Луан Райс
Брегът на светулките (22)

Двадесет и първа глава

Изписаха Огъста от болницата непосредствено след Деня на труда. Отиде в дома на Клий, защото тя можеше най-добре да осигури на майка си грижите, от които се нуждаеше. Ударът в главата беше довел до частична парализа и Огъста трябваше да ходи на специална физиотерапия три пъти седмично, за да се оправи.

Каролайн подари на майка си невероятен бастун от тъмно дърво и с лъскава сребърна дръжка. Огъста просто обожаваше новата си придобивка. Беше сигурна, че ако навремето на Оскар Уайлд му се е било наложило да ходи с бастун, той без съмнение щеше да използва същия като този в ръката й. Откакто й бяха обръснали косата в болницата, беше свикнала с голата си глава и дори й харесваше. Знаеше, че косата й бързо ще порасне, затова гледаше да използва момента да носи красивите копринени шалове, които си беше накупила. Придаваха й особен романтичен драматизъм, мислеше си тя. Когато ги навиваше на главата си като тюрбан, й се струваше, че изглежда царствено. Или по-скоро — божествено.

Но Клий едва издържаше. Цялото й семейство разчиташе на нея. Тя поддържаше къщата, готвеше, тичаше да вземе децата си от дневен лагер, за да ги заведе на уроци по флейта и тромпет, а после — на кино. Като съпруга на свещеник трябваше да стои до Питър по време на сватби и погребения, бдения край леглата на болните и по време на служба.

Сега, когато се грижеше и за майка си, имаше чувството, че ще полудее. Вината не беше на Огъста. Майка й не беше капризна. Приемаше безропотно всяка чаша вода и всяко лекарство, които й се даваха. Лекарят я беше предупредил, че не бива да приема алкохол, докато трае лечението й, и Огъста дори не направи опит да му възрази. Е, вярно, че всеки ден точно в пет следобед се провикваше: „Време е за едно мартини!“, но Клий не й обръщаше внимание и Огъста не настояваше.

Тя прекарваше по-голямата част от времето си в своята стая. Слушаше музика. Клий не можеше да повярва, че майка й може да бъде толкова тиха и съзерцателна. Един ден Огъста повика дъщеря си до леглото си. Клий си помисли, че майка й ще й поиска одеяло или ще я помоли за чаша вода. Огъста обаче потупа завивката до себе си, правейки знак на дъщеря си да седне, после взе четката за коса с дръжка от китова кост и започна да сресва косата й.

— Кажи ми нещо — започна Огъста, докато бавно галеше косата на дъщеря си.

— Какво? — Клий настръхна от непознато за нея удоволствие — за пръв път разбираше какво е майчина ласка.

— Каквото и да е, скъпа. Просто ми разкажи някоя история. Каквато и да е.

— Ами, Марипат и Марк искат да се запишат в отбора по футбол.

— Имах предвид да ми кажеш нещо за себе си, Клий — прекъсна я Огъста. — Обичам децата, но искам да науча нещо повече за теб.

— О, мамо! — Клий беше трогната. Не знаеше откъде да започне.

— Кажи ми нещо за Клий, моля те — настоя Огъста.

— Но защо, мамо?

— Толкова съжалявам, че трябва да го има това „защо“ — въздъхна възрастната жена. — Че не намираш за естествено да ти задавам въпроси, свързани с теб.

— Притесненията около татко ти бяха достатъчни.

— Да, притеснявах се — кимна Огъста. — Притеснявах се да не му се сторя прекалено отегчителна, да не се почувства отблъснат и да тръгне с други жени. А вие, момичета, страдахте.

— Аз съм добре, мамо. Също и Каролайн — каза Клий.

Каролайн беше споделила с нея плановете си да придружи Джо до Гърция. Никой не беше изненадан, но всички се страхуваха от нейното отсъствие, което щеше да продължи цяла година.

— Но Скай не е.

— Не е.

Сестра й се беше изнесла от къщата на Каролайн. Беше се върнала в „Хълма на светулките“, където щеше да е сама. Един ден Клий се беше отбила да й остави малко телешко задушено и я беше заварила в леглото. Беше четири следобед, а Скай лежеше неподвижно и втренчено гледаше навън през прозореца.

