараненото си лице. — Просто е застрелял не когото трябва.

— Не когото трябва? — попита Каролайн и почувства, че й прилошава. — Кого е трябвало да застреля според теб?

— Мен — въздъхна Скай.

— Но тогава ти не беше родена! Все още беше в корема на мама.

— Ще ми се да го беше направил. Тогава изобщо нямаше да се пръкна на този свят.

— Ако не се беше родила, нямаше да си ми сестра — прошепна Каролайн и притисна лице до нейното. — Аз и Клий изобщо нямаше да те познаваме. Не говори подобни неща!

— Поне нямаше да съм убийца! — проплака Скай.

— О, скъпа! — Очите й се наляха със сълзи. Винаги се стигаше до това — рано или късно. Как изобщо бе могла да си помисли, че този път ще е по-различно?

Скай се сви — от болка, а може би от изпитата водка или от погълнатия демерол. Гласът й звучеше задавено, думите трудно се различаваха. Каролайн изпита внезапното желание баща им да е тук в този момент, да види агонията на най-малката си дъщеря, да погали челото й със загрубялата си длан и да я накара да си прости. Негова беше вината, че Скай стигна дотук. Каролайн стисна леко ръката на сестра си. Прииска й се да намери най-точните думи, за да я успокои, да й вдъхне сили, но сама се чувстваше безсилна.

— Джо — промълви Скай.

— Защо го викаш? За какво ти е?

— Ние сме свързани. Нима не го чувстваш? — попита Скай, а очите й широко се отвориха.

— Навремето имах подобно усещане — призна Каролайн.

— Сега при мен то е по-силно от всякога — продължи Скай толкова тихо, че тя едва я чуваше.

Стисна ръката й.

Когато излезе в коридора, скри лице в шепите си. Не искаше да я виждат. Как допуснаха да стигнат дотук?!

* * *

Хю Ренуик беше едър мъж, висок около два метра. Притежаваше огромна физическа сила. Идеите му също бяха големи.

Прекарваше много време на открито и беше толкова изкусен в заниманията навън, колкото и в изкуството. Винаги беше искал да научи дъщерите си на онова, на което другите бащи учат синовете си. Подари им компаси и ножове на шведската армия. Научи ги как да се ориентират по звездите и по тесните планински пътеки, как да ловуват, за да изкарват прехраната си в случай на нужда.

Непознат човек беше нахлул в къщата му. Причините за това не бяха важни. Хю беше убеден, че нещастието наднича от всеки ъгъл, затова искаше дъщерите му да са способни да се защитят, ако се наложи. Какво от това, че връзката му със съпругата на Джеймс Конър беше в основата на всичко?

Качи момичетата в колата и отпраши. Минаха през борови гори и ливади, осеяни с жълтуга. Пътят извиваше покрай една ленива кафява река, а тъй като Скай беше още много малка и й беше скучно да пътува, я караха да брои червените хамбари и черните крави, покрай които минаваха. Баща им беше известен, целият свят се стремеше към него, но по време на тези пътувания той принадлежеше изцяло на дъщерите си.

Пристигнаха в Ню Хампшир, в планината Редхоук и си построиха бивак. Дърветата бяха високи, от клоните висяха тънки дълги гъсеници, крепящи се на невидими копринени нишки. Баща им им помогна да опънат палатките си, извади оръжието от сандъците. Двайсет и две калибровите пушки бяха тежки за момичетата, но той им показваше как да ги повдигат бавно и да се прицелват внимателно.

Лицето на Хю, осветено от огъня, обикновено беше помрачено от тревога — вероятно поради факта, че беше баща на три дъщери, а светът наоколо беше жесток.

Каролайн сядаше между Клий и Скай, слушаше баща си, а до ушите й достигаха всички шумове на гората. Хю им казваше, че е наложително да се научат да стрелят, за да се защитават от нападатели. Неговите момичета бяха чувствителни и добри, но останалите хора — не. В този лош свят, пълен с лоши мъже, цареше правилото — убий или ще бъдеш убит. Уверяваше ги, че е прав, припомняше им, че сами са видели един от тези лоши хора да влиза в дома им. Думите му звучаха толкова нежно, сякаш им разказваше приказка за лека нощ.

Огънят ги стопляше. Баща им знаеше, че обичат дивия свят, водеше списък на птиците, които всяка една от тях беше видяла. Всяко от децата си имаше своя собствена градина в „Хълма на светулките“ и ловуването им приличаше на разходка из природата. Колкото по-безшумно стъпваш, толкова повече животни ще видиш. Когато наближи време да убиваш, сам се превръщаш в животно. Ловът събуждаше инстинкти, които повечето от съвременните хора не подозираха, че носят в себе си. Хю говореше за лова със същата жар, с която говореше за изкуство: екстазът от живота и смъртта.