Клий затвори очи. Опита се да си представи как би се чувствала, ако знаеше, че Марипат страда така, както в момента страдаше най-малката й сестра, и осъзна, че сърцето на майка й беше сломено.

— Какво мога да направя, скъпа? — попита отчаяно Огъста. — Зная, че е прекалено късно, но не мога да го понеса. Не мога да понеса да я виждам така.

— Не знам, мамо — каза Клий и хвана майка си за ръката. Когато погледна набръчканата длан на Огъста, осъзна колко е остаряла.

Огъста спря да разресва косата на дъщеря си и отпусна ръце в скута си.

— Не знам какво ще правим, когато Каролайн замине за Гърция…

— Тя ще се върне, мамо.

— Оставих я да носи огромен товар на плещите си прекалено дълго време — въздъхна Огъста. — Цял живот се е грижила за Скай, докато аз… просто си губех времето.

Погледите на майка и дъщеря се срещнаха. И двете бяха майки, разбираха какво е да отгледаш дъщери, притесненията, съпровождащи израстването на едно момиче, опасностите, които дебнеха навън. Клий се опита да предаде на майка си част от своята сила. Беше я придобила отнякъде и й се искаше да вярва, че я е наследила от Огъста.

— Какво стана? — попита възрастната жена и погледна дъщеря си. Приличаше на човек, събудил се току-що от лош сън. — Попитах същото и Каролайн. С толкова дарби, с толкова любов един към друг… Какво не беше наред? Това искам да разбера. Да открия липсващото парче.

— Такъв е животът, мамо — отвърна Клий и стисна ръката й.

Тя самата непрекъснато си задаваше въпроси, започващи с „какво, ако“: какво, ако Питър умреше; какво, ако някой наранеше децата й; какво, ако ледът на езерото се пропукаше и тя потънеше в ледените му води? Ужасните неща се случваха точно когато човек най-малко ги очакваше. Но същото се отнасяше и за хубавите неща, за щастието и радостта.

— Това липсващо парче се нарича „живот“, мамо — каза Клий.

— Живот — повтори замислено Огъста и изправи глава.

* * *

Скай беше сама в „Хълма на светулките“. Щеше да вечеря заедно с Каролайн и Джо, а онова, което всъщност и се искаше да направи, беше да спусне завесите, да изключи телефона и да приключи. Искаше да сложи край на живота си. Нищо не беше в състояние да я спаси от вътрешната й агония.

Къщата беше гробница. Беше пълна със спомени. Козината на Хомър беше полепнала навсякъде, но от кучето нямаше и следа. Беше при Каролайн. Майка й пък беше при Клий, ходеше с бастун и се подлагаше на терапевтични процедури заради мъжа, който Скай беше довела в дома й. В момента Саймън беше в Бостън. През следващите няколко месеца щеше да му се наложи да понася последствията от деянията си, но Скай не се интересуваше от това. Вече не го обичаше. Нямаше нужда от него. Нямаше нужда от никого. Обичаше единствено баща си — дори напоследък си представяше, че духът му й прави компания, докато пие. Говореше му на висок глас, обясняваше му как се чувства, молеше го да й прости.

На вратата се почука. Очакваше Каролайн и Джо да влязат и се изненада; че вратата не се отвори.

Хвърли бърз поглед в огледалото: измъчено лице, тъмни кръгове под очите, сплъстена коса. На пуловера й се чернееше огромно петно, но не й пукаше. Скай бавно се отправи към вратата. Всяко мускулче на тялото я болеше.

Беше Джо. Сам. Скай се огледа.

— Здрасти — поздрави я той.

— Здравей. Къде е Каролайн?

— У дома. Мога ли да вляза?

Скай се отмести от вратата, за да му направи път да мине. Джо тръгна, после спря и изчака, докато тя се сети да го покани в кухнята.

— Наред ли е всичко? Как е сестра ми?

— Каролайн е добре. — Очите му се спряха върху бутилката на масата. Скай се изчерви. Не беше пила, но от половин час не беше откъсвала поглед от нея.

— Ще пийнеш ли едно? — покани го тя.

— Скай?

Гласът му беше нежен и спокоен. Скай изненадано го погледна.

— Какво ще кажеш вместо това да отидем на среща на Анонимните алкохолици? — попита я той.

— Среща на Анонимните алкохолици ли?

— Да.

— Ти един от тях ли си?

— Да — кимна Джо и се усмихна.

— Как разбра? — попита тя. — Кое те накара да отидеш там за пръв път?

— Беше ми писнало — призна той. — Не исках да продължавам да го правя.

— Толкова съм уморена — въздъхна младата жена. Сети се как може да пие цяла нощ, без да се почувства пияна, как нищо не беше в състояние да я излекува от болката. Ловната й пушка стоеше под навеса. От известно време не я беше преглеждала, но през последния ден и половина се опитваше да си представи какво би било, ако вземе оръжието и направи на себе си онова, което беше сторила на младия мъж в планината.

— Аз също се чувствах уморен — призна Джо. — Бях уморен и непрекъснато ми се гадеше от това, че съм уморен и ми се гади.

— И аз се чувствам така — кимна Скай, а по страните й се затъркаляха сълзи.

— Никога вече не трябва да изпитваш подобно нещо. Ще дойдеш ли с мен? — попита я Джо.

Скай се огледа наоколо: Погледът й се спря върху глинените отпечатъци на пръстите й, които беше направила за баща си, когато беше в първи клас. Бюста на майка й, който беше изваяла в девети клас. Снимка на нея и сестрите й, облечени в червени якета и готови да тръгнат на лов. Снимка на баща й, година преди Скай да застреля Андрю Локууд — последната снимка, на която Хю се усмихваше; останалите дни от живота си беше прекарал в пиянство.

— Татко — високо рече Скай.

— Той би искал да предприемеш тази стъпка — увери я Джо.

— Имам чувството, че го изоставям — отвърна тя, после отбранително добави: — Аз го обичам.

— И защо не? Нали ти е баща!

— Всички го обвиняват.

— И въпреки това той си остава твой баща.

Скай кимна. Ето как виждаше тя нещата: преди лова, преди фаталния изстрел имаше един голям мъж, който я учеше да рисува, носеше я на раменете си, водеше я на плажа.

— Ти не го изоставяш, Скай — повтори Джо и протегна ръка към нея.

Сълзите се лееха като порой от очите й. Тя взе портрета на баща си и го притисна към гърдите си. Толкова се страхуваше да излезе вън от къщата. Тя и баща й си приличаха — и двамата бяха хора на изкуството, които бяха допускали поредица от грешки по отношение на хората, които обичаха, и тя, и той пиеха, защото не можеха да понесат болката, изписана по лицата на хората около тях.

— Ела, Скай. Моля те — рече тихо Джо.

Тя пое дъх и остави портрета на баща си на масата. Ако се взреше в очите на Джо, щеше да види много повече от онова, за което беше подготвена в момента. Беше сигурна, че й помага от любов към Каролайн, че сестра й знае какво става, че в момента седи в дома си с Хомър и с цялото си сърце се моли Скай да приеме предложението на Джо и да отиде с него на тази среща. Това щеше да я накара да се чувства много по-добре, когато потегли за Гърция.

— Ти я отвеждаш — промълви тя.

— Ще я заведа само до Гърция. Ти никога няма да загубиш Каролайн.

— Гърция е прекалено далеч.

— Още не е тръгнала. В момента е само на осем километра оттук.

Каролайн заминаваше за Гърция: още един удар, още една причина за Скай да се затвори в себе си, да се крие, да поеме по тъмния път. Беше много по-лесно да спиш, отколкото да си буден; да пиеш, отколкото да престанеш.

— Сред анонимните алкохолици имат един девиз: не се отказвай, докато не видиш чудото.

— И какво е това чудо?

— Ще го познаеш, щом го видиш.

— Ами ако никога не го видя?

— Ако напуснеш, никога няма да разбереш какво си могъл да пропуснеш.

Скай затвори очи. Мислеше си за пушката, за баща си, за бащата на Джо, за Андрю Локууд. Лицата им, които допреди малко беше виждала съвсем ясно, сега внезапно бяха започнали да избледняват. В този момент лицето, което виждаше ясно, беше това на Каролайн.