Само че Каролайн не му вярваше. Тя беше на тринайсет години, Клий — на единайсет, а Скай — на осем. Момичетата слушаха баща си и не откъсваха ужасени очи от лицето му. Въпреки всичко дълбоко в себе си му имаха доверие. Той се грижеше за тяхното благоденствие със страст и обич и щом казваше, че е необходимо да се научат да убиват животни, значи така трябваше.

Първото животно, което Каролайн застреля, беше една катерица. Стоеше върху дъбов клон, а пухкавата й опашка беше красиво извита нагоре. Каролайн се прицели така, както я беше учил баща й, и дръпна спусъка. Катеричката се претърколи и тупна на земята. Като играчка, паднала от полицата. Малкото телце лежеше в тревата, а в бялата козинка зееше грозна черна дупка. На Каролайн й прилоша.

Баща им искаше всяка от тях да тръгне сама и сама да ловува. И след като подобен род самостоятелност изпълваше Каролайн с ужас, то само можеше да си представи как са се чувствали сестрите й, които бяха по-малки от нея. Обикновено изчакваше Скай да потегли и тръгваше след нея, за да я пази.

Веднъж сестра й прекосяваше тясно мостче над буен планински поток. По средата на моста Скай загуби равновесие и полетя към студената вода. Каролайн захвърли пушката си, събу обувките си и се хвърли да спасява сестричето си. Беше ранна пролет, водата беше ледена. По тялото й полепваха листа. Вълнените й дрехи тежаха и я дърпаха надолу.

Когато най-сетне успя да обгърне Скай, водата ги повлече. Мяташе ги като парцалени кукли. Дрехите им се закачаха за скалите и стърчащите клони и се раздираха. Каролайн държеше сестра си с една ръка, а с другата се опитваше да се хване за някой спасителен корен. По плоските камъни бяха изпълзели змии, за да се попекат на пролетното слънце.

Водата продължаваше да ги влачи надолу. Каролайн знаеше, че приближават към водопадите. Чудеше се от каква височина се спуска водата и се питаше дали ще умрат.

Но изведнъж краката й опряха на дъното. Бученето на водата се замени от блажена тишина, нарушавана единствено от чуруликането на птиците. Започна да се смее от щастие. Прегърна Скай, но тя не отвърна на прегръдката. Устните й бяха посинели. Тялото й беше безжизнено отпуснато. Каролайн я извлече на брега. Скай беше жива. Очите й бяха отворени, но не мигаха.

— Скай, спасени сме — извика Каролайн и разтърка ръцете й.

— Видя ли? — размърда вкочанените си устни Скай. — Видя ли всичките онези змии по скалите?

— Да, но…

— Искам да си вървим у дома, Каролайн — промълви тя и се разрида. — Отведи ме у дома, моля те, отведи ме у дома!

Само че Каролайн не можеше, да изпълни молбата й. Не можеше да откаже баща си от нещо, което за него беше най-доброто. Падането в ледената река беше просто един необходим етап в процеса на овладяване на изкуството да се оцелява. Змиите, изпълзели по скалите, им бяха послужили за урок — как да се пазят от тях, за да не бъдат ухапани.

Урокът, който Каролайн усвои през този ден обаче, я обезпокои: това, че тя беше изпитала тръпката от спасението, радостта от живота, не означаваше, че и сестра й се е чувствала по същия начин. Изобщо не означаваше това.

Беше убедена, че баща й греши. Официално Хю Ренуик беше починал от рак, но той всъщност беше умрял доста преди това — от разрив на сърцето. Неспособен да понесе онова, което се случи със Скай, с неговото бебче, с тяхното красиво момиченце, той започна да се напива до смърт и все повече и повече се отдалечаваше от семейството си.

Това огорчаваше Каролайн повече от ходенето на лов. Защото Скай правеше същото като баща им.

14 март 1973 година

Скъпи единствен Джо,

Аз имам две сестри. Клий и Скай. Клий е най-добрата ми приятелка, а Скай е красивата ни мъничка сестричка. Иска ми се трите да бяхме в един и същи клас. Понякога ни се иска да си говорим така, че никой да не ни разбира, и дори го правим! Трудно е да ти обясня, но аз знам какво си мислят те и те знаят какво си мисля аз. То е като магия — магията да имаш сестри.

Твоя приятелка,

Каролайн

19 юни 1973 година

Скъпа Каролайн,

Ами той определено не е магия, но е доста сладък. Сам. Добрият стар Сам, моето малко братче. Той наистина е бебе — роди се съвсем наскоро. Цяла вечер грачи като гларус. Онзи ден го изведох на разходка с лодката си, а майка ми повика бреговата охрана. Наистина се беше притеснила. Говореше неща за това, че — Сам не знаел да плува (той е с размер на риба камбала), само че пропусна най-важното. Момчето обожава водата. И лодките. Кълна се, че му се искаше да изругае, само дето не може да говори.

До скоро,

Джо