 

Скай бавно отвори очи и кимна.

— Добре — чу се да казва. — Ще дойда с теб.

* * *

Каролайн постепенно прехвърляше все по-голяма част от управлението на бизнеса в ръцете на Мишел. Представи я на банкерите си, обясни й как се работи по отделните сметки.

Мишел възприемаше бързо. Гореше от нетърпение да започне. Задаваше уместни въпроси. Разбира се, беше прекарала десет години на рецепцията, така че имаше понятие от работата. Каролайн често забелязваше Тим в бара. Учебната година беше започнала и съпругът на Мишел идваше заедно с колеги или студенти. Тя беше щастлива, че вижда Тим тук. Знаеше, че той идва, за да подкрепя Мишел, и че ще бъде до нея през цялото време, докато Каролайн отсъства.

Имаше дни, в които не беше сигурна, че иска да замине. Как щеше да тръгне с Джо и да остави хотела? Как щеше да остави семейството си? Толкова се нуждаеха от нея! Може би невинаги е била идеалната сестра за Скай и Клий, нито пък — идеалната дъщеря за Огъста, но беше направила всичко по силите си и до този момент те бяха оцелели. И продължаваха напред като трупа акробати, каращи велосипеди с една гума по опънато над пропаст въже. Жените от семейство Ренуик.

На следващия ден изписваха Сам от болницата, а тя и Джо тръгваха няколко дни след това. Скай редовно посещаваше сбирките на Анонимните алкохолици. Каролайн знаеше, че няма никакви гаранции, че сестра й ще продължи да е все така трезва, но се надяваше Скай да се пребори с опасния порок — най-малката Ренуик беше разбрала, че няма избор.

Каролайн често спираше в дома на Клий, за да види майка си. Огъста се опитваше да бъде в добра форма. Неприятно й беше, че Каролайн заминава за Гърция, и то с Джо Конър! Все пак успяваше да прикрива неодобрението си. Сякаш осъзнаваше, че в живота им са се случили достатъчно неприятности и че нямат нужда от нови. Не че не харесваше Джо; просто мразеше баща му заради опасността, на която беше изложил семейството й.

Три дни преди заминаването Каролайн заведе Огъста на контролен преглед. Бяха в кабинета на невролога и очакваха появата на лекаря, когато влязоха Джо и Сам. Огъста замръзна на мястото си. Това беше първата й среща с Джо Конър след словесния двубой между двамата по време на Бала на светулките.

— Здравейте, госпожо Ренуик — каза той и й подаде ръка.

— Здравей, Джо — предпазливо отвърна тя. Здрависа се с него, после с брат му. Момчетата целунаха Каролайн. Всички се чувстваха някак неловко.

— Изглежда, имаме един и същи лекар, госпожо Ренуик — отбеляза Сам.

— Наричай ме Огъста — рече тя. — Ти също, Джо.

— Благодаря, Огъста — кимна той.

Трябваше да се свършат един милион неща преди заминаването. Каролайн и Джо излязоха, а Огъста и Сам останаха сами в кабинета, без да знаят какво да си кажат. Тя посегна към главата си, за да се убеди, че тюрбанът й е на мястото си.

— Хей, страхотна шапка! — възкликна младежът и се усмихна. Лицето му беше бледо, под очите му имаше огромни тъмни кръгове. Беше станал още по-слаб — сигурно беше загубил поне пет килограма. На главата му имаше бяла превръзка — само допреди няколко дни такава превръзка имаше и Огъста.

— Благодаря — рече тя. — И твоята си я бива.

— По-добре ли се чувстваш? — попита той.

— Малко ми треперят краката в последно време. А ти?

— Все едно съм в ада. Извини ме за израза.

— Нищо му няма на израза ти — отвърна Огъста и се вгледа в лицето му. Търсеше някаква прилика между него и брат му, но не я откри. Джо беше едър и мъжествен, а Сам — кльощав и симпатичен, но приличаше по-скоро на английски ученик, отколкото на зрял мъж. Носеше очила, имаше остра коса и тясно лице.

— Да си кажа честно, главата ме боли непрекъснато — прошепна й поверително той. — Дават ми болкоуспокояващи и от тях през цялото време ми се спи.

— И на мен също — отвърна Огъста. — Ужасно е. Имам чувството, че се движа като в мъгла, а освен това не ми позволяват да си пия любимото мартини. Получаваш ли пристъпи?

— Случи ми се веднъж — призна Сам.

Тя го погали по ръката. Бедното дете. Беше толкова млад!

— Гадно ли ти беше? — попита съчувствено.

— Да — кимна Сам. — И не искам това да се повтаря. Лекарят ми казва, че това било нормално за наранявания на главата. А ти имала ли си пристъп?

— Два. Истински кошмар. Започнат ли, няма спиране.

— Гадно, нали? Брат ми ще откачи, ако разбере какво ми се случва. Той и без това си мисли, че инцидентът е станал по негова вина.

— Брат ти — рече Огъста и замислено прехапа долната си устна. Погледна към коридора, където Каролайн и Джо весело се смееха.

— Не го ли харесваш? — попита я той.

— Това няма нищо общо с теб, скъпо момче. Стари работи. Сега иска да отведе Каролайн в Гърция.

— Той е добър — увери я Сам.

— Само да знаеше цялата история! Всичко започна заради баща му. Една коледна вечер той нахлу в дома ни и заплаши, че ще ни избие. Надявам се, че не те шокирам…

— Знам това — отвърна Сам. — Но пропускаш най-хубавата част.

— Каква е тя? — погледна го с любопитство Огъста. Наистина се променяше, след като допускаше, че това кльощаво момче с превързана глава може да има какво да й каже за трагедията в нейното семейство.

— Дъщеря ти е влюбена в него.

Възрастната жена извърна глава към щастливата двойка навън.

Сам сви рамене:

— И аз не искам брат ми да замине за Гърция, но наистина ли мислиш, че бихме могли да ги спрем? Бихме могли поне да им помогнем.

— Аз никога не съм помагала — замислено рече Огъста.

— Тогава няма да е зле да започнеш да го правиш, Огъста — рече младежът. — Защото животът е за това — да си помагаме.

* * *

— Мисля, че мога да убедя Огъста да даде благословията си за това ваше пътуване с Каролайн — отбеляза Сам. За пръв път излизаше навън след инцидента. Бяха го изписали от болницата.

— Ти си всемогъщ — засмя се Джо.

— Тя е много упорита, но кой би могъл да я обвинява за това, че не иска да пусне дъщеря си с такъв разбойник като теб?

— Уместна забележка — кимна брат му и ритна едно камъче по шосето. — Но какво да кажем за теб? Ти ще ми дадеш ли благословията си?

Сам също се опита да ритне камъчето, но не го уцели. Зрението му не беше наред. Присви единия си клепач, отново ритна и този път камъчето подскочи и се претърколи по асфалта.

— Не е завинаги — добави Джо. — Разрешителното ми е само за трийсет дни.

— Трийсет дни в Егейско море, а след това накъде?

— След това — в Ламу.

Бяха превалили хълма и сега навлизаха в горичката. Проливът блестеше на слънцето.

— Къде се намира Ламу? — Сам ядосано ритна камъчето.

— Много добре знаеш къде — в Индийския океан.

— Каролайн ще дойде ли с тебе?

— Да.

Сам пое дълбоко въздух. Той отлиташе за Халифакс в същия ден, в който Каролайн и Джо щяха да потеглят за Атина. Лекарите го уверяваха, че зрението му ще се подобри и че главоболието постепенно ще отшуми, и че най-вероятно няма да получи втори пристъп. Но преди много години той беше изгубил във водите на океана единственото момиче, което беше обичал, и сега не искаше да загуби и Джо.

— Имаш моята благословия — насили се да изрече.

— Благодаря ти — отвърна брат му. Вдигна камъчето, което подритваха, и го сложи в ръката на брат си.

— Какво е това? — попита го Сам.

— Предметите са важни — рече Джо. — Напомнят ни за определени неща. Като всички вещи, които извадихме от „Камбрия“. Като часовника на моя старец… Все още не знам къде може да се е дянал.

— А за какво трябва да ми напомня този глупав камък?

— За Блек Хол.

— И какво по-точно за Блек Хол?

— Че това е мястото, на което няма да имаш търпение да се завърнеш.

— В момента сме тук, така че за какво изобщо говорим?

— За работа.

— Имам си работа — въздъхна Сам. — На един изследователски кораб във водите на Нова Скотия.

— Когато пристигна в Гърция, ще пиша до Йейл, а ти ще направиш онова, което се иска от теб, когато се прибереш в Канада. Следващата година двамата с теб ще се срещнем тук.

Сам се спря и се втренчи в Джо. Изглежда, беше зяпнал от изненада, защото брат му посегна и затвори устата му.

— Не ме ли чу? — попита Джо и то погъделичка под брадичката.

— Чух те. Много си гаден. — Навремето Джо се забавляваше да го дразни и сега отново го правеше. Беше безжалостен.

— Вярвай или не — твоя работа.

— Много леко приемаш нещата. Семейни връзки. Ти си единственият близък човек, който ми остана, след като мама умря. Така че не си играй с… — Сам млъкна. Усмивката на Джо беше станала, още по-широка. За пръв път му хрумна, че по-големият му брат може и да не се шегува.

— Въобще не те разигравам — рече Джо.

— Заклеваш ли се?

— Заклевам се.

— В Йейл? Наистина ли мислиш, че ще успея да получа преподавателско място там?

— Ако искаш да сме заедно — да.

— Но дали ще получа работата? — Гърлото му се беше свило от напрежение.

— Най-вероятно не.

Сам се засмя и примижа срещу слънцето.

— Защо им е да дават работа на биолог, който дори не познава акулата мако?

— Не беше мако — поправи го Сам.

— Напротив — беше.

* * *

Каролайн и Клий отидоха да посетят Скай и трите заедно се отправиха към Брега на светулките. Хомър душеше наоколо за умрели раци. Сестрите знаеха, че е настъпило време да се сбогуват. Още не беше дошъл моментът да се изрекат думите, но чувството за раздяла витаеше във въздуха.

Крачеха по плажа. Духаше хладен есенен вятър. Скай се чувстваше по-добре. И трите сестри се опитваха да прикрият притеснението си, че Скай може отново да полети надолу, а Каролайн няма да е тук, за да я хване. Желанието й да пие намаляваше след всяка сбирка на Анонимните алкохолици. Но първата среща, на която беше отишла заедно с Джо, ясно се беше запечатала в съзнанието й.

Залата беше малка и мрачна, разположена в приземния етаж на една бяла църква в Ийстбрук. Стените бяха покрити с плакати със сентенции, двамата със Саймън веднъж доста се бяха подигравали на подобни поговорки: Бързай бавно; Първо се правят най-важните неща, и други от този род. Скай беше уплашена и нервна. Трепереше от алкохолен глад за втори път това лято, но хората бяха много любезни и приятелски настроени. Веднага я накараха да се почувства добре дошла. Джо не познаваше никого от групата, но заговори една жена и й каза, че Скай е нова. В следващия миг Скай се озова сред жени, които я потупваха окуражително по рамото, даваха й телефонните си номера и я убеждаваха, че всичко ще се оправи и че тя никога вече няма да се чувства по този ужасен начин.

Една жена й беше пожелала „бавно възстановяване“ и именно това се случваше. Скай правеше първите си стъпки към нормалния свят. Посещаваше сбирките на групата всеки ден. Понякога я придружаваше Джо, понякога се обаждаше на някоя от жените, с които се беше запознала на първата среща, но в повечето случаи отиваше сама. Ден след ден, бавно, но сигурно, Скай се отдалечаваше от алкохола. Вече не слагаше капка в устата си.

Това само по себе си беше истинско чудо. Плачеше често и много. Много. Имаше дни, в които не правеше нищо друго, освен да се тъпче с пуканки, да лежи на дивана и да плаче. От време на време вдигаше телефона, за да се обади на настойничката си — една жена от групата, която не пиеше от цели шестнайсет години и която беше обикнала, и която разбираше през какво преминава Скай, тъй като и тя самата е била алкохоличка и е минала по същия път. Скай плачеше така, сякаш е настъпил краят на света, а настойничката й я питаше:

— Добре, но това накара ли те да посегнеш към бутилката?

— Не — отвръщаше тя.

— Тогава си имала добър ден! — възкликваше възторжено настойничката й и Скай знаеше, че приятелката й е права.

— Приготви ли си багажа? — обърна се тя към Каролайн.

— Почти.

— Какво ще ти трябва за Гърция? — попита Клий. — Може би бански костюм?

— Два бански, струва ми се.

— Напротив, никакъв бански няма да ти трябва — намеси се Скай. — Ще бъдете само ти, Джо, слънцето и морето. Няма да имате нужда от дрехи.

Каролайн се засмя. Наведе се, взе плоско камъче от брега и го хвърли по гладката морска повърхност. Камъчето подскочи седем пъти, преди да се изгуби във водата. Клий също опита, но приключи позорно с три тромави цопвания. Скай дълго избира своето камъче и когато накрая го откри и го метна умело към водата, то подскочи осем пъти! Ръката й дори не трепна, докато се прицелваше.

Сестрите се обърнаха и поеха по каменните стълби, водещи към къщата. Хомър вървеше най-отпред. Отначало кучето се движеше неуверено, но постепенно влезе в ритъм. Вземаше стъпалата едно по едно, но последните четири преодоля с един скок.

— Тръгваш утре — каза Скай.

— Знам.

— Мама се връща у дома и двете ще се оправяме чудесно. Ще сме заедно — каза Скай, за да успокои Каролайн.

— Това е прекрасно, Скай.

— Вълнуваш ли се? — попита Клий.

— Да, много — призна Каролайн. Тя се опита да се усмихне. Хомър се заумилква в краката й, сякаш усещаше, че не им остава много време заедно.

— Какво не е наред? — попита Скай.

— Имам чувството, че забравям нещо — въздъхна Каролайн.

— Какво?

— Не знам. — Сега наистина се усмихна. Сякаш я бяха хванали в старата поза — най-голямата сестра, перфекционистката. Та тя заминаваше за Гърция с мъжа на живота си. Защо просто не тръгнеше, без да се притеснява за нищо?

— Е, до утре все ще се сетиш — успокои я Клий.

— Точно така — кимна Скай. — Мама се връща у дома, ти си тръгваш от дома, така че сме организирали малко тържество.

Спряха на последното, стъпало, за да си поемат дъх. Скай обърна поглед към безкрайната океанска шир. Чувстваше се свободна. Вече не се мразеше. Беше съвсем ново изживяване за нея — живот без алкохол. Синята вода блестеше под слънчевите лъчи. Белият кораб на Джо вече го нямаше. Беше възможно да простиш дори на самия себе си. Сърцето й биеше спокойно и тя приемаше всичко, без да се тормози. Съществуваха „днес“ и „сега“.

— Не мога да повярвам — въздъхна Каролайн и после изведнъж се засмя: — Заминавам с Джо!

— Време беше — отбеляза Клий.

— Това е най-дългата любовна история, която съм чувала — усмихна се Скай. — Защото никой не може да ме убеди, че е започнала това лято, а не преди десетки години, когато си била едва на пет!

— Ще ми е трудно да се разделя с вас — рече Каролайн.

Хомър си почиваше, легнал върху тревата. Внезапно той вдигна глава и сънливите му очи се отвориха широко. Скочи на крака и леко се олюля. Сигурно беше чул някоя птица или дребна животинка, шумоляща из храсталака, защото излая и хукна към боровата горичка, все едно че отново беше млад и пълен с енергия. След миг изчезна след дърветата.

— Чудя се къде ходи — каза замислено Каролайн.

— Тайният живот на Хомър — усмихна се Скай.

— Сигурно си има приятелка в Хоторн — предположи Клий.

— Да, една прекрасна девойка, порода лабрадор, която обича да плува и няма нищо против парцаливи стари хавлиени кърпи — изкикоти се Скай.

— Хомър има нужда от някого, когото да обича — каза Каролайн. Толкова различна беше от предишната Каролайн, че Скай извърна глава настрана, за да не видят сестрите й сълзите, напиращи в очите й.